Джонатан Мабъри
Човекът вълк (35)

Трийсет и четвърта глава

Мракът се беше спуснал над Блекмор, дълго преди слънцето да залезе. От месец вече хората живееха и работеха, разкъсвани от мъката и страха. Мрачните предчувствия и тревогата не пожалиха никого.

Инспектор Абърлайн, макар и да беше нов човек тук, бе достатъчно наблюдателен, за да забележи, че преобладаващото потиснато настроение беше нещо ново за града. Всичко беше започнало в нощта, когато Бен Толбът и другите двама мъже бяха убити, а след клането в циганския стан Блекмор стана неприветлив и унил, сякаш Черната чума се беше завърнала. Никой не се усмихваше. Децата не играеха по улиците. Никой не ходеше без придружител и всеки мъж или момче над десет години носеше някакво оръжие, било то брадва, вила или пушка.

Абърлайн обикаляше града, оглеждаше го и с всяка следваща крачка чувстваше как собственото му настроение става все по-мрачно.

Мина покрай една къща, където баща и двете му дъщери, още момичета, работеха трескаво, заковавайки дъски върху прозорците си. Абърлайн се спря, погледна надолу по протежение на редицата от къщи и видя, че всяка от тях е или със затворени кепенци, или с обковани с дъски прозорци.

Влезе в голямата църква и няколко минути слуша как пасторът Фиск хвърля огън и жулел от амвона. Беше вторник вечер и доколкото му беше известно, на този ден нямаше никакъв важен религиозен празник, но пейките бяха претъпкани.

— Има хора, които се съмняват в силата на Сатаната! — гласът на Фиск беше притихнал и заплашителен. — Силата на Сатаната да променя хората в зверове. Но древните езичници не са се съмнявали. Нито пророците.

По дяволите, помисли си Абърлайн, този човек напълно се е побъркал.

— Не предупреди ли Даниил Навуходоносор, че гордостта предшества разрушението? Че човешкият дух е надменен преди падението?

Енориашите замърмориха в знак на съгласие.

— Но гордият цар не обърнал внимание на Даниил и затова, както казва Библията, той бил превърнат във вълк и прокуден от хората. — Тук той се спря с лице, пламнало от религиозна жар. — Звяр е дошъл сред нас.

* * *

Лорънс се радваше, че Гуен си замина, макар сърцето му да се късаше от мъка при спомена за това колко груб беше с нея и за болката в сините й очи. Той обаче знаеше, че в онази ужасна нощ обидата е била най-милостивото нещо, което е можел да й предложи.

След като каретата изтрополя надолу по пътя, Лорънс се обърна и закрачи. Но не към къщата, а надолу по градинската алея, която водеше към гората. Имаше нужда да обмисли нещата, да реши как да действа, а къщата беше толкова клаустрофобична. Приятно му беше да усеща напора на вятъра.

Скоро навлезе в гората и неусетно стигна скалната издатина над дълбоката клисура. Дори под гаснещата светлина гледката беше красива. Слънцето беше неестествено голямо и докато падаше зад далечната редица от дървета, като че ли целият свят беше лумнал в пламъци.

Лорънс гледаше как слънцето се спуска все по-надолу и постепенно душата му се изпълни със страх заради онова, което залезът вещаеше. Накрая се обърна и закрачи към плътните тъмни сенки под дърветата. Обратно към „Толбът Хол“.

* * *

От другата страна на старинния лес, който опасваше земите на рода Толбът, се издигаше полуразрушено, обвито с лози старо абатство. Само части от дебелите стени все още се държаха, а през пролуките на разтрошените и разместени каменни плочи растяха дървета. Полковник Монфорд и доктор Лойд стояха там мрачни и неподвижни, с тежки ловни пушки в ръцете. Лицето на полковника беше нашарено с пластири и потъмняло от натъртванията, а докторът беше почервенял заради страха и високото кръвно налягане, което го измъчваше. Няколко метра по-нататък Маккуин и двама здрави младежи от имението на скуайъра се бореха с един дебел заострен кол, опитвайки се да го набият в пукнатината между две разбити каменни плочи. Най-накрая Маккуин хвана кола и го разклати, за да се увери, че е здраво закрепен.

Той кимна към Монфорд и Лойд.

— Това ще свърши работа. — Сетне даде знак на мъжете на скуайъра, които тръгнаха към каруцата, за която беше вързан един елен. Те отвързаха въжето и поведоха животното към стълба, а Маккуин коленичи и го върза здраво за него. След това извади нож от колана си и с ловко движение направи дълъг, но не дълбок разрез в хълбока на елена. Животното изрева и подскочи вертикално, и миг по-късно горещата кръв потече по тялото му.

Маккуин избърса ножа в панталоните си и се приближи към Монфорд.

— Вятърът ще разнесе тази миризма на цели мили разстояние.

Доктор Лойд попи лицето си с кърпа.

— Не трябва ли да се върнем в града?

Полковник Монфорд и Маккуин погледнаха към небето. Пълната луна беше почти над хоризонта.

— Ти си върви, ако искаш — промърмори Маккуин. Той свали от рамо ловната си пушка и провери дали е заредена. — Аз ще се прибера, едва когато този негодник бъде мъртъв.

* * *

Когато Лорънс влезе във вестибюла, баща му веднага се появи от Големия салон. Лицето му беше потъмняло от гняв.

— Какво си направил? — попита сър Джон. — Мис Конлиф е напуснала Блекмор. Обясни ми защо.

Лорънс не си направи труда да попита баща си откъде знае за това. Предпочиташе да си спести тази подробност.

— Това място е прокълнато, татко — каза той немощно. — Аз я отпратих. И предполагам, че тя вече е в Лондон.

Баща му окаменя на мястото си и очите му станаха корави като юмруци.

— Ти си глупак — просъска сър Джон, сетне профуча покрай сина си и изчезна в празното сърце на Големия салон.

* * *

Проповедта на пастора Фиск ставаше все по-разпалена и накрая гласът му се извиси във вик:

— Но Бог ще защити онези, които вярват в него. Със силната Си десница Той ще смачка злия демон!

Паството мълчеше, но всички се бяха навели напред, за да уловят всяка дума на викария.

— Казвам ви, нечестиви са пътищата на дявола. Превръщайки прокълнатите в зверове, той се опитва да ни принизи. Да ни обърне в животни. Да ни накара да се отвратим от себе си, така че да забравим, че сме направени по Божи образ и подобие!

Това предизвика вълна на гневен ропот сред тълпата.

— Вие ме питате, братя и сестри, защо Бог търпи целия този фарс? — Фиск обходи паството си с поглед и стовари юмрука си върху амвона. — Защото ние съгрешихме срещу него! Защото вонята от нашите мерзости е достигнала до небето! Защото греховете изискват наказание!

При влизането на следващите двама енориаши Абърлайн се измъкна незабелязано навън. Той не беше от хората, които ходят на църква. Донякъде беше набожен, но вярата му беше поръждясала от липса на употреба, а дори когато беше млад и пълен с идеали, всичките тези приказки за ада и вечното проклятие не означаваха много за него. Абърлайн се интересуваше много повече от престъплението и наказанието и научните методи за разследване, които правеха полицията по-силна. Улики и анализ. Дяволът, разсъждаваше той, наистина беше в детайлите.

Детективът мина покрай магазина на железаря, забелязвайки с изненада, че все още е отворен толкова късно. Малка тълпа хора се беше събрала на входа и Абърлайн се присъедини към тях, надникна над главите на две момчета и видя чираците на ковача да носят сребърни чинии, купи и лъжици и да ги пускат в голям тигел, който беше толкова нагорещен, че металът веднага се стопяваше. Друг чирак загребваше разтопения метал с каменен черпак и го изливаше в подложка от тежки калъпи. Абърлайн се намръщи и пристъпи крачка встрани, за да види какво правеше самият ковач в края на тази производствена линия. Грамадният мъж, само по панталони и кожена престилка в горещия пъкъл на работилницата, държеше старомоден калъп за куршуми в големите си ръце. Ковачът пусна купчина куршуми в кофа с вода, сетне ги извади с черпак и ги подаде на друг свой помощник, който ги провери за грапавини, изглади ръбовете им и ги нареди при десетките други вече отлети куршуми.

Абърлайн поклати глава. Зад ковача имаше няколко калъпа за куршуми, които бяха захвърлени като ненужни и в това нямаше нищо чудно. Среброто се топеше при много по-висока температура от оловото и то вероятно съсипваше калъпите само след няколко отливания. Тази глупост щеше да коства на ковача много пари, лишавайки го от важни инструменти на неговия занаят. И въпреки това… всички тези хора бяха тук с тяхното скъпоценно сребро — семейни бижута, сватбени накити, неща оставени за спомен — за да го превърнат в куршуми за нещо, което не съществуваше.

Той скри усмивката си, когато се обърна и продължи разходката си из града. Всичко това беше лудост. Но в цялата тази лудост може би имаше зрънце истина и когато го откриеше, Абърлайн щеше да направи своя ход.

Той запали пура и продължи да бди.

* * *

На два пъти Лорънс се връщаше в леглото с надеждата да намери забравата на съня. И всеки път ставаше пет минути по-късно и започваше да крачи неспокойно из стаята, като от време на време си мърмореше нещо под нос. Страхът забиваше нокти в стените на гърдите му.

Спомни си кутията с куршуми, които Сингх му беше показал. Трябваше ли да отиде при него и да го помоли за няколко от тях?

„Може би — помисли си той, — но с каква цел? Съпротива или бягство?“

Все още не знаеше какъв път да избере.

Може би щеше да бъде по-добре, ако полковник Монфорд и лакеите му бяха успели да осъществят смъртоносните си планове. Навярно това беше най-добрият начин да бъде сложен край на тази лудост.

Лорънс стоеше в празната си стая и се опитваше да реши какво да прави. Искаше му се да има една лула с опиум. Потъването в кадифените блянове на наркотика щеше да му донесе облекчение, но последният влак за Лондон вече беше минал през града, отнасяйки Гуен Конлиф със себе си.

Уиски, помисли си той. Много уиски. Това може би щеше да помогне. Лорънс се упъти към Големия салон, напълни една водна чаша до ръба със скоч и изпи половината на един дъх. Задави се и се закашля, но топлината, която се разля в гърдите му, беше приятна. Пи втори път, след това трети, напълни чашата си отново и тръгна обратно към стаята си, но в този момент чу гласове. Идваха отвън. Пристъпи предпазливо към прозореца и погледна навън. Видя долу баща си и Сингх, наполовина скрити в сенките на градината. Сър Джон беше нетипично разрошен, а лицето му бе изпито и измъчено. В едната си ръка държеше фенер със защитно стъкло против вятъра. Едрият сикх изглеждаше уплашен, а дясната му ръка беше върху дръжката на сребърния кирпан.

— Моля ви — настояваше Сингх, — трябва да ми позволите да му помогна.

— Той не се нуждае от помощ — отсече сър Джон. — Дай ми ключовете, Сингх.

— Не, сър Джон…

Сър Джон остави фенера на земята и бърз като змия сграбчи лявата китка на Сикх, и измъкна нещо от пръстите му. Дори от това разстояние Лорънс чу глухото метално издрънчаване на ключовете. Сър Джон отстъпи назад, взе фенера си и вдигна предупредително пръст към Сингх.

— Не ме следвай — нареди той дрезгаво.

* * *

Абърлайн изостави безрадостните улици на Блекмор и влезе в кръчмата за напитка. Съблече палтото си, окачи го близо до вратата, охлаби вратовръзката си и тъкмо се канеше да повика бармана, когато разбра, че всички вътре бяха притихнали. Всички очи бяха приковани в него и навсякъде се четеше страх и подозрителност.

„Проклети суеверни дръвници“, помисли си той, окачвайки шапката си до палтото. Абърлайн видя един млад мъж — Крамър, помощникът на бармана да се запътва към него, но вместо да го изчака, той се разположи на стола и разгърна лондонския си вестник. Беше се зачел вече, когато някой спря пред масата му.

— Една халба бира, моля. И ако имате някакъв стек и пай с бъбреци… — Абърлайн замълча и когато вдигна глава, видя не Крамър, а съпругата на кръчмаря мисис Кърк, която стоеше там с ръце на хълбоците и крайно неодобрение, изписано на лицето й.

— Добър вечер, мисис Кърк — каза Абърлайн.

— Защо не сте с мистър Маккуин, за да се опитате да хванете онова нещо, което уби съпруга ми?

Абърлайн се облегна на стола си и огледа вдовицата от глава до пети. Когато заговори, се постара гласът му да е достатъчно силен, за да го чуят всички посетители на кръчмата:

— Нямам представа къде лунатикът ще нанесе следващия си удар и затова реших, че е най-разумно да стоя колкото може по-близо до потенциалните му жертви. Но понеже знам, че двеста и четиринайсет от триста и единайсетте жители на Блекмор живеят в периметър от петстотин метра от тази кръчма, реших да прекарам вечерта си именно тук.

Абърлайн се огледа, забелязвайки, че всяко от лицата наоколо беше като етюд на съмнението и страха. Единствено мисис Кърк прояви характер и продължи да се държи предизвикателно.

— Тук? А не в „Толбът Хол“?

Детективът се вгледа в нея.

— Интересно. Какво искате да кажете с това?

— Те са прокълнати! — отсече мисис Кърк. Всички до един.

Всички в кръчмата закимаха с глави и замърмориха одобрително в подкрепа на твърдението на вдовицата. Абърлайн успя да скрие усмивката от лицето си.

— „Прокълнати“, казвате. Да, разбирам. Но за съжаление обвинението, че са „прокълнати“ не ми позволява да задържа когото и да е било в имението на сър Джон. Просто такива са привилата. — Сетне той се наведе напред и заговори със заплашителни нотки в гласа си: — Както ви е известно, именно те ни отделят от безскрупулния свят на зверовете.

„Недодялани селяци“ мислеше си Абърлайн. А на глас каза:

— А сега, госпожо… една халба бира, моля.

* * *

Навън луната се издигаше с царствено великолепие и неизбежността на смъртта. Тя беше огромна и прекрасна. Богинята на лова протегна ноктите си от сребърни лъчи, за да сграбчи Блекмор за гърлото.