Джонатан Мабъри
Човекът вълк (13)

Дванайсета глава

Лорънс знаеше, че няма да може да спи много тази нощ, ако изобщо успееше да мигне. Твърде много неща се бяха случили. Твърде много неща все още се случваха. Погребението на брат му беше утре, а годеницата на брат му беше малко по-надолу по коридора. Мислите на Лорънс течаха като живак от единия към другия, от мъката по неговата загуба към чувството за вина заради желанията му. Сънят нямаше да дойде.

Той крачеше напред-назад из стаята си. Пиеше уиски, взираше се в сенките и си спомняше смеха и детските разговори от отдавна минали години. Всичките му вещи и тези на Бен бяха в тази стая. Когато Лорънс замина след смъртта на майка им, Бен очевидно се беше преместил в друга стая, оставяйки тук всичко, което можеше да му напомня за детството им. Лавиците бяха пълни с играчки на пружина, оловни войници и тенекиени оръжия. На закачалката в ъгъла все още висяха червените плащове от приключенията им като римски войници и мушамите, с които крачеха по палубите на въображаеми кораби. Детско конче люлка, облегнато на стената, близо до него бухалка за крикет и камара от очукани кубчета. Цветовете им бяха избледнели като стара фотография… също като собствените му спомени, които с годините бяха изгубили яснота и плът.

В далечината, на мили от имението, се разнесе тътен на мълния, приглушен и сърдит като стар дракон, който е прочистил гърлото си. Лорънс почти се усмихна, мислейки си как Бен го беше убедил, че гръмотевицата е гласът на драконите, но сетне друга мисъл заби нокти в ума му, прогонвайки предишния образ. Проехтя още една мълния, а Лорънс стоеше там, взирайки се в голямото легло с балдахин, връщайки се към нещо, което се беше надявал никога повече да не си спомни. Не и тук.

* * *

На изток отново проехтя тътен и потрепването на гредите на старата къща изтръгнаха младия Лорънс Толбът от съня му за дракони. Сърцето му беше в гърлото му. Той изпълзя от леглото си, прекоси студения под и отиде при леглото на Бен. Наведе се над спящия силует и прошепна:

— Бен! Събуди се!

— Ъ-ъ… късно е… спи ми се…

Лорънс раздруса рамото му.

— Чух нещо.

Бен се изправи на лакти и се заслуша, все още със затворени очи.

— Това е само бурята — каза той, бухна се отново в леглото и дръпна завивките над главата си. Скоро изпод одеялото се чу тихо хъркане.

На лицето на Лорънс се изписа обезсърчение, но не се върна при леглото си. Вместо това остана да стои там, приведен, наклонил леко глава, за да чува по-добре.

И после отново. Същият странен звук. По-скоро ръмжене, отколкото тътен, но приглушено. Отвън ли идваше… или отвътре? Лорънс тръгна плахо към вратата и завъртя дръжката, колкото може по-тихо, опитвайки се да разбере какво беше чул.

Тишина.

Събирайки целия си оскъден кураж, Лорънс излезе предпазливо навън като човек, който пристъпва върху тънък лед. Пренасяше тежестта си ту на единия, ту на другия крак, за да избегне скърцането на дъските на пода. Коридорът изглеждаше дълъг цяла миля и когато навън проблесна светкавица, сенките изведнъж се завъртяха, създавайки илюзията, че всички еленови глави поглеждат към него, търсейки бледия натрапник със стъклените си очи.

Лорънс се придвижваше настрани с гръб до стената, поглеждайки ту в едната, ту в другата посока, за да се увери, че сенките са само празен въздух, и че няма да бъде сграбчен изневиделица от нечия ръка с хищни нокти. Неведнъж беше сънувал чудовища в мрака — странни безформени създания, които се спотайваха в черната гора, душейки въздуха в търсене на храна. Баща му и Сингх винаги се усмихваха, когато им разказваше за тях, уверявайки го, че гората не е страшна, и че къщата е непристъпна крепост, но Лорънс винаги си мислеше, че те му казват това, само за да го успокоят и да го предпазят от истината. Той продължи да вярва, че в мрака може би има чудовища.

Мълния разтърси прозорците и докато грохотът още отекваше, На Лорънс му се стори, че чува другия звук, онзи, който го беше извадил от съня му. Онзи непреодолим шум, за който знаеше, че е произведен от нещо, което не трябваше да бъде там. Спря се пред стълбите към долния етаж, близвайки неспокойно сухите си устни. Трябваше ли да събуди баща си?

Не! Баща му беше заминал някъде по работа.

Тази мисъл ужаси Лорънс. Защо ги беше изоставил, когато се задаваше такава буря. Баща му имаше пушки и беше убивал мечки, глигани и всякакви други животни. Той несъмнено не се страхуваше от нищо в гората… но осъзнаването, че сега неговият герой и защитник не е тук ужаси Лорънс до мозъка на костите.

А Сингх?

Но стаята на Сингх беше чак в другия край на къщата. А с всички тези сенки по коридорите това беше все едно да е откъм тъмната страна на луната.

Гръмотевица стовари юмрука си върху стените на „Толбът Хол“ и цялата къща потрепери. Лорънс погледна през рамо и можеше да се закълне, че еленовите глави се извърнаха към него, разклонените им рога бяха остри като ножове, а очите им блестяха с неестествена жестокост. Той отстъпи и тръгна заднешком по стълбите. Първо няколко стъпала, после още няколко и когато удари следващият гръм, момчето се обърна и се затича надолу по извитото стълбище. Босите му крака шляпаха отчаяно по ледените дъски. Навън беше излязъл вятър, който виеше диво и проникваше през всяка пролука и под всяка врата. Вятърът се надигна, докато се превърна в пронизителен писък и Лорънс искаше да си запуши ушите, но в същото време се почувства някак привлечен от него. Той фучеше и го зовеше, докато разкъсваше нощта.

Лорънс пробяга последните няколко стъпала и се затича по страничния коридор към задната врата, която водеше към зимната градина на майка му. Тя, разбира се, нямаше да е там по това време, но това беше място, където Солана Монтроса винаги се чувстваше в безопасност, и където понякога четеше на синовете си. Въпреки стъклените си стени градината повече му приличаше на крепост от тази грамада от камък и дърво. Затова той тичаше натам с всичка сила, преследван от сенките и грохота на гръмотевиците. А стонът на вятъра се надигна, докато накрая се превърна в писък на банши^[1].

Проблесна толкова силна светкавица, че целият коридор стана на ярко бели и черни фрагменти, очертавайки всяка извивка на украсената градинска врата от ковано желязо. За момент стъклата на парника придобиха млечноматов оттенък и сетне всичко потъна в мрак. Но не и преди Лорънс да стигне до голямата двойна врата и да сграбчи гладките студени дръжки.

Воят на вятъра беше като нажежена до бяло игла в мозъка му.

Когато отвори вратата, фученето стана дори още по-силно и за момент му се стори, че това изобщо не е вятърът, а нечий отчаян писък. Когато влезе предпазливо вътре, върху него се стовари силна въздушна струя и тогава разбра защо чуваше вятъра толкова добре. Външната врата на зимната градина зееше отворена към естествената градина отвъд нея и крилата й се люлееха напред-назад, блъскани от талазите дъжд. Парникът беше целият във вода, която стигаше до глезените му, изпращайки ледени тръпки в плътта му. А в това време воят продължаваше. Хипнотизиран за момент, погълнат от тъмната магия на ветрищата, мълниите и потоците дъжд, Лорънс тръгна напред като сомнамбул, неспособен да спре премръзналите си крака. Очите му мигаха, за да прогонят капките дъжд, когато мина през вратата, излизайки в градината навън.

Гръмотевиците трещяха една подир друга и между тях продължаваше воят на вятъра. Лорънс се спря.

Светът се спря.

Той се загледа във водата, която прииждаше към него от края на вътрешния двор. Тя беше черна под сенките на нощта, но дори когато проблеснеше светкавица, пак си оставаше черна.

Лорънс се намръщи в недоумение.

Как беше възможно дъждът да е черен?

Той проследи с поглед водата, която бягаше по пукнатините на керамичните плочи към основата на големия каменен фонтан, върху която имаше барелефи с птици, катерички и шишарки.

Проблесна нова светкавица, но този път по-слаба, като че ли бурята стихваше. И тогава Лорънс видя нещо, което беше непонятно за него. Пред фонтана беше коленичил мъж, с наведена като за молитва глава. Раменете му се тресяха, докато стоеше там.

Лорънс познаваше тези рамене, дрехите.

Татко?

Как? Как беше възможно татко да е тук, след като беше заминал някъде по работа? Защо беше тук?

Просветването на следващата мълния разкри нещо още по-странно, защото Лорънс видя, че баща му не беше сам, докато стоеше коленичил до фонтана. Той беше обвил ръцете си около друг човек, придържайки го до гърдите си.

Жена.

— Мамо? — прошепна Лорънс.

Вой разкъса нощта и се извиси към тъмното небе, когато сър Джон вдигна глава, крещейки към бурята. В този момент положението на тялото в ръцете му се промени и Лорънс видя ръката на майка му да пада отпуснато върху мократа земя. Черният дъжд валеше, от ръката й, от тялото й, от кожата й. Тъмна река, която се стичаше от нея и се носеше по каменните плочи към Лорънс.

— Майко…? — извика Лорънс отново и този път баща му чу слабия му жаловит глас. Сър Джон се извърна, все така притискайки Солана до гърдите си. Когато проблесна нова светкавица, Лорънс видя линиите на ужасна невъзможна мъка, врязани дълбоко в лицето му. Очите на баща му тъмнееха, изпълнени със скръб, ярост и гняв пред непоносимата загуба.

Сър Джон отвори уста и нададе вик на отчаяние, който раздра нощта. Лорънс почувства чернотата на бурята да се събира около него, впивайки се като пръсти около гърлото му и след това собственият му вик се извиси към небето при трясъка на следващата мълния.

И сетне нямаше нищо друго освен мрак.