Джон Ъпдайк
Бразилия (18)

XVIII
Матогросо

Когато се върна в колибата, уморен до смърт от чувство за вина и от усилията на своето деяние, вместо покой, Тристао завари атмосфера, която го подтикваше към незабавни действия. Семейството му вече бе готово за път, а малкото вещи, които можеха да носят, бяха събрани във вързопи. Оранжевата му раница бе натъпкана с дрехи, а по-леките кухненски съдове бяха увити в одеяла и мрежи против комари. На трепкащата светлина от газената лампа в колибата дори невръстната Корделия гледаше сериозно с ококорени очи, а плачът й бе сподавен от витаещата във въздуха опасност. Старицата от племето Тупи, Купехаки, по някакъв начин бе предугадила заминаването им и бе дошла. Набързо и със строги думи те се опитаха да я убедят да не тръгва с тях, но тя изобщо не даде вид, че е чула. Неизменно стоеше близо до Изабел, вървеше едновременно с нея, навеждаше се заедно с нея, дори от съчувствие се препъваше и падаше, когато Изабел се препъваше от страх и отчаяние. Беше се привързала към семейството и те не можаха да се откъснат от нея. Старата индианка бе взела със себе си голям ракитов кош, цилиндричен капан за раци, който висеше на гърба й, окачен на дебела лента, опасваща челото. Накрая решиха, че всъщност ще им бъде полезна, дори ако повърви с тях само в началото.

Най-после петимата потеглиха в индийска нишка, прекосиха отровената рекичка и тръгнаха по пътеката покрай каменотрошачката и купчината шлака към долината, където не се срещаха хора, освен бандитите, които нападаха търговците на злато и керваните от натоварени с провизии волове и мулета. Механичното боботене на планината, което не преставаше до полунощ, заглъхна зад тях, шумовете от миньорския град замряха, дочуваше се само кучешки вой, внезапно избухнал силен смях или виковете от шумните кавги. Докато свикне с тъмнината, на Тристао му се струваше, че тяхната пътека, която ту се разширяваше, ту се стесняваше между назъбените черни сенки на растенията, излъчва някакво синьо сияние. На синята светлина кръвта, избликнала от гърлото на Сезар изглеждаше виолетова. Изабел носеше спящата Корделия в преметнато през гърдите й парче раиран плат и голата главица на детето се поклащаше при всяка стъпка. Отначало Тристао носеше Азор на раменете си и ръцете на момчето леко, но упорито стискаха твърдата му, набита с каменен прах коса. След време Тристао усети, че хватката отслабва й задрямалото дете се олюлява, взе го на ръце, учуден от тежестта му — детето бе на по-малко от две години. Освен допълнителните дрехи, той бе пъхнал в раницата револвера на Сезар, зареден с шест патрона, а също каубойските ботуши и сгънатата торбичка, която носеше на кръста, с едно-две зрънца злато в шевовете. Беше изоставил без съжаление тежките инструменти на златотърсач. В живота се случва да сменяме кожата си, за да оцелеем.

Купехаки, чиято глава бе наведена напред под тежестта на типоя, лентата на челото й, носеше в своя капан за раци няколко тенджери, тенекиена кутия кибрит, куки и върви за риболов, украсения със скъпоценни камъни португалски кръст и провизиите, които набързо бе събрала от килера в колибата — тридневен оскъден запас от мляко на прах, стар фасул, сушено месо, листа от мате^[1], и стари твърди питки от маниока. Тя и Изабел се редуваха да носят на главите си обемистия, но лек вързоп от мрежи против комари и одеяла, увити в стара волска кожа, която, просната на земята, щеше да ги предпазва от хапещите мравки и отровните паяци.

Тази първа, изпълнена с ужас нощ, прекараха на една скална издатина на по-малко от три километра от кариерата, като възрастните се редуваха да стоят будни, докато огънят пращеше, а в окръжаващият ги мрак пропукваха клонки, сякаш наоколо гъмжеше от неизвестни същества или духове. Дори дърветата като че говореха с човешки гласове, а клоните им хищно се протягаха към тях. През цялата нощ се чуваха мъчителни стонове, сякаш убийците си проправяха път в тъмнината. Все пак сивото мъгливо утро завари бездомните пътешественици невредими, за да прочистят гърлата и очите си от лепкавите следи на съня и да нарамят бремето на оцеляването. Избягвайки утъпканите пътеки, те тръгнаха надолу през осеяните със сипеи долини на Доурадос, вървяха неизменно от изгрева към залеза, към безкрайното хълмисто плато Мато Гросо. Небето над тях придоби огромни размери, сякаш Бог бе въздъхнал от облекчение и се бе отказал от усилния труд на Сътворението, задоволявайки се с няколко заплетени кълба от ниски тръни, скупчени кактуси и храсталаци, висока трева и тук-таме някоя рехава горичка. Най-забележителното дърво на платото бе бразилският бор с форма на обърнат конус, тъмните му клони се простираха един връз друг, а идеалната им подредба напомняше пирамида, застанала на върха си. Купехаки им показа как от гниещата кора на един повален гигант да извадят сочните бели червеи, наречени коро, а ако не разполагат с огън, как да ги ядат сурови и още гърчещи се. Когато преодоляха погнусата, установиха, че имат вкус на кокосово масло.

През дните и седмиците на тяхното пътуване на запад през Мато Гросо Купехаки им показа как да ловят прилепи, гущери и жаби, паяци, личинки и скакалци, как да извличат влагата от дървото бомбакс, кои плодове се ядат и кои са отровни, кои семена и ядки си струва да се берат и да се белят, къде крият меда си дребните нежилещи пчели, наречени „очелизки“, дето обичат човешката пот и се струпват по ноздрите, около очите и влажните ъгълчета на устните. Те бяха по-лоши от хапещите мухи и осите марибондо, тези дребни пчели, които предпочитаха да умрат в екстаз, удавени във влагата по човешкото лице, вместо да отлетят.

В Сера до Бурако природата бе обърната наопаки — изкормена, с разместени пластове, стрита на прах от човешката жажда за злато. Тук, сред безкрайните монотонни гори от храсти и обрасла савана, по сухите възвишения на шападао^[2], прорязани от коритата на полупресъхнали кафяви реки, човекът отново заемаше своето скромно място в кипящата битка, в океана от гладен протеин, в пенестия делириум на хищничеството. Кунехаки им показа как с помощта на Тристаовия бръснач да изваждат сивите паразити, които коварно и безболезнено се впиваха в краката им, как за миг да се събличат, след като докоснат някой безопасен на вид листец, а от него като огън плъпнат безброй дребни оранжеви кърлежи. Тези нашественици незабавно проникваха под кожата. Купехаки показа на Тристао как да събира сухи клони от гората и как, когато кибритът им се свърши, да пали огън — с две пръчки, които бързо се въртят в стиска суха трева. Тя показа на Изабел как на бърза ръка да издигне навес от зелени палмови листа, който, ако не друго, поне създаваше илюзия за подслон. Една нощ, когато току до угасващия лагерен огън гръмко изрева ягуар, Купехаки утеши Азор с приказка за палавия бог на ягуарите. Тя ги успокояваше, давайки разумни обяснения на заобикалящите ги опасности — описваше животните в пустошта като техни братя и сестри. Когато маймуните-ревачи издаваха кресливи звуци над главите им и уринираха върху тях, тя тълкуваше това като шеговит поздрав, а ухапванията на малките прилепи-вампири, които нощем се вкопчваха в голите ръце, обясняваше като един вид целувка, пречистваща кръвта. Купехаки възторжено ръкомахаше към пернатото множество — малки зелени дългоопашати папагали, бели ибиси и дъждосвирци, розови лопатарки, високи колкото човек блатни щъркели жабиру, жълтокоремести насекомоядни птици бем-те-ви и ярки авлиги, чиито гнезда се гушеха сред виолетовите орхидеи, цъфнали по клоните на достолепните палми уауасу. В далечината като мираж току проблясваше блатисто езерце, по което в обедния зной блещукаха цветните петна на розовите и бели острови от фламинго и чапли. Дочули непознатия звук на човешки гласове, огромните птици литваха нагоре със звук, подобен на глух тътен, а когато прелетяваха над главите им, въздухът пронизително звънтеше.

Тристао се боеше шестте куршума от револвера на Сезар да не отидат нахалост. Веднъж стреля по една летяща сива чапла и не улучи, друг път застреля лениво поклащащ се мравояд, от чието печено тлъсто месо на всички им стана лошо, третия път рани един елен, който избяга на три крака надалеч в саваната, където щеше да загуби сили и да стане жертва на хищните белоусти американски диви свине. Останалите три куршума реши да запази за човешки враг, ако се появи такъв. Купехаки им показа разчистени обработваеми площи, където почвата с цвят на кафе бе покрита с пепел и където индианците бяха отглеждали маниока, царевица и тютюн и бяха оставили няколко кратуни като спомен за своя престой от един-два сезона. Хора с по-светъл цвят на кожата — скитащи мамелюкос, родени от бащи португалци и майки индианки — бяха оставили по-явни следи, обрасли земни насипи и тунели от изоставени мини, разпадащи се колиби в запустели селища. Някои развалини бяха отпреди стотици години и едва личеше, че тук са живели хора — редица от камъни, някога били стена, дупка в земята, служила за килер. Алчните хора бяха прекосили тази обширна равнина, но не бяха намерили нищо, заради което да останат. Мнозина бяха загинали и под гигантското небе стърчаха надгробни могили, безименни каменни пирамиди или дървени кръстове, превърнати от термитите в тънки хартиени кухини. Термитите бяха прояли дървото около буквите на надписаните кръстове и по земята се бяха посипали люспици боя. Човешкото име не се помнеше дълго в Мато Гросо.

Макар да живееха на ръба на гладната смърт, духът на тези новодошли изследователи се крепеше на надеждата. Един ден на хоризонта трябваше да се появи населен град или река, която да ги отведе там, където трудът им да бъде необходим и където ще могат да се вплетат в социалната тъкан. Сякаш, превити под тежестта на товара, те се движеха назад във времето, далеч от бесовете, които пренаселеността бе донесла на техния век, към една девствена шир, където чифт жадни за работа човешки ръце все още представляват някаква ценност. От картите, които монахините й бяха показвали в училище, Изабел помнеше, че Бразилия свършва на запад. Там започваше или Боливия, или Перу. Там имаше планини със заснежени върхове, загърнати в одеяла индианци с бомбета на главите и революционери маоисти, които можеха да ги направят войници в борбата срещу мъжете в сребристосиви костюми.

Междувременно, напредването през монотонната савана налагаше ежедневната нужда да намерят храна, да останат живи, да отблъснат демоните на болестта, обсаждащи кръвта им. Азор, който бе закръглен като топчица, измършавя, а очите му хлътнаха. Беше се научил да ходи наравно с тях, понякога часове наред, без да се оплаква, макар на Изабел да й се струваше, че лицето му заприличва на сгърчена от старост мумия. Корделия, още кърмаче, беше по-добре, въпреки че млякото на Изабел започваше да пресъхва. Изабел изгуби женствената си закръгленост и стана слаба като Купехаки, макар кожата на ръцете й да не висеше на отпуснати сбръчкани гънки, досущ треперещата висяща гуша на игуана. Ребрата на Изабел изпъкнаха и се очертаха, тънки като жилките на палмов лист, а прасците й се издуха от мускули, твърди като мускулите на Тристао. Докато нейната кожа стана червеникавокафява от ежедневното излагане на слънце, а косата й изсветля в ослепителен контраст, неговата кожа придоби пепелявосив оттенък, черните му рамене избеляха като яркооранжевата някога раница, която носеше на гръб, превърнала се в бледо и неравно розово петно, в правоъгълно знаме, което сочеше пътя през редуващите се острови от трева, от храсталаци и от гори, които преливаха един в друг и после отново и отново в повтарящата се безбрежност на Мато Гросо. Кожата на Тристао стана матова, по бузите и по ръцете до лактите се появиха бледи петна като някаква призрачна карта, а в гъстата му, еластична като пружина сплъстена коса се забелязваха няколко сиви пръстенчета. Беше престанал да се бръсне, за да запази острието на бръснача, и брадата му израсна тънка, по-нежна и по-мека от косата, стигна дължина два сантиметра й спря да расте.

Любовта на Изабел към него придобиваше нов облик, току се възвисяваше като гигантски лупинг, който се изгубва в небето, в неуморния безкрай, а после отново стремително се спуска, смайвайки я със своята сила, стаена сила, разбудена от някой внезапен, рядко виждан ъгъл на лицето му — понякога отгоре, така че високото правоъгълно сериозно чело скриваше очите му, подобни на прозорци към тъмата, а скъсената в перспектива извивка на челюстта се сгушваше в хлътнатината на мускулестото рамо, или когато гледаше наведения силует на превитото измършавяло тяло, докато Тристао запалваше огъня, а изпъкналите мускули по гръбнака му приличаха на проблясващите вълни на бърз буен поток. Понякога, когато клякаше край огъня, отпуснат върху издължените си светли пети, за да прегледа изтощеното търпеливо телце на Азор за кърлежи, въшки, пиявици и глисти, или когато посред нощ й носеше разплаканата Корделия да я кърми — тъй като дори сухите й гърди утешаваха детето — Изабел бе готова едва ли не да изкрещи от някаква странна радост, радостта, че той е избрал нея, че се бе приближил към нея в ослепителната светлина на плажа и се бе запечатал в погледа й, в нежните й млади тъкани, и бе дал смисъл на живота й. Беше избрал нея, бе я взел и приел каквато е, и дори сега приемаше тези деца като свои и като своя съдбата да бъде преследван от баща й. Гледаше го, без той да знае и имаше чувството, че стъпва по вътрешностите й, те трептяха в нея, влажни и уплашени, болезнено разпънати в екстаз. А когато най-после Азор и Корделия заспиваха, сгушени в старата Купехаки под единственото парче мрежа, опъната на колове, и тя се приближаваше крадешком по песъчливата почва на лагера им да му напомни за тяхната любов, той бързо и с желание вдигаше члена си. Импотентността от дните, когато работеше като златотърсач, бе прогонена, но потентността му, някога плод на близостта им, подобно на семе, поникнало във влажна цепнатина, сега идваше отдалеч, като тътен от гръмотевица, която счита дъжда под своето достойнство. Сред тази пустош, като единствения мъж между тях, Тристао бе станал загадъчно огромен като луна, която изглежда с размерите на копче, гледано отблизо.

— Тристао — тихо попита тя една нощ, — ами ако умрем тук?

Твърдите му мускули леко потрепнаха, когато сви рамене.

— Тогава лешоядите ще почистят костите ни, а баща ти никога няма да ни намери:

— Мислиш ли, че още ни преследва?

— Повече от всякога. Откакто убих неговия слуга, имам чувството, че той е по петите ни.

— Не баща ми е този, който ни преследва — опита се да го защити тя. — Преследва ни системата.

— Скъпа Изабел, изобщо не трябваше да се намесвам в живота ти. Сега щеше да бъдеш закръглена омъжена дама от висшето общество в Рио и щеше да живееш на Авенида Виейра Соуто.

Тя докосна устните му с връхчетата на пръстите си.

— Ти си моята съдба. Ти си онова, което винаги съм желала. Мечтаех за теб и ти се появи. Аз съм истински щастлива, Тристао.

Сутрин ставаха, хвърляха сухи дърва в жаравата на огъня, претопляха остатъците от вечерята, търсеха храна, която да им стигне през деня, и продължаваха нататък. Ако наблизо имаше поток или не много солено езеро, те се изкъпваха набързо, преди паразитите и отровните риби да усетят присъствието им от плискането и раздвижването на водата. Докато изваждаше голото лъскаво телце на някое от децата си от охладената през нощта вода, Изабел поглеждаше нагоре и небесният купол сякаш се завърташе около някаква ос. Имаше нещо странно в пейзажа и високото небе, където изсветлелите облаци стърчаха като прозрачни колони или се сгъстяваха в надвиснала маса, забързани на изток със своите едновременно натежали и прозирни сърцевини — на изток към далечния бряг, далечния настоящ век — някакво особено неподвижно движение, някаква нежна жестокост, някакво преливащо отсъствие, надменността на огромната материя, която все пак запазва нежната си обвивка, както черупката на яйце задържа хранителния белтък около нарастващия жълтък.

Вървяха ден след ден и сякаш бяха част от някакъв механизъм, задвижван чрез ходене, който не успяваше да помръдне пространството, но придвижваше времето. Въздухът на планалто притежаваше някакъв вкус, лек пикантен аромат на дим, какъвто според Изабел би трябвало да е дъхът на Бразилия, донесен от вятъра до Кабрал^[3] и корабите му през онзи априлски ден на 1500 година, аромата на кухнята на индианците тупи и на червеното палисандрово дърво, което отначало е било единственото богатство на обширната тайнствена земя. Тя все повече се чувстваше у дома си, люляна от повтарящия се ритъм на тяхното пътешествие — събуждаха се от сън, сгушени един в друг, за да открият, че всички са се приближили към въглените на огъня, но, търсейки топлина, са се овъргаляли в пепелта, къпеха се в перленосивата невинна светлина на утрото, търсеха храна, плодове, ядки, диви ананаси и дребни животни, който зашеметяваха с камъни или пръчки — гущери, къртици и катерици с яркооранжеви гърди и опашки, едно търсене, което никога не бе толкова безрезултатно, че да гладуват, но и никога толкова успешно, че да се почувстват сити, а гладът беше като газ, който всички постоянно вдишваха и който замайваше главите им, нарамваха багажа сред оптимистичните лъжливи обещания, които даваха на раздразнителния малък Азор, че скоро пътешествието ще свърши, уморително крачеха под тежкия товар в индийска нишка, през светлокафявата шир към онази цел далеч на запад, към онази далечна горичка тъмнозелени араукарии, към онази розова скала, онази вдлъбнатина в синьо-кафявия хоризонт, а после — вечерният лагер. Под трептящия червен взор на залязващото слънце — подобно на тлеещ въглен, браза — те построяваха новия си дом и обикаляха да разузнаят и да търсят храна, после запалваха своя огън да блещука под първите звезди като хилава рожба на вече залязлото слънце.

Изабел се чувстваше уютно и в безопасност в това неизменно повтарящо се ежедневие, но Купехаки забелязваше все по-пресни следи от човешка ръка в саваната. В една плитка долина видяха стадо не от елени, а от коне — огромните послушни зверове с диви погледи, които европейските нашественици бяха докарали на континента.

— Гуаикуру — каза старата Купехаки, но не можаха да я накарат да обясни какво означава тази дума. Индианката завъртя очи и оголи зъбите си, които бяха изпилени с остри върхове, когато била младо момиче. Непривичното за нея безпокойство зарази и децата, чиито плачове, хленч и неизпълними желания бяха още един дразнител.

Стигнаха до една кафява река, твърде широка и бърза, за да я прегазят. От грубия индиански мост във водата бяха останали няколко изгнили кръстосани кола, които да крепят напречните дъски, отнесени от реката. На другия ден щяха да направят сал от дънери на балсово дърво, завързани с лиани. По брега на реката се бяха образували пясъчни тераси и те спряха да нощуват на най-високата от тях край гъста горичка от палми уауасу и по-високи и тънки палми каранда.