Джонатан Мабъри
Човекът вълк (2)

Първа глава

Лондон, Англия, 1891 г.

Той протегна ръка и вдигна черепа от гроба. Той беше стар, очукан, с липсваща челюст и очни гнезда, застинали във вечен празен поглед. Мъжът, който го държеше в ръката си, изтупа пръста от страните и челото, взирайки се в линиите на старите кости. Очите на черепа и тези на мъжа се срещнаха и в продължение на една дълга минута си споделяха тайните на вечността и неуловимите истини на гроба.

— Уви — прошепна мъжа с глас, който издаваше болката, стегнала сърцето му. — Бедни, ми Йорик. — Той се обърна наполовина към придружителя си. — Аз го познавах, Хорацио.

В сенките отвъд редицата от свещи хиляди невидими ръце започнаха да ръкопляскат. Лорънс Толбът удостои публиката само с кратък поглед. Очите му останаха приковани върху черепа и докато го въртеше в ръката си, на лицето му се смениха множество бурни емоции. Когато се загледа в челото му, на собственото му чело се появиха дълбоки бръчки, сякаш припомняйки си някогашни разговори. В един момент се нацупи като момче, което е било разочаровано от любимия си учител. Сетне наклони глава леко назад, като че ли си беше спомнил за някакви стари шеги. Сподели този миг с черепа, докато аплодисментите продължаваха, и когато започнаха да заглъхват, заговори тихо:

— … Беше човек с неизчерпаема духовитост, с блестяща фантазия! Колко пъти ме е носил на гърба си! А сега какво отвращение извиква в мен! Чак ми се повдига! Тука са били устните, които съм целувал хиляди пъти… къде са твоите шеги сега? Твоите премятания, твоите песни? Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях? Не ти ли е останала нито една от тях, колкото да се ухилиш на това как си се ухилил? Добре си увесил челюст, приятелю!^[1]

Лорънс не викаше и не приплакваше. Говореше с нежност на черепа и всички в театъра се бяха навели напред, за да участват в този личен разговор, изцяло в плен на тихите думи на принца на Дания. За тълпата в залата това не беше Лорънс Толбът, американският актьор, а самият Хамлет. Жив и реален човек, чиито присмехулни думи бяха ясно доказателство за болката, която терзаеше неспокойната му душа.

Изключение правеше само един добре облечен простак, за когото Шекспир беше досада, а пиесата му мъчение. Още преди Хамлет и Хорацио да се бяха залутали из гробището, човекът се беше унесъл, климайки, в сън и сега шумното му хъркане подкопаваше ефекта на прочутия епизод.

Но Лорънс беше твърде опитен актьор, за да позволи на един глупак да го смути. Той подхвърли черепа в скута на спящия и продължи монолога си, сякаш това беше част от действието. Черепът се приземи в чувствителната мекота, мъжът подскочи от мястото си, пламнал от срам, и тълпата избухна в задружен смях.

— Хайде, изтичай в спалнята на прекрасната дама — продължи Лорънс, привличайки отново всички погледи към средата на сцената — и й кажи, че ако ще да си слага и цял пръст белило, пак накрая ще стане като тебе.

Лорънс носеше костюм от тъмно кадифе и риза на дипли, разкопчана до средата на гърдите. Къдравата му коса беше черна като катран и обрамчваше лице, което беше едновременно грубо, замислено, гневно и красиво. „Брутално красиво“, както беше писал един театрален критик в „Таймс“. Знаеше, че всички в залата бяха прочели тази рецензия и повече от половината бяха тук именно заради нея. Той пристъпи по-близо към светлините на рампата и видя редиците лица, бледи като луна, които, вдигнати към него, го следяха неотлъчно е очи. Откритото обожание върху лицата на жените разпали огньове в кръвта му, но тяхната еднаквост — пуста, безизразна и непонятна — го накара да се почувства празен и потиснат.

Пълните му устни се свиха в презрителна гримаса, но тя беше изтълкувана като усмивка и аплодисментите заприиждаха към него на вълни.