Джон Ъпдайк
Бразилия (16)

XVI
Мината

След като шепнешком се съвещаваха чак до след полунощ, те решиха да купят участъка. От мига, в който очите им се срещнаха на плажа, те се бяха оставили в божиите ръце, а и двамата бяха привлечени от мисълта за това безразсъдно рисковано начинание. Щом им бе провървяло да се срещнат, те вярваха в късмета си. Щяха да станат богати и едновременно с това да се скрият от баща й и неговите слуги в затънтената област Гоиас. Червендалестият мъж взе всичко, което бе останало от Тристаовата пачка крузейрос плюс кристалния свещник, чийто близнак Изабел преди две години импулсивно бе подарила на неблагодарната майка на Тристао. Когато и това изглеждаше недостатъчно и розовите очи на човека започнаха да гледат безразлично в студената утринна светлина на хана, присвити и сякаш готови отново да се затворят, скривайки любимата гледка на неговия „безценен“ участък, Изабел му предложи един медал, който бе откраднала от писалището в спалнята на баща си, медал, с който го бе наградил кралят на Тайланд за неговите заслуги като бразилски вицеконсул в страната. Тежкият, украсен с панделки диск, изобразяваше слон с корона, а надписът беше на непозната азбука, което предполагаше, че медалът притежава магическа сила. Мазолестият палец, обрасъл с червени косми, доволно погали ръбовете на гладкия като коприна метал — с бакърен цвят, много близък до неговия — и сделката бе сключена. Документът, удостоверяващ собствеността върху участъка, измъкнат от другия ботуш, се състоеше от няколко сгънати листа хартия, втвърдени и пожълтели от близостта до петата му. Докато се опитваше да го разчете, Тристао го заболя главата, но за да спази церемонията, в течение на няколко минути се взираше във внушителния безпорядък от правителствени печати, ситен шрифт и енергични подписи на чиновници.

Автобусът, който ги бе докарал от Гоиания в Завоя на французина, се връщаше в града, след като шофьорът се бе насладил на своята дама в гористите предградия. Тристао и Изабел пътуваха на стоп до Сера до Бурако в открита волска кола с високи ритли. Четири мършави вола я теглеха по обраслия с трева път, малко по-бързо от човешки ход. Напредваха главно нагоре, но няколко пъти се спуснаха в плитки долчинки, където пътят пресичаше пресъхнали, чакълести корита на реки по мостове от огъващи се дъски.

Споделиха няколкото часа път в клатушкащата се кола, застлана със стари стебла захарна тръстика, с още трима други пътници, метиси златотърсачи или паразити, живеещи на гърба на златотърсачите, които се чудеха и маеха на сияйно русата коса на Изабел и двата й сини куфара, толкова натежали от дрехите, сякаш бяха пълни с камъни. Предположиха, че е тръгнала да работи в планината като проститутка и че Тристао е някаква странна комбинация от неин роб и покровител. Шегуваха се за цената й и предполагаха, че пристигането на такава луксозна стока предвещава положителен прелом в съдбата на Сера до Бурако. След време станаха толкова дръзки — една мургава длан посегна да погали нежните блещукащи косъмчета над китката й, — че Тристао сграбчи най-близкия от тримата и го удари по лицето така спокойно, сякаш затягаше болта на двигателя в шасито. Мъжът полугласно го нарече негър и псе, но се сви между двамата си спътници, опипвайки разкървавения венец над зъба, разклатен от удара. Вече му липсваха няколко предни зъба, които или бяха изгнили, или избити при ръкопашни схватки.

— Смятаме да си опитаме късмета с боговете на златото — обясни Тристао, сякаш за да се извини. После им показа сгънатите документи на участъка.

Мъжът реши да си отмъсти с думи, като се ухили и черните дупки в устата му зейнаха.

— Такива документи се печатат със стотици в Гоиания и Куиаба и нямат никаква стойност — каза той. — Когато стигнете там, ще видите, че нямате участък. Планината е като мравуняк, който гъмжи от мошеници.

Сякаш студен кинжал прониза Изабел, когато чу тези думи. Едва сега осъзна какво им предстоеше: момичешките й години бяха отминали, тя се бе запътила към неизвестността и ако техният участък наистина съществуваше, това бе началото на един период, който можеше да погълне най-хубавите години от живота й. Тя несъзнателно се притисна по-плътно до Тристао, търсейки утеха. Макар в този миг да се бе съсредоточил главно в себедоказване пред останалите мъже, той разсеяно обгърна талията й с мускулестата си ръка и покровителствено я притегли към себе си.

Оказа се, че участъкът съществува: необработеният парцел на червендалестия мъж, стърчеше като квадратна колона; чиято височина свидетелстваше, че е изоставена. Под яростната атака на копачите издигащият се планински връх се превръщаше в гигантска дупка. В огромната котловина, широка около километър, не стотици, а хиляди мъже влачеха чували с кал и натрошена скала по грубите дървени стълби, опрени на стръмните канари, образуващи кариера от разположени една под друга тераси. Почти всеки ден някоя разклатена канара или куп ронлива почва затрупваше измъчените мъже. От свличания, болести, изтощение или наръгване с нож всеки ден загиваха по един-двама златотърсачи. В самата яма ставаха кражби и убийства, както и в десетките колиби, изникнали по околните склонове — редици от коптори и няколко магазина, погребални бюра, и, съвсем неуместно, салони за маникюр безброй малки кабинки. Нямаше барове, алкохолът беше забранен в радиус от петнадесет километра около Сера до Бурако, иначе смъртните случаи щяха да бъдат много повече. Мъжете, заякнали от мъкненето на тридесеткилограмовите чували с камъни около четиридесет пъти дневно по стълби и тесни издатини, вероятно бяха най-силните хора на света с гръден кош на щангисти и крака на футболисти. Сбиванията бяха единствените им развлечения, като се изключат малцината щастливци, на които Бог бе позволил да намерят къс самородно злато. Бяха придошли в тази терасирана бездна на възможностите от гладния, изгорен от суша североизток, от бедняшките рибарски селища в Баия и Мараняо, от копторите на Форталеза и Ресифе, както и от опустошените от чума селца по течението на Амазонка и нейните притоци. Някаква минна компания в далечния Сао Пауло с бразилско име, но контролирана от арабски и американски капитали, беше законен собственик на тази земя сред огромните пространства на горещата планина Доурада, но един федерален съдия в столицата Бразилиа бе постановил, че никой бразилец не бива да бъде лишен от правото да търси злато. Това бе национално право, датиращо още от 1500 година, когато за пръв път били забелязани зелените брегове на страната. Златотърсачите бяха основали кооперация, която управляваше улеите за промиване на руда, една рафинерия, замърсяваща с живак всички реки в околността, станция за претегляне на пречистеното злато и банка.

Щом се ориентира в обстановката и получи от представителя на кооперацията своя кирка, лопата, чук и чували, които прибави към очуканото и захабено, но все още лъскаво корито, продадено им заедно с участъка от червендалестия човек, Тристао се почувства щастлив. В автомобилния завод, откъснат от Изабел, усещаше, че е притиснат към пода от надвисналия грохот — едно зъбчато колелце в гигантския завод, незначителна икономическа брънка между собствениците и синдикатите. Принуден да стои на едно място срещу плоското лице на Оскар с дупката между зъбите, той бе затягал болтове, докато мускулите на гърба и раменете му не завиеха от болка. Когато всяка фуска се плъзваше надолу по конвейера, имаше чувството, че тя отнася малко от собствената му кръв в своето добре смазано, прилично на бръмбар тяло. Тук, в издълбаната планина, застанал на върха на собствената си каменна колона, разбивайки камъка на парчета, всяко от които можеше да съдържа блясъка на богатството за него и Изабел, той се чувстваше въодушевен и свободен, героична фигура, очертана на фона на небето, съперник на природните стихии, които едновременно с това възприемаше като свои приятели.

Но когато първата година премина във втора, а след тях дойдоха трета и четвърта, под натиска на неговите усилия колоната от неизследван камък се изравни с терасата от разработени участъци. По-късно, когато работниците на тези съседни участъци ги изоставяха поради смърт, нараняване или защото губеха надежда, че някога ще попаднат на находка, неговият квадратен участък със страна метър и половина се превърна в яма, издълбана сантиметър по сантиметър с чук и длето в коравата, непроницаема скала, а някогашните му големи надежди се превърнаха в заслепена фанатична вяра в нещо едва ли не невъзможно.

Не може да се каже, че през всичките тези дни на къртовски труд той изобщо не видя блясъка на златото. Тристао и Изабел живееха в една колиба, зад която течеше замърсен от живак поток — може би същата колиба, подслонявала червендалестия и изоставена от него. Всяка вечер Тристао донасяше у дома чувал, пълен с най-обещаващите парчета скала, открити през деня — най-светлите с кварц, най-лъскавите с люспици пирит, наричан още „златото на глупците“, който понякога се намира в близост до истинското злато. Той стриваше на прах тези обещаващи буци с помощта на чук и кол със стоманен връх, докато Изабел приготвяше вечерята от черен боб и ориз. Тристао клякаше край поточето, въртеше коритото с натрошена скала във водата и наблюдаваше как по-тежките парчета засядат по плитките улеи, които тръгваха радиално от центъра като лъчи на впримчено в омара слънце. Този процес неизменно го очароваше, това очакване край „потока, който бърбори като стара вещица“ да се появят „малките дяволчета, безценните златни дребосъчета“. Както човек, изпаднал в транс, понякога се взира в огъня, за да прочете в него намек за съдбата си — неясните очертания на лице, ръката на демон — така и Тристао, вечер след вечер се взираше във въртящото се корито, докато очите му не започнеха да сълзят в мрака. Най-едрата трошичка злато, която успя да намери, бе по-малка от главичка на кибритена клечка, но въпреки дребната находка, те успяха да купят малко сушено месо, шарке, от магазина на кооперацията, за да разнообразят монотонната си диета, и се любиха за пръв път от много седмици насам.

Обикновено Тристао бе твърде уморен, за да задоволява Изабел. Цялата му страст сега бе насочена към въображаемите очертания на скъпоценния метал, скрит във влудяващо твърдата рудна скала. Тялото на съпругата му вече не се озаряваше от светлината на неговото преклонение. Тук, в стръмните покрайнини на Сера до Бурако, в кожата й се бе набил ситен прах, който подчертаваше бръчките, появили се по челото й, в ъгълчетата на очите и устните, и дори в основата на шията й, която някога бе гладка като струя мляко. Младежкото й маймунско лице бе с решително свити устни и със сенки от умора около очите. Когато се събличаше, за да си легне, тъмнината все така се озаряваше от гъвкавото й бяло великолепие и макар сърцето му все още да бе способно да се вдъхнови от тази гледка, както при вида на буреносен облак, извисен към слънчевия светлик над очертанията на планината, тялото му рядко успяваше да го стори.

— Не ме обичаш както преди — оплакваше се тя, съвсем основателно.

— Обичам те — уверяваше я той. — Любовта ми е като златото, неизменна е, макар от време на време да се крие.

— Златото е станало не само твоя майка, но и твоя съпруга. Работиш дори в неделя, и въпреки това едва свързваме двата края. Чиновниците в кооперацията те мамят при тегленето на жалките прашинки и зрънца, които намираш, а ти изпиваш половината от парите на път за вкъщи.

Това бе истина, в планината контрабандно се докарваше кашаса и се продаваше на раздути цени, а Тристао, в желанието си да прилича на останалите гаримпейрос, невинаги отказваше по чашка или две. Старата слабост на майка му, която бе презирал, се пробуждаше у него. Когато съзнанието бе достатъчно притъпено, в неумолимата скала на живота се отваряше една сияйна пещера, в която човек можеше да пропълзи. Гордият му и независим дух, подтикнал го да вземе тази кукличка от плажа, изтръгвайки я от матрицата на останалите тела, се разпадаше, както тениската с надпис САМОТНА ЗВЕЗДА се бе разпаднала от слънцето и потта, както колоната на неговия участък се бе превърнала в куп нищожни отломки в резултат на дългите дни непосилен труд.

Като виждаше как думите й изкривяват от болка лицето на нейния съпруг, а по високото му чело пробягва сянка на поражение и страх, Изабел също страдаше. Но тя бе решила, че трябва да бъде по-сдържана с него, ако иска да се запази като независима личност. През първите месеци тук тя се бе държала като робиня, мислеше само как да задоволи удобството и гордостта му, докато той се приспособи към изпитанията в кариерата. Когато я оставяше сама в колибата, тя изпадаше в летаргия, заобиколена от ромола на отровената рекичка зад къщата, от опасностите на безлюдната жарка улица навън, от бензиностанцията, в която се продаваше само един вид бензин, винаги оживеното погребално бюро и кооперативния магазин с продукти от първа необходимост на нереално високи цени, а и умножаващите се салони за маникюр. Беше мислила да си потърси работа, но нейните умения — светските обноски на богато момиче и повърхностните университетски знания — тук нямаха никаква стойност. Разполагаше с едно-единствено предимство, което мъжете по улицата шумно възхваляваха всеки път, когато излизаше от колибата в ослепителния зной, където буреносните облаци над рунтавите силуети на хълмовете ярко пламтяха, но рядко докарваха дъжд. Когато все пак заваляваше, дъждът беше яростен и сковаващ, сипеше се на ослепителни порои, които набраздяваха широката кална улица, а водите на рекичката се пенеха и се мятаха, стигайки чак до прага на задната врата.

Изабел стоеше по цял ден вкъщи и прекарваше времето в спане и четене — четеше безцелно, за да задоволи ненаситната си жажда за един по-различен свят. Инструментите за кариерата пристигаха от заводите по крайбрежието, увити в страници от стари вестници и списания с разкази, със снимки на героини в старомодни дрехи и клюки за известни певци и футболни звезди, които сигурно бяха вече на средна възраст или мъртви от безпътен живот. И все пак времето нямаше значение за тези разкази, които Изабел рядко успяваше да проследи до край по късовете от омачкани и изцапани страници — едни и същи, пет, шест основни събития в човешкото съществуване се повтаряха безкрай, като стрелите, които се връщат в ръцете на ловеца, забити в труповете на убитите животни. Любов, бременност, изневяра, отмъщение, раздяла. И смърт — в тези разкази неизменно присъстваше смъртта.

Дрехите й започнаха да се късат. Двата тежки сини куфара омекнаха — в по-големия се мъдреха само украсеният със скъпоценни камъни старомоден кръст, откраднат от апартамента на чичо Донасиано, табакерата с монограм и пухкавата играчка морско свинче на име Азор, която бе обичала като момиченце и бе притискала насън към плоските си гърди. Сега играчката се бе втвърдила и загубила цвета си от вездесъщия силициев прах, наситил въздуха около кариерата. Беше продала на маникюристките роклите, блузите и елегантните тесни джинси, които не се бяха превърнали в дрипи от носене, за да осигури ориз, фасул и фариня за трапезата им. Защото в нейните очи Тристао се бе превърнал в един двигател от мускули, който бе длъжна да храни, в противен случай напредъкът в живота им щеше да забуксува и да спре.

Когато дрехите за продан свършиха, тя се бе сприятелила с маникюристките достатъчно, за да й покажат как да изкарва пари. Беше учудващо лесно, след като се научиш да държиш част от себе си настрана, на една висока полица в съзнанието. Малката мъжка драма на възхода и падението бе трогателна, макар че мъжете бяха способни да те убият с голи ръце, ако са в лошо настроение. Но нейна беше женската сила да предотвратява това лошо настроение. Нейна беше силата да поема между краката си всичко, което те могат да дадат.

Когато Тристао се върна вкъщи и вместо ориз и фасул, намери на трапезата бекон и цвъртящ тиган от онази сочна сладководна риба доурадо, с ананас и питанга^[1] за десерт, той й хвърли дълъг изпитателен поглед — бялото на лъскавите му ониксови очи беше порозовяло и възпалено от праха, като очите на червендалестия — и нарочно не я попита на каква златна жила е попаднала. Тя го презираше за това, за това безмълвно примирение, но едновременно с това го обичаше заради неговия реализъм, заради стоицизма и тактичността му. Романтиката събира двама души, но именно реализмът им дава сили да издържат докрай. Той пусна на пръстения под чувала с парчетата руда, която тази вечер не проми, и седна на необичайно богатата трапеза със скованата тържественост на крал, чийто скиптър е кух. През цялата вечер й се струваше, че се движи около нея с предпазлива деликатност, сякаш плътта й се бе превърнала в някакво кристално вещество. Докато се унасяше в сън върху сламеника от царевична шума, тя усети, че той докосва гърба и раменете й със загрижена нежност, с каквато обикновено се отнасят към тялото на девица.

Той стана по-нежен, но в нежността му се долавяше някаква импотентност. Изабел често усещаше погледите му, насочени към нея на светлината на свещите, и долавяше някаква внимателна бавна мелодия в гласа му, докато подробно й разказваше как е минал денят. Струваше й се, че в стаята има и други хора, а не са само те двамата. Или може би в спомените й се тълпяха други мъже — техните викове, спазми, телата им с толкова различни цветове на кожата, сила, миризми, окосмяване и оргазъм, заглушен вътре в нея. С необяснените приходи тя купи дълга цинкова вана и всяка вечер — навик, който се превърна в церемония — Тристао носеше по няколко ведра вода от потока, която загряваха на газовата печка. Тя се отпускаше в дългото корито от димяща вода и стоеше, докато започнеше да я чувства хладка, а гледката на тялото й под водата, кожата с оловен оттенък и окосмения триъгълник, който се ветрееше като водорасло, притъпяваше паметта й. После съпругът й, посивял от каменен прах, отново затопляше ваната с още едно ведро и се къпеше в същата вода, докато отново станеше лъскавочерен. След банята ги обземаше приятна отмала, унасяха се с леки нежни докосвания, като двама удавници, които се разделят сред морето.

Дори по времето, когато се любеха често и буйно, Изабел не бе забременяла. През втората им година в Сера до Бурако тя забременя и колибата се тресеше и люлееше с дълбоката чудотворна промяна на природата. Седмици наред повръщаше всяка сутрин, после стана едра и сънлива, а коремът й бе толкова издут, стегнат и лъскав, че Тристао беше зашеметен от любов към нея, към това неумолимо нейно удвояване. Бебето се роди (околоплодните води изтекоха в полунощ, а първият писък се чу тъкмо когато сивата зора на утрото започна да очертава краищата на предметите в колибата) и беше момче с набръчкани сини длани като току-що разтворили се цветове, а пишчицата му приличаше на пъпка, готова да разцъфне. Тя плахо предложи да го кръстят Саломао, на баща й, но Тристао, излязъл от своята замаяна от златото пасивност, се противопостави със страстни жестове, и с думите, че баща й е негов смъртен враг. Тъй като собственият му баща бе неизвестен, той прие второто й предложение, името Азор, на плюшеното морско свинче, което бе обичала като малка.

— Нашето бебе изглежда много бяло — отбеляза Тристао един ден.

— Всички бебета отначало са светли — каза му тя. — Акушерката казва, че техният меланин се намира в едно джобче в основата на гръбнака. Оттам по-късно се разпространява по цялата кожа.

Но дните минаваха и докато бебето пълнееше от млякото на Изабел и меките му крайници започнаха да укрепват, кожата му не потъмня особено много. Тристао държеше в ръце невинната топчица плът и го гледаше — Азор гукаше загледан нагоре, протягайки олигавена длан с форма на звезда към познатото черно лице — и се опитваше да зърне сянката на Африка, дори най-малката капчица черна кръв, обагряща белотата на Изабел. Не успя. Изабел му посочи сплескания нос на детето, чашковидните ушенца, квадратното и някак строго челце. Твърдеше, че в тях вижда прилика. Второто й дете, момиченце, родено четиринадесет месеца след Азор, беше по-мургаво, но на Тристао му се струваше, че в мургавината му вижда индианския червеникав оттенък. Косата на детето, макар и черна като неговата, беше съвсем права. Нямаше нищо против Изабел да кръсти бебето Корделия, на майка си, която едва помнеше. Фактът, че Изабел оживя след двете раждания, в известен смисъл беше победа над майка й, която бе умряла при второто.

Децата изпълниха колибата с невинната енергия на собствените си нужди. Техните плачове и падания, колики и повръщане, гладът и изпражненията им оставяха на възрастните малко време да се съмняват в пътя, който съдбата бе избрала за тях. Природата им казваше защо са се събрали. Кооперацията на маникюристките намери една възрастна жена, беззъба индианка, отвлечена от племето тупи, която да се грижи за децата по няколко часа на ден, така че Изабел отново започна работа. Името на тази нова прибавка към домакинството, която идваше по пладне и си тръгваше вечер, отказвайки да обясни къде прекарва нощите, беше Купехаки.