Джон Ъпдайк
Бразилия (8)

VIII
Къщата в предградието

Взеха такси с последните си пари и следвайки напътствията на Шикиньо се озоваха в квартал сред равнина, застроен върху някогашна кафеена плантация, който се гордееше с наскоро прокарано електричество и улични табели. Улиците не бяха павирани и тук-там се търкаляха лъскави метални отпадъци, а небето над главите им бе покрито е облаци дим, но къщите имаха дворове и веранди и се състояха от по няколко стаи, наредени под червените керемидени покриви. Шикиньо ги посрещна на вратата. Изглеждаше по-слаб отвсякога, а усмивката, с която ги поздрави, приличаше на дълбока рана. Главата му едва се крепеше върху тънката шия. Жена му Полидора наподобяваше току-що опечена пита хляб, беше кръгла и пухкава със златистокафявия цвят на препечена филийка, косата й беше боядисана с къна, тупирана и нагласена във формата на висок пчелен кошер. Имаше кръгли живи очи, но държеше клепачите си полуспуснати, сякаш искаше те да приличат на предпазливо присвитите очи на Шикиньо. Пълното й лице лъщеше от пот и според Тристао това се дължеше на смущението от красотата и високопоставеността на гостенката й. Тя приветства Изабел с прекалено фамилиарна прегръдка, а после, без да пуска лепкавата хватка около слабата бяла ръка на момичето, я дръпна към една по-голяма стая в другия край на застланото с теракотени плочки антре. Тристао ги последва, а кокалестата ръка на Шикиньо упорито се бе вкопчила в неговата. В тази стая имаше двама мъже в сребристосиви костюми, които станаха и извадиха револверите си.

Тристао си помисли за бръснача, но се сети, че не носи дори и него. Обикновено го държеше в джобчето за дребни монети на клошираните джинси, които двамата с Изабел бяха купили в магазин „Полихром“, но тази вечер, докато се обличаха в хотела, сметнаха, че с такива неофициални панталони могат да покажат неуважение към дребния буржоа, в какъвто очевидно се бе превърнал брат му. Вместо тях бе решил да облече копринена риза с бели обърнати маншети върху бледоморавите ръкави, кремави ленени панталони и мокасини с пискюлчета. Ето защо бръсначът не беше у него. Но какво можеше да направи с един бръснач срещу двата револвера?

По-възрастният от двамата, едър хубав мъж, побелял и придобил меланхоличен вид в служба на богатите, посочи с пистолета си разтегателния диван, тапициран с кариран плат и опрян до жълтата стена с два гипсови папагала — барелефни изображения с емайл в крещящи цветове заедно с елипсовидните гипсови рамки. Опашките и клюновете на папагалите стърчаха извън рамките — каприз на твореца, който те кара да се замислиш: „Що е това действителност и що е изкуство?“.

Седнал на дивана, Тристао усети, че тялото на Изабел трепери до неговото, като на възбудена жена, която е готова да рискува живота си, но да не бъде изоставена. Пропъди мисълта, че още от самото начало тялото й го бе повело към неловки и опасни ситуации, и я обгърна с ръка, за да я защити със собственото си тяло, ако стане нужда. Той също трепереше, но умът му работеше изключително трезво и бързо, напрежението, предизвикано от този критичен момент, обикаляше разклоненията на възможностите. Тутакси бе разбрал всичко, за което говореха.

— Не се плашете, приятели — каза мъжът с приятно прошарените слепоочия и тънки посивели мустаци. — Дошли сме тук само за да отведем младата дама при баща й в столицата Бразилиа. Самолетът излита от летище Конгоняс малко след десет часа, разполагаме с много време. Мислехме, че може би ще закъснеете, както е модерно сега. Хайде всички да пийнем по нещо.

— Бих плюл в чашата, предложена ми от моя брат, който се държи като Юда — каза Тристао. После се обърна към Шикиньо: — Как ще се оправдаеш за това предателство?

Шикиньо раздвижи рамене, сякаш пъдеше мухи, без да помръдва ръцете си.

— Тази връзка те унижава, братко. Къде е живецът ти, изглеждаш изнежен и загладен като мъж, издържан от жена. По-добре аз да те предам, отколкото това платинено момиче. Богатите винаги се връщат при своите. Малкото пари, отпуснати от близките й за моето съдействие, ще бъдат достатъчни да платя за образованието си, ще стана електроинженер!

Обичното, сякаш маймунско, личице на Изабел бе изкривено от негодувание и от напиращи сълзи, но тялото й, обгърнато от ръката на седналия до нея върху карирания диван Тристао, беше странно отпуснато. Нещо в нея се бе успокоило. Дълбоката ни същност приветства сполетелите ни големи нещастия. Личният й опит започваше да надвишава сексуалните подвизи и сълзливите мюзикли.

— Откъде разбра за нас? — тихо се обърна тя към Шикиньо. — Урсула ли ти каза?

На Тристао му беше мъчно за нея, защото знаеше, че стараейки се да обича неговата отблъскваща майка, Изабел си бе поставила величествена със своята безнадеждност задача. Да обича майка му беше нейна приумица, първата уязвима рожба на техния брак.

— А, не, госпожице — отговори Шикиньо, сякаш проявяваше милосърдие. — Милата ни майчица живее под нивото на електрониката, на комуникациите с невидимото. Откакто на четиринадесетгодишна възраст някой й е подхвърлил идеята да продава собственото си тяло, тя не е имала други доходоносни идеи. Чрез нашата пощенска служба, на която понякога може да се разчита, Еуклидес ме извести, че Тристао ще пристигне в Сао Пауло със съкровище. Отначало изчаквах да ме намери, но той не можа да се справи с огромните размери на града. Затова аз го открих. Бяха ми казали, че е възможно да сте отишли в „Отон Палас“, а тамошният администратор се оказа услужлив. Не ви беше забравил. Помоли ме да ви уверя, че причината, поради която не ви е дал стая, не е расов предразсъдък от негова страна, а уважение към останалите гости, много от които идват от чужбина, от не толкова толерантни общества.

— Какво ще стане с Тристао? — попита Изабел и уплашено отвори уста, разкривайки бисернобелите си зъби и кадифения език. Съзнанието й, привикнало към логиката на богатството и властта, бе схванало по-бързо от Тристао проблема, който представляваше той: ако го оставеха свободен, щеше да им създаде неприятности. Можеше да открие съпругата си в столицата, можеше да се опита отново да я отвлече, можеше дори — каква нелепа мисъл! — да отиде в полицията. Усещайки нейната паника, Тристао също разбра, че най-сигурният начин да сложат край на любовта на Изабел, беше да го убият. Сякаш го удари електрически ток, или пък въздухът потъмня от онези внезапни и ужасяващи гръмотевични бури в Сао Пауло, той виждаше всичко около себе си в негатив, сенките бяха бели, а гипсовите стени — черни, ето как безмълвното присъствие на двата револвера промени обстановката в стаята. Смъртта, тази далечна невероятност, внезапно се приближи само на една-две крачки, придавайки на предметите нереална прозрачност. Всички контури, от сенчестите ъгли до шевовете по карирания диван и шестоъгълните теракотени плочки по пода с цвета на кожата на Шикиньо, бяха подредени според законите на нова перспектива. Възцари се някаква тържественост, всички говореха тихо, а най-баналните жестове се извършваха със сомнамбулско достолепие. Полидора донесе табла с напитки — високи чаши с пастелно суко за онези, които не желаеха алкохол, а за останалите кайпириняс^[1] от кашаса, лимонов сок, захар и натрошен лед. Изабел взе кайпириня, за да се поотпусне. Тристао предпочете суко, в случай че се наложи да разсъждава трезво. Откъм кухнята прииждаше топла миризма на говеждо задушено.

По-младият от двамата въоръжени мъже, който беше без мустаци и посребрени слепоочия, успокоително се обърна към Изабел:

— Двамата с него ще станем приятели. Сезар ще придружи младата дама до столицата, а аз ще остана тук с младежа, чието съзнание отначало ще бъде запленено от мисълта как да я освободи и да отмъсти. Къщата е достатъчно голяма, всички можем да живеем щастливо една, две седмици, докато младата дама благополучно попадне отново под влиянието на баща си. Името ми е Виржилио — прибави той, обръщайки се към двойката на дивана с малък поклон, който обаче не промени позицията на револвера му.

— Господине, имаме две деца, които спят — запротестира Полидора.

— Ще ви бъде платено, госпожо.

— Никога няма да попадна отново под влиянието на баща ми! — избухна Изабел. — Вече съм жена, имам своя роля в света. Целият си живот, откакто майка ми умря, когато бях четиригодишна, съм прекарала без баща — той ме остави на грижите на своя суетен брат!

Възмутеният Сезар се почувства длъжен да защити своя работодател, а може би и всички онези побеляващи мъже на средна възраст, към които принадлежеше и той, които, разбира се, не можеха да отговарят на всички изисквания, предявявани към тях.

— Госпожице Изабел, баща ви е видна личност, посветил е живота си на управлението на тази страна.

— Тогава защо нищо не е наред? Бедните си остават бедни, а богатите управляват с оръжие. — Сякаш, за да изпълни предсказанието на чичо си за нейния радикализъм, тя непокорно се изправи и подигравателно се обърна към въоръжените мъже. — От къде на къде съм длъжна да правя това, което ми казвате? Никога не бихте ме наранили… Баща ми живи ще ви одере.

— Така е — любезно се съгласи Сезар. — Но това не се отнася за вашия чернокож приятел… или съпруг, щом искате. Светът изобщо няма да усети липсата му. Само на вас ще липсва. Смъртта му няма да остави и най-малка празнина в регистрите, тъй като несъмнено е пропуснал да се регистрира за военна служба. А ако той не е достатъчна гаранция за вашето сътрудничество, помислете за нашите домакини — револверът леко помръдна към Шикиньо и Полидора, които стояха в очакване да сервират вечерята — и за децата им. Тези деца могат да се върнат от улицата и да намерят родителите си мъртви, и макар че тяхната смърт ще бъде забелязана, полицаите ни са претрупани с работа и няма да открият убийците. Не мислете, че тези заплахи са празни хвалби. Действителността все повече се отразява от статистиката, а в една страна, голяма като Бразилия, няколко души нямат почти никакво значение от статистическа гледна точка.

Сега беше ред на Шикиньо да протестира:

— Дадох доброволно информацията, която ви доведе тук, а сега заплашвате живота ми!

— Човек, който предава собствения си брат, заслужава да умре — каза Виржилио. После се обърна към Тристао с усмивка, която разкри очарователните му криви зъби, застъпващи се един друг като танцуващи крака: — Виждаш ли, вече се държа като твой добър и верен приятел. Понякога е по-добре да имаш духовен, отколкото роден брат.

Изабел стоеше права и изглеждаше напрегната и объркана, сякаш я дърпаха невидими конци. Странно, разсъждаваше Тристао, как двата сиви револвера като моливи прерисуваха цялата стая, свеждайки безкрайността от възможности до няколко ниски тунела с ограничен избор. Духовете бяха съвсем прозирни, пристъпвайки по опънатите въжета на ситуацията. Този път Изабел заговори спокойно:

— Щом ще ме водите при баща ми, трябва да си взема дрехите. Те са в хотела. Няма време за вечеря, ако трябва да стигнем на Конгоняс преди десет часа. Нека да тръгнем сега — каза тя на новия си придружител, бащински настроеният, облечен в сив костюм представител на властта, която я бе създала.

— Така е — доволно отвърна Сезар. После се обърна към Полидора. — За съжаление, трябва да тръгваме. Фейжоадата^[2] мирише превъзходно; здравият ми млад колега ще изяде и моята порция. — После каза на Шикиньо: — Половината от наградата е в джоба ви. Другата половина ще зависи от вашето по-нататъшно сътрудничество и гостоприемство. А на теб, Тристао, сбогом, приятелю. Ако отново се видим, срещата ще завърши нещастно за един от нас. — Сезар се обърна към Изабел и я подкани: — Елате, госпожице. Както казахте, самолетът няма да ни чака.

Изабел се наведе и целуна Тристао с дълга целувка, нежна като облак и топла като целувката на слънцето, която казваше: „Имай ми доверие“.

Но можеше ли да й вярва? В гръб жена му изглежда се чувстваше обезпокоително добре, облегната на ръката на изискания похитител. В хотела бе облякла една предизвикателна, нито официална, нито всекидневна рокля на малки червени цветчета върху тъмносин фон, преоблича се два-три пъти, за да намери най-подходящата дреха за неговите панталони и небрежна риза, все пак с обърнати маншети — така че да изглеждат елегантни, за да покажат уважение, без да прекаляват. Това щеше да бъде първото им вечерно излизане заедно като стабилна двойка, на гости при роднините на съпруга. Може би бяха стигнали твърде далеч и твърде бързо.

В отсъствието на Изабел, Тристао се поокопити и възвърна част от предишното си аз, а когато Полидора донесе на масата тенджерата с лютива фейжоада, всички се отпуснаха. Виржилио свали сивото сако и пъхна револвера в кобура под мишницата си, а Шикиньо отнесе високите чаши и ги замени с бутилки бира „Антарктика“. Племенницата и племенника на Тристао, Есперанса и Пашеко, се прибраха от тъмните улици — сивооки малчугани на три и на пет години с цвят на кожата като препечен хляб, и натрапчивата невинност на децата зарази масата с веселие. Погледите им се вторачиха в револвера на Виржилио, дръжката му стърчеше от кобура като задницата на животинче, което бърза да се пъхне в дупката си. Виржилио се досети за детските им фантазии и пъргаво извади и прибра пистолета, като че ли наистина бе подплашено животинче. После изгледа децата с престорен ужас и подвикна през кривите си зъби:

— Фора! Опа! Дентро! Бом.^[3]

Когато бирата свърши, на масата се появи бутилка прозрачна кашаса, а четиримата възрастни около нея се надпреварваха да разказват вицове за света отвъд тънките стени и нестабилния покрив — вицове за богатите, подерозос^[4], за американците, аржентинците и парагвайците, за немските и японските фермери в Режиао Сул, с техния смешен акцент, консервативните им пуритански привички и маниакално трудолюбие. Истинският бразилец, решиха те с тържествуващо единодушие, е непоправим романтик — буен, непрактичен, човек на удоволствията, и все пак идеалист, галантен и жизнен.

Когато си легна, Тристао беше замаян от алкохола. Ъглите на стаята се надигаха и се прихлупваха почти както под хипнотичния натиск на револверите. За него бяха определили детската стая, децата бяха пренесени в леглото на родителите си. Тристао легна на едното креватче, а Виржилио бе избрал другото, сложено напряко на вратата, да не би Тристао да реши да бяга. Единственият прозорец в стаята беше снабден с решетки от външната страна срещу крадците, които често навестяваха работническия квартал с бавно растящ просперитет.

От много седмици Тристао не си бе лягал без Изабел. Вече му бе трудно да отличи нейната от своята същност. Тя гореше в него като лютива храна в стомаха, като сияен копнеж, който го изяждаше жив. Да си жив, мислеше той, е относително състояние и не винаги си заслужава да живееш. Не си заслужаваше да е жив в отсъствието на Изабел — утробата й, която влажно поемаше твърдия му член, гласът й, който бъбреше в ухото му, а той почти не я чуваше, топлият дъх на устните й, прилепнали върху неговите с думите: „Имай ми доверие.“ Тя не беше мъртва, но белотата й притежаваше чистотата на смъртта. Той преглътна сълзите си, за да не събуди новия си съквартирант. Започна да крои планове, а после засънува.