Джонатан Мабъри
Човекът вълк (12)

Единайсета глава

Лорънс каза лека нощ на баща си и се оттегли. Качи се по стълбите с ръце в джобовете, заровил замислено брадичка в гърдите си. Сингх се беше погрижил да отключи стаята му и да я проветри и Лорънс почти машинално стигна до нея. Но когато протегна ръка към дръжката, чу женски глас от коридора. Обърна се и видя, че вратата на Бен е леко открехната и отвътре се разлива светлина.

Спря се за момент по средата на коридора, после пристъпи предпазливо към някогашната стая на брат си. От другата страна на резбованата врата се чуваха приглушени женски гласове.

Сега или никога, помисли си той и почука тихо.

Миг по-късно вратата се отвори още малко и там се показа неприветливото око на строга слугиня.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Лорънс беше много по-висок от слугинята и видя над главата й голямото тоалетно огледало, което стоеше в далечния ъгъл. И в него отражението на Гуен Конлиф. Тя беше с гръб към вратата, наполовина извърната към огледалото, и затова не видя, че я гледа. Дъхът на Лорънс секна. Гуен беше само по фуста и в този момент разсеяно обличаше пеньоар от тънък газ. За миг Лорънс зърна кремавата белота на кожата й от кръста нагоре. Тялото й беше слабо и изваяно, с пълни гърди, увенчани с изящни розови зърна. Тя нямаше нито белег, нито недостатък и Лорънс се любуваше на чистата й красота — непреднамерена и безизкусна, почти като богиня. Миг по-късно Лорънс сведе поглед към слугинята, сякаш за да й каже, че не желае да се натрапва в уединението на тази стая.

— Бих искал да разменя няколко думи с мис Конлиф. Аз съм Лорънс Толбът.

Слугинята го изгледа проницателно и Лорънс почти се изчерви. Слава богу, че коридорът беше зле осветен.

— Момент, сър — каза тя със стиснати устни и затръшна вратата малко по-силно, отколкото беше необходимо.

Лорънс се загледа в дървената плоскост и въздъхна.

— Вие, сър — каза той на сянката си, — сте невероятен дръвник.

* * *

На долния етаж сър Джон беше потънал в мисли, докато свиреше на пиано. Пръстите му галеха клавишите, извличайки от тях копнежна музика от минали времена. Това не бяха конкретни произведения, а отделни откъси от различни композитори, преплетени със собствените му тъжни импровизации.

Къщата около него беше огромна, построена с гредите от дървета, стари наполовина колкото Британската империя. Много от камъните в ъглите на салона бяха взети от някогашни римски укрепления и мостове. Декорът отразяваше древните вярвания на стотици култури. Всичко в „Толбът Хол“ говореше за възраст и теченията, които бродеха по коридорите, нашепваха отдавна забравени тайни.

Сър Джон харесваше старинния дух на дома си. Ценеше неговата неизменност и здравина. В много отношения той отразяваше собствения му живот — нещо, което беше станало по-мъдро и по-силно с годините. И макар да имаше паяжини по ъглите и сипки на таванския етаж, къщата беше солидна. Както винаги. Също като сър Джон, независимо от възрастта му.

Той продължаваше да си играе с клавишите. Самсон седеше до него, бистрите му кафяви очи бяха приковани в бледите ръце на господаря му, а големите му уши бяха бдителни за всеки шум в къщата. Когато Лорънс се бе спрял пред стаята на Гуен, Самсон Долови леката промяна в тежестта върху дъските на пода. Когато Лорънс тръгна бързо към стаята си, Самсон не пропусна нито една от приглушените му стъпки. Кучето беше в пълно съзвучие с „Толбът Хол“. А когато чу още по-тихите стъпки на Гуен, Самсон изпъхтя тихо.

Без да пропуска нито тон, сър Джон хвърли поглед към кучето си и вдигна очи към тавана с многозначителна усмивка.

И докато продължаваше да свири, тази усмивка не изчезна нито за момент от лицето му.

* * *

Лорънс тръгна бавно по коридора и седна на едното от двете кресла, които стояха в къта за разговори. Преди години този кът беше играл ролята на навигационната стая на капитан Нелсън, докато той планираше унищожаването на френската флота при Трафалгар. Лорънс беше винаги Нелсън, а Бен бе един от капитаните му. В други случаи беше сламената колиба, в която Робинзон Крузо — Лорънс, и Петкан — Бен, обмисляха как да се справят с пиратите. Докато чакаше, Лорънс се наведе и погледна под страничната облегалка. Инициалите все още си бяха там. БТ и ЛТ, Резки, издълбани с нокти, върху които отдавна бе минала четка с лак. Споменът го накара да се усмихне.

— Мистър Толбът?

Той се беше унесъл толкова дълбоко в мислите си, че изобщо не чу приближаването й и скочи неспокойно на крака като младеж на официален прием. Но актьорът в него се разбунтува срещу тази проява на глупост и на лицето му веднага се изписа приветлива усмивка.

— Мис Конлиф.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя, когато той й посочи съседното кресло. Гуен се настани, намествайки грижливо полите на стегнатата си брокатена роба. Лорънс долавяше ясно натрапчивото присъствие на слугинята в дъното на коридора, с лице строго като на иконом и ръце, скръстени пред едрата й гръд. Той нямаше никакво желание да предизвиква същество, излъчващо такава свирепост.

— Съжалявам, че се срещаме при такива обстоятелства. — Той се пресегна към масата и взе малката кесия с вещите на Бен, която бе сложил там. Тези неща са на Бен. Той би искал да ги задържите.

Но веднага стана ясно, че тя е виждала тази кесия и преди. Очите й проблеснаха, когато я пое, и след като я сложи в скута си, Гуен погали нежно старата кожа. Сетне я отвори и извади дагеротипната снимка, на която беше самата тя. Споменът, може би за щастливия ден, когато е била направена, я разтърси и от гърдите й се откърти ридание. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ако… ако има нещо, от което се нуждаете… — каза Лорънс, почувствал се изведнъж огромен и тромав. — Каквото и да е, моля ви кажете ми.

Тя вдигна глава от снимката и Лорънс видя все още насълзените й очи да проблясват хладно.

— Искам да знам какво се случи с него — каза Гуен, без гласът й да потрепне.

— Също и аз. И за целта ще направя всичко, каквото мога.

Тези думи, това обещание, разчупиха крехката й решимост и тя избухна в сълзи. Лорънс придърпа бързо креслото си към нея, взе я в прегръдките си и замилва главата й, когато тя зарови лице под брадичката му.

Слугинята пристъпи решително към тях, но Лорънс улови движението й и поклати леко глава. Жената се спря, без да изпуска от поглед господарката си, но сетне кимна и остана на поста си.

Лорънс държеше Гуен в ръцете си, докато тя плачеше. Риданията й бяха толкова дълбоки, мъката й толкова огромна и искрена, че той се запита дали до този момент тя бе имала възможност да я изплаче. Нямаше съмнение, че сър Джон не й беше предложил рамото си. Лорънс се чувстваше ужасно, че не е в състояние да й помогне, но беше доволен, че може да направи поне това. Сълзите й пареха гърлото му като киселина и той с усилие на волята сдържа собствените си ридания.