Джонатан Мабъри
Човекът вълк (1)

Пролог

(1)

Ловът е вечен.

Гладът е вечен.

В продължение на четири милиарда години тя дебнеше в нощта, докато светът долу се въртеше и променяше. Богинята на лова е бледа и гладна, злите й очи са бдителни, зъбите й са готови да разкъсват. Устата й копнее да усети вкуса на живота, който се стича в гърлото й. Звездите бягат от нея като подплашени овце и опиянена от силата си, тя властва над целия нощен небосклон.

По новолуние, когато Богинята на лова спи, ятата звезди се връщат във вечните си полета, всеки път мислейки си, че звярът си е отишъл. И всеки път те са неподготвени за времето, когато тя се завръща — бляскава, сияйна и отново гладна, за да ловува сред тях.

Вечно стръвна.

Вечно дебнеща.

(2)

Блекмор, Англия, 1891 г.

Той се спря на хребета, който водеше към върха на хълма и погледна към небето през разкривените пръсти на голите клони. Нощните ветрове разкъсваха перестите облаци, откривайки луната — невъзможно голяма и ярка, студено бяло лице, което господстваше над небето. Тя беше единствената светлина сред тъмнеещата шир. Всяка звезда и планета се беше отдръпнала пред суровия лунен лик.

Бен Толбът остана на хребета цяла минута, държейки фенера в ръката си, с уста, застинала в нямо възклицание. Беше виждал луната стотици пъти сред пусти поля далече от градовете или на борда на кораби, изгубени в необятните океани — но всеки път, когато я зърнеше в нейната пълнота, той занемяваше. Поразен от могъществото й, от нейната красота.

Затвори очи в опит да се съсредоточи. Не бе дошъл тук, за да се любува на небето и когато се върна към причината, която го беше довела в тази гора, го прободе остра болка в сърцето. Обърна се разтревожен и мина внимателно покрай водопада, чиито води падаха с грохот в скрития по-долу вир. Спусна се по напуканата скала, достигайки до подножието на надвисналата канара недалече от вира. Спря се, поглеждайки първо в посоката, откъдето беше дошъл, а сетне се обърна и потърси пътя сред дебелите тисове. Вечнозелените дървета отдавна си бяха възвърнали властта над пътеката, разбивайки каменните й плочи с неуморните си корени, достигайки чак до стената на канарата. Тези древни дървета, някои от тях засадени още от римляните, се възправяха от черната земя в опит да одраскат самото небе. Той вдигна фенера високо и се огледа, докато най-накрая видя онова, което беше останало от пътеката — тъмен тунел, образуван от протегнатите ръце на дърветата.

Бен кимна сам на себе си в знак, че е взел решение. Това трябваше да е правилният път, макар да беше минало толкова много време, откакто беше бродил из тези гори, които сега му изглеждаха толкова нови и чужди. Начинът, по който едно момче вижда гората, и споменът, който се запечатва в ума на порасналия мъж, са толкова различни.

Тръгна напред, привеждайки почти наполовина високото си тяло, за да влезе в тунела от клони. Малко по-нататък, обаче, сводът леко се издигаше и Бен можа да се изправи в целия си ръст от метър и осемдесет. Той нямаше още четирийсет години, беше в добра форма и всяко негово сетиво и нерв бяха нащрек. Като момче Бен и брат му бяха идвали тук хиляди пъти, но никога в такава дълбока нощ. Може би илюзиите на тъмнината и несъвършенството на паметта пораждаха у него това усещане за нереалност и неузнаваемост. С несигурни стъпки и разтуптяно сърце, той пристъпваше колебливо напред.

Коридорът от тисове го отведе до сечище и Бен се спря отново, за да се увери, че е на прав път. Започна да повдига бавно фенера, за да огледа района по-добре.

Храс!

Нещо мина през сухата орлова папрат зад гърба му. Бен се извъртя и отскочи настрани, а сърцето му заблъска силно в гърдите му. Нещо се движеше в шубраците… невидимо в мрака.

Какво, по дяволите, беше това? Стоеше раздвоен — дали да посрещне опасността или да побегне? В едната си ръка държеше фенера напред — източник на светлина и талисман — а с другата търсеше опипом камата на пояса си. Това беше моряшки нож с петнайсет сантиметрово зло острие. Когато пръстите му се сключиха около дръжката, част от увереността му се възвърна, но нещо продължи да се движи в сенките. Бен заизмъква бавно острието, стараейки се да го държи зад гърба си, защото не искаше лъскавата стомана да улови светлината на фенера.

Нещото се приближаваше.

Сега цялото острие беше извън ножницата и Бен бавно се приведе над земята. Ако трябваше да се бие, щеше да го направи като мъж.

Още по-близо!

— Хайде, негоднико — прошепна той и пръстите му се стегнаха около дръжката, търсейки най-добрия захват. Намушкването беше глупава тактика, защото острието можеше да заседне в плътта. Бен знаеше, че бързите посичащи удари могат да спрат дори голямо куче или глиган.

Изведнъж нещото изскочи от храстите и се насочи право към него. Бен изръмжа от страх и ярост и вдигна ножа си. Създанието прелетя през сиянието на фенера, той отстъпи крачка назад и от гърдите му дойде дрезгав смях.

Беше фазан. Едър, красив и безразличен към високия мъж с острия му нож. Той размаха криле покрай него и продължи надолу по коридора от тисове.

— Мътните го взели! — изпъшка Бен и пъхна ножа обратно в ножницата. — Проклета птица! — извика той подир фазана и сетне промърмори под нос: — Проклет глупак.

Унило усмихнат, той поклати глава, обърна се и потърси отново пътеката. Но десетина крачки по-надолу светлината на фенера застрашително затрептя и намаля, преди да се засили отново, когато го разклати. Надникна в него. Маслото беше почти свършило. Беше грабнал първия фенер, който му беше попаднал под ръка, без да провери дали е зареден.

— Проклет глупак! — повтори той. Това не беше първият път, когато неговата прибързаност му струваше неприятности.

Помая се за кратко, поглеждайки назад, откъдето бе дошъл. Когато над сенките отново се възцари мълчание, нощта стана по-огромна, по-тъмна и по-малко позната. Тишината беше като присъствие, което го следеше.

— Там ли си? — извика той, но гласът му неволно премина в шепот.

Отговор не последва, но Бен продължи да има чувството, че нещо го наблюдава, усещайки върху себе си нечии очи.

Той се покашля и надигна глас:

— Ела, трябва да поговорим!

Нищо.

Фитилът на фенера потрепна и си даде сметка, че ако не намереше скоро онова, което търсеше, маслото можеше да свърши, обричайки го на пълен мрак. Вдигна глава и през гъсто сплетените клони на тисовете видя бледа светлина подобна на скреж — луната, която докосваше дърветата. Кимна с глава. Дори да останеше без фенера, пак можеше да намери пътя си към дома, просто вървейки нагоре. Луната беше достатъчно ярка, за да четеш под нея и тя току-що бе започнала дългия си лов по нощното небе. Щеше да има достатъчно светли часове, ако маслото свършеше, а „Толбът Хол“ само привидно изглеждаше далече.

И въпреки това… мисълта, че може да остане без светлина дори за минута, го плашеше. Изправи рамене и си пое дълбоко въздух.

Още при първата крачка фенерът изпращя отново.

— Не угасвай — промърмори той и пламъкът като че ли се подчини на думите му. Окуражен, продължи напред. И сякаш за да му се присмее, светлината изведнъж отслабна и почти изгасна.

Прехапа долната си устна. Луната щеше да му помогне да се върне, но нямаше да намери онова, което търсеше. Може би трябваше да се откаже от лошата си идея и да се върне утре. Разклати фенера отново и когато пламъкът се разпали за пореден път, долови някакво движение вляво. Случаен лунен лъч падна върху нещо, което се движеше зад дърветата.

— Какво е това по дяволите?

Напрегна поглед, взирайки се в гората, но нещото си беше отишло.

Звук зад гърба му го накара да се обърне и като че ли отново зърна нечие движение. Изведнъж от тъмнината се зададе глух шум и нещо се блъсна в него с невъзможна скорост. Когато го отмина, се чу странен раздиращ звук.

Фенерът падна на коравата земя зад него и се претърколи, а променливият пламък за момент затрептя по-ярко. Ударът едва не събори Бен и той се втренчи в грешната посока, примигвайки уплашено, с очи изхвръкнали от орбитите. Светът се превърна в покривало от мрак, който сякаш го обгърна отвсякъде. Чу тихия звук на дъждовна капка върху разпилените листа под краката си. Още една капка, сетне още една. Погледна нагоре, питайки се защо не чувства дъжда върху лицето си. Небето отвъд покрива от клони на дърветата беше чисто.

Бен се усмихна накриво към луната, учуден как беше възможно да вали в такава ясна нощ. И сетне погледна към капките върху листата. Тъмен дъжд. Почти черен под лунната светлина. Блестящи петролни капки, от които идваше миризмата на току-що разрязан бакър. Бен ахна при вида на този странен дъжд, който като че ли валеше от собственото му тяло.

Чу шум на листа под нечии стъпки, но когато зърна крака, който го беше предизвикал, веднага забеляза, че в него имаше нещо нередно. Нещо ужасно нередно. Той беше бос и безформен. Всъщност изобщо не беше човешки крак. Не беше и на животно. Бен вдигна глава и видя очите на създанието, което стоеше недалече от него. Това не бяха очите на човека, когото беше дошъл да търси тук. Те бяха големи и жълти като есенна луна. Взираха се в него свирепо и Бен изведнъж почувства сърцето му да замира.

Моментът на осъзнаване се стовари върху него с по-голяма сила от удара, който бе получил преди малко.

Той изкрещя и побягна.

Стомахът му беше плискаща се пещ и Бен го притискаше с ръце, докато тичаше слепешката през шубраците. Пръстите му придържаха мокрите въжета в корема му, които застрашително напираха навън. Умът му решително отказваше да приеме онова което се беше случило с него и ако го приемеше, това означаваше да го признае, а той не можеше да го направи.

Продължи да бяга. Залитайки, препъвайки се, оставяйки все по-широка червена диря след себе си. Въпреки звука на собственото си отчаяно дихание и шума на стъпките си, той чуваше и нещото, което го преследваше. Без да тича. Дебнешком.

— Господи — изхриптя Бен.

Рискува да погледне назад. Само веднъж.

И създанието не беше там. Под призрачната лунна светлина се виждаше само коридор от дървета, чиито клони беше разклатил самият той.

— Моля те, господи — прошепна Бен с отчаяната надежда, че има шанс. Обърна се, за да намери пътя си.

И то беше там. Блъсна се в него и отскочи назад. Ужасен, осъзна, че създанието го беше заобиколило. То не го преследваше… а си играеше с него.

Неизвестният му враг се движеше със страховита скорост и Бен почувства върху бузата му да пламват огнени линии. От раните му бликна гореща кръв, която се стече в устата му и надолу по гърлото.

Бен се обърна и побягна към най-гъстите храсти. Краката му тежаха като олово, но с усилие на волята продължи да се движи. Шубраците изведнъж се разредиха и отстъпиха място на малко сечище, което граничеше с отвесната скала. Сред изсъхналата трева се виждаха светли каменни стъпала, които водеха към масивна врата.

Бен разбра къде се намира. Това беше древен мавзолей, издълбан в самата скала. Върху огромния трегер над вратата бяха издялани лицата на забравени богове и безименни крале. Тежката бронзова врата беше обкована с железни скоби от горе до долу, а между тях бяха изписани сложни молитви и заклинания — толкова старинни, че смисълът им бе почти изгубен във времето.

Докато бързаше към нея, в помрачения му ум проблесна надежда. Чуваше зад себе си звука на храстите, прекършени под стъпките на съществото, което го преследваше. Вдигна десеттонната тежест на единия си крак, за да стъпи на първото стъпало, но когато се опита да повдигне и другия, просто не можа. С вик на болка и поражение се строполи на стълбите.

Въпреки това Бен Толбът не се предаде. Запълзя, оставяйки след себе си червено-черна следа подобно на кървав охлюв. Вратата беше близо и стоеше открехната. Ако можеше само да я достигне, щеше да се вмъкне някак вътре и да я затръшне. Тази масивна преграда можеше да задържи навън самия ад.

Сетне чу чаткането и драскането на нокти по каменните стъпала и разбра, че никога няма да се добере до вратата. Вцепенените пръсти на Бен потърсиха дръжката на ножа, но нещото се изправи над него, огромно и ужасяващо, и ножът издрънча върху студения камък.

Бен чу звука на собствената си смърт. Зърна за миг страховитите лапи, които се забиха в него. Чу звука на раздрани дрехи, на разкъсана плът и сухожилия и стърженето на нокти в кост. Чу всичко това някак отдалече, откъснат от болката, която навярно препускаше по нервите му. Чу го, но не почувства нищо. Въжетата, които го придържаха към осакатената му плът, се опъваха все по-силно и по-силно.

Нещото се наведе над него и той видя тези чудовищни жълти очи.

Когато най-накрая спря да го дере и разкъсва, Бен остана да лежи отчужден на земята, сякаш беше гледал някаква страховита пиеса. Това не беше истина, това не беше той.

Внезапен порив на нощния вятър разклати клоните на дърветата, откривайки виещия лик на Богинята на нощта над ръба на надвисналата скала. Луната, в цялото й безумно великолепие.

И там, на билото на хребета, очертано върху светлия лунен диск, Бен видя нещото, което го беше преследвало. Съществото, което го беше убило. Огромна, уродлива, невъобразима фигура на фона на невъобразимото небе.

— Не… — прошепна Бен, когато създанието се обърна и изчезна, свободно да отиде, където пожелае по света. — Не.

Но протестът му остана нечут. Мракът, който запълзя към него от всички страни, беше непрогледен и безкраен. Последното, които чу, беше дългия ужасяващ вой на звяра, който се издигна над гората към нощното небе.

Пълната бяла луна гледаше света отгоре, победоносна и величествена.