Джонатан Мабъри
Човекът вълк (54)

Петдесет и трета глава

Лорънс отвори вратата широко, но предпазливо и съвсем безшумно. Влезе на пръсти в преддверието. Когато се увери, че е сам, се придвижи по-навътре.

В преддверието беше тихо като в гробница. Подът беше покрит с шума и екскременти на малки животни. Той чу шум от отдалечаващи се забързани стъпки, произведен от миниатюрни лапи с нокти. Знаеше, че не човешкото присъствие бе стреснало създанията, а появата на хищника. Вълкът в кръвта му надаваше вой, за да бъде пуснат на свобода, и Лорънс впрегна цялата си воля срещу него. Той пъхна ръка под ризата си и стисна медальона в юмрука си, като отправяше молитви за закрила и поне малко милост.

Спря в подножието на стълбището и се заслуша в онова, което старата къща имаше да му каже. Беше сигурен, че сър Джон е тук… но къде?

Чуваше се единствено среднощният вятър, който свистеше през процепите на открехнатите врати и прозорци. Старият стенен часовник стоеше неподвижно и тихо. Ключът му бе на мястото си, но не беше навиван от дни. Той доближи урната от епохата на династията Мин в основата на двойното стълбище, но неговият бастун-рапира не беше там.

После чу мек звук и се обърна към двойната врата, която водеше към салона. Макар че отвъд отворените врати беше тъмно като в рог, на Лорънс му се стори, че зърна слаба червена светлина. Не се ли спотайваше там нещо, приведено ниско към пода?

Изпълни се с желязна решимост и влезе в помещението. Стигна до рояла и спря, за да използва масивните му размери като бариера между себе си и онова, което може би го очакваше в тъмнината. Нощното му виждане се изостряше с всеки изминал момент, а мускулите му се напрягаха за нападение. Или за бягство.

Заобиколи рояла и се прокрадна навътре в салона, а очите му не се откъсваха от пъкленото червено око. Спря рязко, когато разбра какво е то, и не знаеше дали да се разсмее от облекчение или да се свие от ужас. Това беше тлееща главня от почти изгоряла цепеница. Мекият звук идваше от помръдването на дървото. Зърна високата облегалка на креслото на баща си пред камината и тръгна в широк кръг, за да види дали сър Джон е там. Нужни му бяха повече кураж и решимост, отколкото бе очаквал, за да прекоси залата.

Той все повече се приближаваше, свил юмруци, готов да се нахвърли срещу чудовището, което беше превърнало и него в чудовище. На една масичка до креслото имаше винена чаша, а на крачка от нея видя прекатурена бутилка, от която все още капеше вино с кървавочервен цвят. После зърна гънките на тъмен плат и извивката на лакът, почиващ на облегалката.

— Татко…? — прошепна той, но гърлото му беше така пресъхнало, че гласът му почти не се чу.

Не последва отговор.

Лорънс си пое дъх и с един скок се озова пред камината.

Там седеше мъж.

Но не беше сър Джон.

На креслото беше седнал непознат, облечен в костюм от тъмен туид с полицейска значка на гърдите. Краката му бяха кръстосани непринудено, ръцете му — сплетени изискано в скута, а очите му отворени. Но гърлото на мъжа беше прерязано от едното ухо до другото и кръвта бе напоила предната част на дрехата му.

Лорънс извика от шок и ужас и отстъпи назад.

Изтича да грабне голямата пушка за слонове „Холанд & Холанд“, окачена на стената. Това със сигурност бе дело на сър Джон. Въпреки че луната още не се беше издигнала високо, нямаше кой друг да е извършил чудовищното деяние, освен баща му. Но защо?

Ловджийската пушка беше по-тежка, отколкото очакваше, и при свалянето й прикладът закачи една от скобите на стената, при което се чу стържене. Лорънс замръзна на мястото си, ослушвайки се да чуе някакъв звук.

Нищо.

Отвори пушката… но тя беше празна.

Дишаше тежко от напрежение. Тръгна към шкафа, който беше под мястото на пушката на стената, и започна да отваря чекмеджетата едно след друго, докато накрая откри кутия с патрони. Не беше достатъчно светло, за да разбере дали тежките куршуми са оловни или сребърни. Избра един и се опита да го надраска с нокътя на палеца си. Оловото трябваше да е меко, среброто — много по-твърдо. Нокътят му остави ясна резка на върха на куршума.

— Дявол да го вземе! — изръмжа Лорънс. Това означаваше, че ще трябва да отиде в стаята на Сингх и да намери неговите куршуми. Но нямаше ключ за нея.

* * *

Тръгна, олюлявайки се, към преддверието, сетне зави към голямото двойно стълбище и се заизкачва нагоре, съзнавайки, че не разполага с много време. Отвращението му бързо отстъпи място на страха, когато почувства странен сърбеж под кожата си. Усещането още не беше добило пълнота, но все пак го имаше.

Когато изкачи стълбите, обаче, се спря. Стаята на Сингх беше в дъното на дългия коридор, украсен с трофейните глави на убити животни. Нито една от свещите по стените не беше запалена, но бледите лунни лъчи рисуваха щрихи по килима през отворените врати на празните стаи. Неговата някогашна стая, отдавна бе пуста. Тази на Бен беше преобразена от баща му в хранилище за спомени. Стаите за гости от десетки години не бяха предлагали никому своите удобства. Лорънс се опита да долови някакво далечно ехо от топлотата на Гуен, но сенките на това място бяха изпълнени единствено със заплаха и страховити тайни.

Вратите към всички стаи зееха отворени и докато минаваше покрай всяка от тях, той хвърляше уплашен поглед към вътрешността им. От едната страна на коридора стаите бяха напълно тъмни, от другата лунната светлина сякаш ставаше все по-ярка с всяка следваща, предпазливо направена крачка. Вслушваше се, за да долови дори и най-тихия звук… но не се чуваше нищо. Той не тръгна да претърсва стаите една по една. Огънят на долния етаж догаряше и Лорънс се надяваше това да е знак, че сър Джон е проявил благоразумието и доблестта да напусне къщата и да заключи себе си и неудържимия си глад в криптата.

Не че една проява на самоконтрол от страна на баща му би променила изхода на нощта. Единственият правилен изход. Дори сър Джон да се беше затворил в килията си, Лорънс беше решил да постъпи както е необходимо. Щеше да убие баща си. Никакви молби, никакви лъжи, никакви хитри манипулации вече нямаше да спасят чудовището. Не и след случилото се с Бен. Не и след цялата болка и зло, които Лорънс бе причинил на хората, след като баща му… след като собственият му баща му беше прехвърлил това нечестиво проклятие.

Необходим беше един-единствен сребърен куршум, който да изкупи общите престъпления на баща и син и да измие реката от кръв.

Докато Лорънс минаваше покрай стаята на Бен, чу нещо, което го вледени.

Някакъв звук!

Тежко дишане. Задъхано. Ниско и свирепо.

Животински звук.

Боже! Нима все пак беше останал тук?…

Лорънс доближи приклада на пушката до рамото си и бавно влезе вътре. Стаята беше окъпана в лунна светлина и в огледалото се виждаше отражението на издигащата се Богиня на лова. Той облиза устните си. Запъхтяното дишане идваше от далечния край на леглото. Там някой беше приклекнал в опит да се скрие. Докато заобикаляше леглото, Лорънс завъртя пушката и я хвана като тояга, готов да нанесе безмилостен удар.

„Нека всичко свърши тук — молеше се той. — Нека свърши още сега…“

Направи последната крачка с отскок и вдигна пушката високо, стиснал зъби, готов да убие баща си.

В него се впериха чифт животински очи.

Но това не бяха очите на чудовище.

Самсон, голямата ловджийска хрътка, се беше пъхнал в тясното пространство между леглото и стената. Огромното куче трепереше от страх. Лежеше в локва от собствената си урина. По муцуната му проблясваха лиги, протекли от уплаха. Очите му бяха обезумели и изпълнени с такъв силен ужас, че животното изглеждаше полумъртво. Дъхът му излизаше като пара под лунната светлина и когато зърна Лорънс, то просто затвори очи и сведе глава, сякаш готово да се раздели с живота си без всякаква съпротива.

Гледката дълбоко потресе Лорънс. Той свали пушката и отстъпи назад, изпълнен със съжаление към кучето, което бе мразил, и от което се беше боял. Никое животно не биваше да страда така, макар Лорънс да разбираше ужаса му. Или поне си мислеше, че го разбира.

Изведнъж сякаш почувства на тила си ледените пръсти на призрак. Все още с пушката в ръце, той се завъртя рязко… но стаята беше празна. На вратата нямаше никого и когато излезе в коридора, той също се оказа пуст.

Какво бе усетил? Сякаш знаеше, че нечии очи го гледат, но тук нямаше жива душа. И от двете му страни до края на коридора се простираха сенки, но в тях нямаше живот.

* * *

Усещането полека-лека утихна и малко по-късно успя да си възстанови ориентацията. Тази някога добре позната къща сега му се струваше като чужд дом. Сърбежът под кожата му ставаше непоносим и Лорънс ръмжеше от ярост и безпомощност, което сякаш му помагаше да запази яснотата на ума си. Коридорът постепенно възвърна познатото си очертание и дълбочина и той тръгна, залитайки, към стаята на Сингх.

Вратата беше затворена, но не и заключена, и Лорънс нахълта вътре. Проникващата лунна светлина рисуваше нащърбени форми по стените и той се извърна към прозорците, които се оказаха счупени. Останалите по тях парчета стъкло приличаха на строшени зъби.

Бавно се огледа около себе си, установявайки, че не само прозорците са повредени. В стаята цареше пълна бъркотия. Мебелите бяха изпочупени, тежките килими — смъкнати от стените, възглавниците бяха изкормени, а пълнежът им беше пръснат по мръсния под подобно на белезникави вътрешности. Потърси следи от нокти на див звяр, но не намери такива. Тази стая беше станала обект на ярост, но това бе човешка ярост.

Неволно направи крачка назад, при което тъканта на килима под обувките му изхрущя странно. Погледна надолу и осъзна, че е стъпил в локва от черна лепкава течност. Наведе се и я докосна с пръсти.

Съсирена кръв.

Засъхнала от няколко дни.

Бавно вдигна поглед, следвайки кървавата следа от килима към перваза и нагоре по стената. Внезапно оръжието натежа в ръцете му и челюстта му увисна.

В сенките висеше мъртвец, закован за стената с масивен кинжал, който беше забит до дръжката в гърдите му. Главата на мъжа бе отметната назад, а устата му бе широко отворена, сякаш застинала във вечен вик.

— Сингх!

При тази гледка сърцето на Лорънс едва не изскочи от гърдите му. Оръжието падна от безсилните му пръсти и той се отдръпна назад, обзет от безмълвен ужас.

— Боже мой… — прошепна той. Горещи сълзи напираха в очите му.

Постепенно вникна в същността на случилото се. Сингх бе пазителят на фамилията, свещеният божи воин, посветил живота си на това да закриля семейство Толбът и същевременно да предпазва света от семейното проклятие. Сингх може би беше простил на сър Джон смъртта на Бен. През онази фатална нощ звярът бе вилнял на свобода по силата на някаква случайност. Но беше невъзможно сикхът да му е бил съучастник в последвалите събития. Навярно Сингх се беше опълчил на господаря си, който бе позволил на звяра в Лорънс да броди на свобода и да убива и хаосът в стаята му свидетелстваше за сблъсъка между тях.

Сингх се беше опитал за последен път да се изправи срещу злото в името на своя бог и обичта си към семейство Толбът. По някакъв начин сър Джон се беше докопал до свещения кирпан на сикха и го беше използвал, за да убие този почтен и предан човек и после, в пристъп на лудост, да го окачи на стената като поредния трофей.

В душата на Лорънс погнусата отстъпи място на скръбта, а скръбта се стопи пред лицето на гнева. В гърдите му виеше не само звярът. Онова, което правеше Лорънс Толбът човек, сега крещеше в него с животинска ярост, не по-малко ужасяваща от тази на вълка.

В този момент все по-ярката лунна светлина попадна върху нещо дребно, което проблесна на шията на мъртвия сикх.

Ключът!

Лорънс се изпълни с решимост и пристъпи към трупа. Хвана сребърната верижка и много внимателно я свали през главата и тюрбана на Сингх.

— Прощавай каза той на стария си приятел.

Шкафът бе съборен настрани. Лорънс го изправи и се наведе над него. Изгуби няколко ценни секунди, опитвайки се с треперещи пръсти да пъхне ключа в ключалката. На два пъти го изтърва и единия път се наложи да се наведе и да го търси пипнешком под един разбит скрин, където се беше търкулнал. Най-накрая успя да мушне ключа както трябва и да го завърти. Ключалката щракна и Лорънс извади цялото чекмедже от шкафа. Те бяха там, подредени в стройни редици. Поне петдесет сребърни куршума за тежката му ловна пушка.

Лорънс въздъхна от облекчение, загребвайки в шепата си част от тях. Пусна ги в джоба си. После взе още два, отвори пушката и пъхна патроните в гнездата им. Когато я затвори, почувства как първото семе на надеждата пуска корен в черната пръст на сърцето му. В най-лошия случай щеше да се лиши от собствения си живот и така да спаси душата си от вечни мъки.

Докато се подготвяше за тежката си мисия, Лорънс се отправи към вратата.

Стисна здраво оръжието в ръцете си и се изпълни с непреклонност.

— Заради теб, Бен — процеди той през зъби. — Заради теб, Сингх. Бог да ми е на помощ… заради всички нас…

Внезапно от сенките на стаята долетя някакъв звук. Нежен, лек, мелодичен, сякаш самата сребърна лунна се беше сдобила с глас и сега му шепнеше.

Лорънс се закова на мястото си, напрягайки слух.

Това беше музика.

Тихи, натрапчиви тонове на странна мелодия, идваща от струните на пиано.

Излезе от стаята и в коридора музиката се чуваше по-ясно. Някой бе седнал зад рояла в салона и свиреше тъжна песен за призраците на рода Толбът.

Сър Джон?

Сигурно… но това беше толкова странно, толкова нереално. А музиката беше тъй нежна и тъй изкусно изпълнявана, че беше в рязък дисонанс с кървавото деяние, на което Лорънс току-що бе станал свидетел.

Когато се приближи към горния край на стълбището, тя започна да се чува още по-ясно.

Той познаваше тази мелодия. От най-ранните си детски спомени. Лирична песен от далечна страна, която майка му понякога му тананикаше, докато главата му почиваше в скута й. За частица от секундата Лорънс бе обзет от ирационалната надежда, че Солана е долу в залата, седнала зад рояла, свирейки сладостната мелодия, за да успокои звяра в гърдите на сина си… и съпруга си.

Лорънс продължи да слиза по стълбите, в плен на тази фантазия. Колко му се искаше това да е истина! Дори долу да бе само духът й, тази нощ може би щеше да завърши различно. С помирение. Без повече кръв.

— Майко — прошепна той. — Моля те…

Въпреки това, докато изричаше тези думи, Лорънс вдигна пушката и се прицели над парапета.

Музиката продължи. Несекваща, течаща като благоуханен ручей насред старата къща.

В подножието на стълбите си пое дълбоко въздух. Вече не беше сигурен дали наистина върви из „Толбът Хол“ или е изпаднал в някакъв наркотичен кошмар в приюта за душевноболни, или пък просто сънува. Но когато пристъпи в салона и видя кой е седнал зад рояла, осъзна, че нито сънува, нито е в собствения си дом. Намираше се в Ада.

Без да вдига очи, сър Джон промърмори:

— Отче, съгреших против небето и пред теб.

Лорънс се закова на място. Надеждата умря в сърцето му.

Сър Джон продължи:

— Вече не съм достоен да се наричам твой син.

Сърцето на Лорънс биеше бясно в гърдите му. Светът около него му се струваше изкривен и нереален.

Най-сетне сър Джон вдигна поглед. Побелялата му коса беше разрошена, а очите му бяха тъмни и диви.

— И ето, Блудният син се завърна… Да заповядам ли да ти донесат най-хубавата ми премяна и да те облекат с нея? Да ти сложат пръстени на ръцете и обуща на нозете?

Лорънс вдигна пушката.

— Сега по-скоро трябва да се молиш, негоднико! Но и двамата знаем, че полза от това няма.

— Предполагам, че си заредил пушката с един от сребърните куршуми на Сингх?

— Да — просъска Лорънс, тържествувайки. — Позна!

— Явно имаш преднина пред мен. Но… знаеш ли, това ме радва.

Лорънс се намръщи.

— Кое?

— Че те виждам тук точно сега. Това е прекрасно, нали?

— Не! Това е Адът!

— Адът? — повтори сър Джон тихо, леко развеселен. — Звярът не е злото.

— Проклет да си! — изръмжа Лорънс. — Той е същината на злото.

— Не. Той е просто звяр. Да се опитваш да го сломиш и подчиниш би било грешка.

Лорънс поклати глава. Не желаеше да слуша това. Беше се заклел пред себе си, че няма да позволи на баща си да го оплете в омайните си приказки, но сър Джон продължаваше, без да спира, и Лорънс не натисна спусъка.

— Беше грешка, че го заключвах… И това го разяри.

Той се усмихна зловещо и изсвири още няколко тона, но сега те бяха произволни и несвързани.

— Ще ти дам един съвет — пусни вълка да се налудува.

Лорънс стисна пушката в ръцете си, събирайки смелост за изстрела.

Сър Джон кимна одобрително.

— Помниш ли още как се стреля с карабина? Не че вече ти е нужна. Можем да си устроим някой път лов заедно? Да направим голяма обиколка? Из Стария континент… Африка, Америка. Толкова много места… толкова много прясно месо.

Това вече беше прекалено. Лорънс долавяше крясъците на промяната в себе си. Чуваше как звярът вие в съгласие с думите на баща му. Не можеше да понесе това.

— Татко изрече той с плътен глас. Дано се продъниш в пъкъла…

Лорънс натисна и двата спусъка.

Но не се случи абсолютно нищо.