Джон Ъпдайк
Бразилия (30)

XXX
Отново на плажа

Денем въздухът в тропиците сякаш внушава на хората, че не могат да свършат никаква полезна работа, че изтощението и упадъкът са тяхна съдба. Но нощем той е пропит с възбуда и възможности за действие. В него се таи някакво влажно и благоуханно обещание, което всеки миг ще бъде изпълнено.

Старият японец зад гишето от зелен мрамор кимна почтително, когато покрай него мина господинът със сребристосивия костюм. Тристао отвори прозрачната врата и соленият въздух докосна ноздрите му като целувката на дух. Той тръгна към далечната музика, долитаща от баровете и нощните заведения покрай плажа Копакабана. Магазините в квартал Ипанема бяха със спуснати ролетки, портиерите на жилищните сгради стояха зад стъклените им врати като посетители в аквариум, през чиито мрачни води плуваше Тристао. Няколко ресторанта още светеха в очакване на посетители, а автоматичните каси на банките примигваха безсънно, но освен профучаващите автомобили, по улиците имаше малко пешеходци, макар още да не бе минало полунощ. От страната на крепостта към Копакабана имаше повече светлина, повече движение край входовете на големите хотели, където туристите пристигаха и заминаваха в таксита с жълти и зелени папагалски цветове, а витрините на магазините осветяваха скъпоценните и полускъпоценни камъни — турмалин и аметист, топаз и рубелит от планините в щат Минас Жераис.

Бедни и богати, купени и купувачи, седяха край масички на открито и очакваха нощната сделка, докато бъбреха на чашка силно сладко кафе, сякаш без да държат сметка за живота и времето. Едно време двамата с Еуклидес се мотаеха покрай тези маси, обираха бакшишите от чинийките и търсеха някоя небрежно окачена на стола чанта, чиито кожени каишки клъцваха за един миг. Надолу по неосветените преки на Авенида Атлантика се препъваха пияни туристи, които лесно можеха да бъдат съборени и обрани до шушка като зашеметени овце, тъй като бяха затоплени от чувство на задоволство след половин час, прекаран с някоя курва мулатка.

Той вървеше, облечен в сивия си костюм, непридружаван от никого, и младите жени в крещящи лекомислени одежди, едва покриващи телата им, се носеха към него, сякаш привлечени от магнит. Приближаваха го и мъже в толкова тесни джинси, че приличаха на пласт боя, полепнал по краката им, а лицата им бяха внимателно изрисувани почти като на индианци, Тристао крачеше неотклонно по тротоара с мозайка на вълнообразни черни и бели ивици. Целувката и вълнуващата тръпка на нощния въздух, откъсите от самба и форо̀ и носещото се във въздуха веселие, примесено с аромата на кафе, бира и евтин парфюм, бяха всичко, от което се нуждаеше, за да пречисти съзнанието си от застоялия дим на миналото на Изабел, от едва осъзнатата истина, че има една част от нея, която той никога няма да притежава. И откритието, което бе допринесло за унинието му там в апартамента, че опитът му да я притежава бе изкривил живота му във форма, която никога не можеше да промени и по някакъв начин тази форма загатваше за вина, опетнена с убийство и позорно бягство.

Искаше да прогони от съзнанието си тези объркани, безполезни мисли. Тристао също копнееше за предишната си невинност. Прекоси булеварда и слезе от тротоара на пясъка. Седна на една пейка, събу черните си обувки и копринените раирани чорапи и ги скри под храсталака близо до пейката. Беше прекрасно, че тези храсти и ниски дръвчета растяха тук и през 1988, и през 1966, въпреки многобройните стъпки, минали покрай тях.

Босите му ходила усещаха пясъка топъл отгоре и хладен под тънкия слой нагрети от слънцето песъчинки. На няколко места по осветените участъци на плажа подскачаха тънките подвижни фигурки на изоставени деца, които играеха футбол. Тристао тръгна надолу към сенките, където гребените на прииждащите и отдръпващи се вълни, образуваха ивици от пяна. Вечният ритмичен шум на морето, влажният му сънлив дъх заглушаваше тенекиените звуци от преминаващите автомобили и музика, но те все пак се чуваха.

Южният кръст, подобен на миниатюрно и крехко разкривено хвърчило с липсваща звезда в центъра, висеше ниско в безлунното небе. Над него, където нощното сияние на Копакабана им позволяваше да пронижат тъмнината, други звезди чертаеха произволни, но неизменни шарки с древната си призрачна светлина. Във вълничките, разбиващи се в краката на Тристао, примигваше една по-нетрайна светлина, която изчезваше, когато пясъкът попиеше влагата. Тези светлинки приличаха на духове, и всъщност наистина бяха духове, мислеше си Тристао, живи като него. Той тръгна покрай криволичещия призрак от хлъзгава пяна, усещайки как мокрият пясък всмуква босите му ходила, затъващи по-плитко или по-дълбоко, странният език на водата близваше глезените му — всички тези усещания от детството, когато този плаж и гледката от колибата бяха единствените удоволствия в живота му.

По-нататък, където светлините на оживения плаж бяха особено отдалечени, така че за разширените му зеници трепкащата пяна светеше със собствен вътрешен блясък, пред него се изправи човешка сянка, а зад гърба му се озоваха още две. Острието на средноголям нож отрази светлината на звездите.

— Часовникът ви — каза на английски слаб и уплашен момчешки глас, а после за всеки случай добави — Ihr Armbanduhr^[1].

— Не ставай пентельо^[2] — обърна се Тристао към внезапно появилата се фигура. — Аз съм един от вас.

Като чу дълбокия спокоен глас с произношение на кариока, нападателят му се поколеба, но не се отказа от атаката.

— Часовникът, портфейлът, кредитните карти, копчетата за ръкавели, всичко, по-живо — каза момчето и добави, сякаш се боеше детският му глас да не стане писклив — Фильо да пута^[3]!

— Искаш да ме обидиш, но казваш истината — рече Тристао. — Вървете си у дома при вашите майки курви и нищо няма да ви направя.

Плътният му глас потрепери, докато адреналинът на битката се надигаше в гърдите му. Усети върха на втори нож между лопатките си и ръката на трето момче, чевръста и безшумна като гущер, пълзящ по стената, която се плъзна във вътрешния джоб на сакото му и измъкна сгъваемия портфейл. Тази безочлива ловкост едновременно го разгневи и му причини приятен гъдел, сякаш едно от децата, които никога не бе имал, си играеше с дрехите на татко. На далечния булевард една кола направи завой и на мигновената светлина от фарове той видя лицето на сянката пред себе си — лъснало от пот лице на чернокожо момче, изцъклено от нервно напрежение. Тристао дори успя да прочете белия надпис върху тъмната тениска на момчето — ЧЕРНАТА ДУПКА, реклама на някакъв нов бар.

— Часовника ли искате? Ето го. — Вдигнал високо ръце като танцьор на шанго^[4], Тристао смъкна от китката си еластичната метална верижка, показа им, че часовникът е Ролекс, а по тежката гривна се редуваха злато и платина, и го захвърли в морето, убежището на призрачния блясък.

— Пора! — изненадано възкликна момчето пред него.

Ножът, опрян в гърба на Тристао му се струваше тъп като клечка или показалец, но проби сакото и кожата му лесно досущ бръснач, отначало безболезнено, после с изгаряща болка, която бързо се разнесе наоколо като обида, жестока със своята непоносимост. Той посегна към колана за своя бръснач, но него го нямаше там. Джем му беше приятел в един друг живот и той се засмя в желанието си да обясни това и толкова други неща на тези момчета, които можеха да му бъдат синове, но обезумели от ужаса и значимостта на деянието си, едновременно забиваха ножовете си, за да изразят своята солидарност, кълцаха и пронизваха наведения, олюляващ се бял мъж, за урок на всички други бели мъже, които си въобразяват, че все още могат да притежават света. Освен шумните въздишки на морето, се чуваха ударите на метал в кост и сумтенето на жертвата и убийците.

Тялото на Тристао падна върху гребена на поредната вълна, която бързо се отдръпна, прекатурвайки го само веднъж. Обзети от безумната мисъл да скрият тялото му в морето, момчетата се опитаха с влачене и ритници да го закарат до следващата вълна, но Тристао, все още жив, сграбчи здраво като с гаечен ключ глезена на едно от тях, а детето, само дванадесетгодишно, изпищя сякаш го бе уловил призрак. После хватката се охлаби. Момчето и приятелите му побягнаха, под стъпките им се разхвърчаха фонтани от пясък, после се разделиха, като всеки от тях се стопи в различен коридор от тъмнина от другата страна на оживената Авенида Атлантика.

Усещайки как топлата, пулсираща солена вода заема мястото на изтичащата му кръв, Тристао загуби съзнание и издъхна. Тялото му се мяташе напред-назад между ивицата изхвърлени водорасли и един пясъчен насип на пет метра по-навътре, който не позволи трупа да бъде отнесен към хоризонта, а го задържа там, където от време на време големи вълни се хвърляха с такава сила, че образуваха пръски на лунната светлина. Пенестата вода продължи нежно да го подмята в потъмнелия от влага сив костюм до ивицата водорасли и отново да го връща към наноса.

Изабел, която бе заспала бързо под влияние на изпитото червено вино, се събуди от някакъв сън, в който нейните три мъртви или изчезнали деца, заедно с разглезените три в Сао Пауло, я бяха оградили и искаха нещо — закуска, чисти дрехи за училище, пари за аудио касети — което не можеше да им даде, защото бе парализирана. Стоеше неподвижно, заобиколена от напрегнатите им лица и усещаше нарастващ ужас. В нейния сън всичките бяха на една възраст, високи до кръста й, макар че някои изобщо не бяха достигнали този ръст, а други го бяха надминали. Непоносимият натиск на техните желания наруши покоя на тялото й. Тя се събуди и ужасът намери обяснение в празното място до нея в леглото, където Тристао бе обещал да бъде гол. Мястото му, изследвано отначало с крак кокетно и колебливо, а после слепешком и панически с ръка, беше хладно и гладко.

Тя стана и загърна голото си тяло в дългия бял плюшен халат, принадлежал някога на леля Луна, който още висеше в банята за гости и претърси апартамента. Излезе на коридора на втория етаж, отвори всички врати, надвеси се да види дали съпругът й не се е свил долу на дивана. Часовниците показваха пет и петнадесет. Тя позвъни на гишето. Сънливият японец каза, че господинът бил излязъл малко преди полунощ, но не се бил връщал. Тя почука на вратата на чичо си. Невъзможно бе да го събуди, той вземаше приспивателно и си слагаше тапи в ушите и черна маска на очите. Изабел влезе, приближи се към топлото легло, разтърси чичо си и го събуди. Отначало той бе склонен да обясни отсъствието на Тристао като дребно мъжко прегрешение, което ще завърши със завръщането на засрамения съпруг на сутринта и пречистващ семеен скандал, но сълзите и риданията й, засилени от необорими предчувствия, най-сетне го накараха да повика полицията.

Полицаите в Рио са претрупани с работа и им се плаща с пари, чиято стойност постоянно намалява. И те като полицаите от цял свят, са корумпирани от близостта с корупцията и ожесточени от безкрайната беднотия; оставили са пласьорите на наркотици да поддържат реда във фавелите. Смазани са от хорската податливост към грях и безредици, поради отпадането на религиозните задръжки. И все пак имаше дежурен, който, след като остави слушалката за досадно дълго време, се върна да съобщи, че в докладите от предната нощ не фигурира човек, отговарящ на описанието на Тристао. Той също бе склонен да приеме несериозно тази история като случай на запилял се съпруг, но накрая се съгласи да изпрати човек, след многократните уверения във високопоставеността на чичо Донасиано и неговите връзки. Изабел не можеше да чака. Тя се забави само колкото да обуе чифт кожени сандали и както си беше гола под халата, прекоси преките до Копакабана със сляпата увереност на сомнамбул, докато чичо й, който бе навлякъл тъмен панталон и бяла риза без вратовръзка, задъхано се опитваше да я настигне и да й внуши разум и надежда.

Но у Изабел беше зинала някаква каменна умоляваща празнота, която копнееше да се запълни, тя трябваше да върви напред, докато този ужасен хаван в нея намери чукалото си.

Нощната суетня на баровете привършваше, гуляйджиите излизаха на открито с издължени лица и смешни костюми, обсипани с пайети, а ушите им звънтяха от изчерпани възторзи. Минаха няколко таксита, чиито фарове изглеждаха все по-мъждиви и ненужни. Срещнаха няколко подранили бегачи, облечени в екипи за джогинг заради утринния хлад. Бледите нощни облаци придобиваха ярко изразени сини очертания — заоблени замъци, редица конски глави, отрязани до раменете — на фона на небето, което все още не розовееше, а бледнееше в сиво-кафяво над гърбатите острови и острия като меч хоризонт.

Да, той сигурно би дошъл да се разходи тук, по този пясък, където младежките им отпечатъци от стъпки се бяха изгубили сред милиони други, и би скрил обувките си в храсталака, където тя ги намери. Би вървял покрай разветите поли на морето като момче, припомняйки си какъв е бил, преди Изабел да го дари с чудото. Забеляза отдалеч нещо като купчина морски водорасли, едно тъмно прекъсване на светлата магистрала от морска пяна и полегат мокър пясък. Залята от вълните, тази ивица отразяваше просветляващото небе като огледало, но с оттеглянето на вълната образът изчезваше, сякаш човешки дъх бе замъглил огледалото. Тя не спря, нито пък хукна към тази купчина водорасли, а свали сандалите си и тръгна по дълбоките рохкави стъпки, които според нея бе оставил Тристао, макар неговите да бяха напълно заличени.

Лежеше по очи, безупречните му зъби се виждаха зад устните, разтегнати в любезна усмивка, а дланта му бе свита близо до брадичката в детинската поза, която заемаше насън. Полуотворените му очи с ириси, скрити под клепачите, бяха лъскави като парченца от мидени черупки, изхвърлени на брега. Босите му крака, край които водата неуморно се плискаше и въртеше, бяха заровили пръсти в пясъка, неестествено изпънати в смъртна агония. „Вярност“, казваше вкочаненото му тяло, вкопано в пясъка.

Чичо Донасиано я настигна, придружен от бузест, много млад полицай. В светлината на зората се събра тълпа: танцьорки, келнери, таксиметрови шофьори и леки момичета, приключили работата си за нощта, банкери, собственици на бутици и домакини, започващи деня с бягане по Копакабана. Изникна гора от тънки кафяви крака. Един сбръчкан стар амбулантен търговец, чиято набола брада се белееше на фона на загорялото лице, вече бе заредил сергията си на тротоара и продаваше кокосово мляко, кока-кола и вчерашни студени емпандиняс на онези, които имаха апетит. Чернокожо момче с ококорени очи донесе опразнения портфейл на Тристао от мястото, където бе захвърлен край тротоара, и погледна към полицая, после към Изабел, и най-после към чичо Донасиано, очаквайки възнаграждението си. След като прие пачка крузейрос, той хукна презглава, а пясъкът хвърчеше под ходилата му. От суеверие убийците бяха оставили в портфейла снимката от младежките години на Изабел и Тристао, допрели глави край една сергия на Корковадо, както и тънък като бръснач орден с лика на Св. Христофор. Сигурно тя му го бе дала в своята момичешка набожност през онези пламенни и потайни първи седмици… Във въздуха се носеха въпроси, изразяващи интерес и съчувствие и вниманието на всички бе съсредоточено върху Изабел. Тълпата очакваше, че ще започне да ридае и да оплаква, да изразява дълбоката си скръб. Ала чувствата й бяха белязани с някаква строга официалност, като късове древна резба, изтъркани и нащърбени, но все пак свидетелстващи за установена симетрия.

Тя си спомни една история, която бе чела отдавна, в началото на пребиваването им в Сера до Бурако, преди да заработи с маникюристките и да роди Азор и Корделия. За да запълни самотните си дни в миньорската колиба тя четеше откъси от разкази, отпечатани върху омачкани и мазни вестници, в които бяха увити инструментите и припасите, докарвани в планината. Тези разкази засягаха най-вече любовни приключения и скандали около известни личности. Тогава прочете някаква отдавнашна история за една жена, която, след като умрял любимият й, легнала до него, пожелала смъртта и издъхнала. Наистина умряла, за да покаже любовта си.

Издърпаха тялото на Тристао нагоре по плажа и очакваха линейката. По роговиците на отворените му очи и изкривените в гримаса устни бяха полепнали песъчинки. Тя легна до него и целуна очите и устните му. Кожата му вече бе придобила горчивия вкус на водорасли. Тълпата усети величието на нейния опит и почтително се умълча. Само чичо й наруши тишината, като извика: „За Бога, Изабел!“, смутен от тази груба демонстрация на бразилски романтизъм.

Тя се примъкна по-нагоре и разтвори халата така, че мраморното лице на Тристао да се облегне на топлата й гръд, обгърна с ръка тялото му в полуизсъхналия костюм и помоли сърцето си да спре. Надяваше се да възседне тялото на любимия си като делфин, който да я отнесе в подводното царство на смъртта. Тя знаеше какво изпитва мъжът преди любовта — душата му се протяга, за да бъде погълната от чувствена тъмнина.

Но изгряващото слънце продължи да зачервява затворените й клепачи, елементите в нея продължиха своето неразгадаемо общуване, а тълпата се отегчи. Днес нямаше да има чудо. Със затворени очи Изабел чуваше как хората възобновяват разговорите си и започват да се разотиват. Далечна линейка, подобна на зъл клоун със своето надуто, пресекливо блеене, прониза човешкото жужене, за да прибере Тристао — непотребната вещ, в която се бе превърнал. Духът е силен, но сляпата материя е по-силна. След като възприе тази отчайваща истина, вдовицата с печални очи се изправи с мъка, загърна голото си тяло с халата и позволи на чичо й да я отведе вкъщи.