Джонатан Мабъри
Човекът вълк (14)

Тринайсета глава

Лорънс лежеше на леглото си и се взираше в тъмния таван. Чувстваше се безкрайно стар, изхабен и негоден за нищо. Смяташе, че се е избавил от спомените си от онази ужасна нощ. Майка му беше в гроба от трийсет години и оттогава той не беше стъпвал в „Толбът Хол“.

Но камъкът и дървото на къщата като батерия бяха съхранили всеки малък детайл от трагедията и сега образите се връщаха отново и отново в главата му. Колкото и уиски да пиеше, спомените оставаха неумолими и непобедими. Всяка малка подробност от онази нощ оживя в ума му… а също и онова, което последва…

* * *

Черната карета не беше катафалка, но приличаше на такава. Масивна и тежка, прозорци със завеси и четири черни коня, водени от кочияш с мрачно лице и черен костюм.

Младият Лорънс само смътно съзнава, че го отвеждат. Умът му не възприема времето, движението и действието по ясен и съдържателен начин. Той има чувството, че се носи във въздуха. Когато чува гласове, не знае кому принадлежат. Гласът на баща му е глас на непознат. Другият глас — хората го наричат д-р Хонегер — му е също толкова непознат. Лорънс не е в състояние да свързва хората с реалността, защото нищо не е реално.

Всичко това е само сън. Кошмар. Той знае това, защото не може да не е кошмар. Не може да не е кошмар онова, което видя миналата нощ в градината. Черният дъжд. Тялото на майка му. Необузданата мъка на баща му. Тези неща са невъзможни в реалния свят… те принадлежат на тъмните сънища. Лорънс разбира това. По същия начин както разбира, че черната карета и д-р Хонегер не принадлежат на света на будните. А черните коне и тази странна сграда — всички тези неща също са фрагменти от един кошмар. Бурята направи това. Тя беше прекалено оглушителна, прекалено силна и разруши света. А вятърът и дъждът отнесоха здравия разум.

Лорънс мисли за тези неща несъзнателно. Умът му е застинал в уродливи изопачени форми и яснотата е отмита от черния дъжд в канавката.

Очите на Лорънс виждат думи, изписани върху табела пред някаква сграда, но тези думи са непонятни. Те не му принадлежат, не могат да се поберат в този свят. В неговия свят няма Дом за лунатици „Ламбът“, а дори и да имаше, той нямаше да е там и баща му не би го отвел на такова място. Просто така става в кошмарите. Странни неща, лишени от смисъл, които умът не може да проумее.

— Бедното момче — казва нечий глас. Лорънс не знае чий е този глас и не го е грижа.

Той поглежда нагоре с очи, които са сухи, защото дълго не е мигал, но това не му пречи. Би му пречило в някакъв друг свят. Нито пък чувства убождане, когато иглата се забива в него. Това е само болка и тя също не му принадлежи.

Единственото, което му принадлежи, е мракът. Чувства как той се събира над него и го затиска и докато потъва в тъмнината, чува гласа на майка си, който пее стара испанска приспивна песен. Знае, че трябва да запомни думите. Но не може и това някак си не го тревожи.

Чернотата е толкова мека и гладка, и покрива всичко…

* * *

Връщайки се назад, припомняйки си с жестока яснота тези натрошени образи от момчешките си дни, Лорънс сложи ръце върху очите си в опит да отрече дори пред себе си, че плаче.