Джон Ъпдайк
Бразилия (22)

XXII
Лагерът

Старият главатар на бандейрата взе Изабел за своя жена — за своя трета жена, тъй като две туземки, Такуаме и Ианопамоко, вече задоволяваха нуждите му. Изглежда двете нямаха нищо против нейното присъединяване към домакинството, тя пое част от тяхната работа, а през първата й година в лагера почти не им се налагаше да обслужват Антонио в леглото. Изабел забременя, а през втората година роди син с кехлибареножълти очи, когото нарече Саломао, за да почете баща си и с надеждата, че ще израсне умно момче. Може би така щеше да усмири яростта на бащиното преследване. Когато тайно уведоми Тристао за своето решение с помощта на Ианопамоко — по-младата от двете индианки наложници, по-млада дори от Изабел, изящна красавица със смесена кръв от племената тупи и кауахиб, с цилиндрично тяло без талия и тънки грациозни крайници, Тристао се усмихна подигравателно и прокле жена си.

— Дано детето погълне сърцето й — каза той, а докато се опитваше да изобрази подигравателната усмивка по дебелите устни на чернокожия, изящното лице на Ианопамоко бе така злобно изкривено, че чак изглеждаше комично. Шарки, подобни на дантела, изрисувани с индигова боя, покриваха плоските черти на лицето на Ианопамоко. Пунктираните линии, извити като куки, бяха изпълнени със смисъл, известен само на сбръчканата стара вещица, която наново рисуваше шарките, когато избелееха, а самата тя беше твърде близо до великата забрава или до необозримото напомняне за смъртта.

Изглежда Тристаовата клетва подейства, защото новото бебе лежеше необичайно безжизнено и отпуснато в ръцете й, докато още през първите седмици Азор енергично бе размахвал пълничките си мускулести крайници.

Тристао, чийто крак беше окован, за да не избяга, бе изпратен да работи на нивите, разчистените с огън ниви, засети с маниока и царевица, сладки картофи и фъстъци, тютюн, тикви и черен боб. Но по-късно, когато хората в лагера забелязаха техническите умения, които бе придобил в автомобилния завод, му възложиха да издълбава канута за преместването на бандейрата надолу по течението на реката. Канутата трябваше да бъдат солидни и широки, за да не могат плуващите под водата воини от племето паягуа да ги преобръщат, а за направата им бяха нужни най-големите стволове от кестен, махагон и араукария, които да бъдат старателно издълбани и оформени с единствената ръждясала тесла в лагера. Братята Пейшото се надяваха, че тази река ще ги отведе до река Мадейра, където според информация от предишни експедиции, индианските селища били многобройни като гроздове по лоза, които чакат да бъдат откъснати. Оттам смятаха да продължат по Амазонка и по море да се завърнат у дома в провинция Сао Пауло в едно райско старо време, заобиколени от опитомени и благодарни бивши езичници.

Легнала в леглото до Антонио, под неговото високо разпятие, с толкова много детайли, които я омагьосваха — всеки нокът на ръцете и краката, всяка главичка на пирон и струйка кръв по-истински от истинските — Изабел изслуша неговия разказва дългото пътешествие на бандейрантес: как бяха потеглили, изпълнени с надежда и снабдени с обилни запаси, изпратени от съпруги, деца и от банкерите, финансирали експедицията, как ги насърчавали с викове и им махали с ръце през първите няколко мили от добре отъпкания път, как четиридесет дни по-късно пристигнали с оредели и дрипави, но закалени редици в мисиите Паранапанема и Гуайра само за да открият, че тези мисии, приобщили покорни покръстени племена, събрани като овце в кошара, са били така плячкосани от нападенията на предишни експедиции, та страхливите испански йезуити бяха продължили заедно с оцелелите на югозапад, отвъд водопада Игуасу на река Парана. След месеци, изпълнени с трудности, достигнали и прекосили Парана, но участвали в няколко ужасни битки, тъй като испанските власти най-сетне били разрешили на йезуитите да въоръжават индианците с пушки. Лесните победи, донесли хиляди пленници на прочутите Антонио Рапозо Таварес и Андре Фернандес, принадлежали към едно по-невинно минало. Бандейрата на Пейшото се изтеглила на северозапад в блатистия Пантанал, където плячката била нищожна. Те били изпреварени от кръвопролития, болести и от нападенията на ягуари и каймани, прехранващи се с месото на омаломощените индианци. Веднага щом взимали в плен оцелелите и изтощени от глад едно-две семейства, индианците започвали да измират един по един с противно пърдене и кашляне.

— Когато пристигахме в някое село, карахме жителите да побързат с прибирането на реколтата от плантациите и проявявахме задължителното в случая търпение. Когато реколтата биваше прибрана, аз разрешавах на хората си за една нощ да се отдадат на пируване и разврат, а после издавах команда да продължим, отнасяйки със себе си остатъка от храната, като по този начин принуждавахме индианците да ни последват и да увеличат състава на експедицията. Както ти каза Жозе, скъпа моя Изабел, диваците непрекъснато измираха, ако не от малария, на която техните духове не се съпротивляваха, или от прекаляване с пинга, пробутана им за майтап от моите хора, то от обикновено недоумяване… от чисто дивашко неразбиране какво се опитваме да постигнем. Когато им говорехме за злато, те ни казваха, че зад следващата планинска верига имало цели градове от благородния метал, сякаш искаха час по-скоро да се махнем от очите им, когато им описахме какво представляват диамантите, те по същия начин твърдяха, че недалеч имало градове от диаманти. Въпреки всичко, ние така и не стигнахме до края на пустошта. След сухия сезон настъпваше дъждовен, след кафявата река, се натъквахме на синя река, и все пак нашата група не успяваше да стигне до целта, сякаш под Южния кръст вървяхме към Полярната звезда.

— Преди колко време беше това, господарю мой? Колко сезона пътувахте?

— Не мога да ти кажа, скъпо дете. Мозъкът ми се е изпълнил с бялата мъгла на разстоянията.

Колкото и дълго да бяха заседнали в този лагер, надеждата да продължат напред все още гореше в мозъка на нейния господар и поклащащите се дълги бакенбарди потрепваха от възбуда, която понякога обхващаше и съсухрените му деликатни слабини — надеждата да стигне до река Мадейра, където в ръцете му щяха да попаднат здравите местни жители, готови да възприемат бразилския начин на живот и да превърнат неговата фазенда^[1], там върху тера роша^[2] на Сао Пауло, в земен рай.

Гушнала в обятията си своя отпуснат син, чието безкръвно личице едва изразяваше желанието и възможността да суче, Изабел плачеше, и плачеше два пъти по-силно при мисълта за Тристао, за нейния горд любовник, прикован с верига към безкрайната задача да издълбава цяла флота от широко дънни канута, размахвайки тъпата тесла. Индианците, които преди неговото пристигане се бяха редували да дълбаят канутата, вече смятаха тази работа за недостойна, и счетоха, че единственото им задължение е да ускоряват работата на черния роб, като го бият с камшик.

Ианопамоко съжаляваше Изабел, между тях бе възникнала сестринска любов, както и общ език, изтъкан от разваления португалски на Ианопамоко и онези фрази от нейния роден език — език, чиито думи завършваха със силно ударените срички зип, зеп, пеп, сет, тап и кат, които Изабел постепенно усвои.

— Знаеш ли — каза един ден Ианопамоко, когато апатичното дете, плод на деликатните слабини на Антонио, беше на повече от една година, — че на света още съществува магия? Нашествениците не са успели да разрушат последните останки от нашия стародавен договор с духовете. Останали са отдалечени места, които — тя употреби една дума със „зеп“ накрая, презрително определяща португалците като „онези, които ядат вътрешности на броненосец“ — още не са осквернили със стъпките си. На седемнадесет дни път пешком западно оттук има един шаман, който би могъл…

— Да освободи Тристао ли? — нетърпеливо попита Изабел.

Ианопамоко се поколеба, лицето под синята дантела, която го украсяваше, се намръщи.

— Щях да кажа, който би могъл да даде на бебето ти ума, който имат другите бебета.

— О, така ли? — Изабел се опита да прояви интереса, присъщ на една майка. Но като бивша студентка от бразилския университет, тя бе посещавала лекции по психология и знаеше, че мозъкът не се дава така лесно с неговите милиарди, взаимно свързани нервни клетки. А слабоумието на Саломао, нежеланието му да пълзи или поне да се опита да проговори, бе отклонило вниманието й отново към нейния съпруг. Проклятието на Тристао се бе оказало по-силно от името на баща й и от семето на човека, чиито пленници бяха, и по този начин недостатъците на детето служеха като тайна връзка с африканския роб, чието неуморно, яростно въртене на теслата от зори до здрач изпълваше лагера с шум.

— Магията — внимателно обясни Ианопамоко, сякаш за да прехвърли мост над бездната между техните желания, — има свои правила и предели, подобно на природата, от която произлиза. За да вземем, трябва да дадем. Ако бебето ти трябва да стане умно, възможно е да се наложи ти да се откажеш от част от собствената си интелигентност, така както в утробата ти неговото тяло е живеело от храната, сдъвкана в устата ти.

— Готова съм да пожертвам част от себе си — каза Изабел не по-малко искрено й загрижено от приятелката си. — Но не мога да възприема себе си като по-малко интелигентна, без да престана да бъда самата аз.

— Пътят до убежището на шамана е дълъг и не е безопасен. Освен това той не е безсмъртен. Много е стар и много тъжен, тъй като вижда и предугажда съдбата на своя народ.

— Ако той притежава истинска сила — попита Изабел, — защо не е обърнал посоката на вълната от смърт и разруха, донесена от европейците?

— Магията не може да бъде всеобхватна — обясни Ианопамоко без сянка от нетърпение. — Тя не може да бъде — последва дълга дума, завършваща на „тап“ — политическа. Нейното поле на действие е душата на отделния човек, не на цяла нация или народ. Необходима е лична молба, определен начин на действие и последица, неразделна част от която е и неопределеността. Както в природата, не получаваш нещо срещу нищо. За много индианци — думата, завършваща на „кат“, буквално означаваше „почтени хора, онези, които не са невъзпитани или нечисти“ — магията е станала твърде изтощителна. Повечето отбягват шамана и той има малко работа. Но за теб, чието появяване сред нас беше като някакъв феномен, и чиято мъка има спокойната дълбина на магия, реших, че би трябвало да има магическо решение.

— Ще дойдеш ли с мен, Ианопамоко?

— Да. Ще се наложи да дойда. Никога не би стигнала до там сама.

— Но защо, скъпа?

Стройната млада жена извърна лице, сякаш за да избегне удар с поглед, изразяващ възможно неприличие. Късата й коса бе втвърдена с някаква смес от пепел и смола във формата на обърната наопаки паница.

— Обичам те — бе приблизителният смисъл на думите й на нейния заплетен, отсечен език.

Случайните докосвания, нежни като тънки прашници, погалващи златистите косъмчета по крачетата на пчелите и полепвайки по тях кадифен прашец с цвят на какао, с които заварената съпруга бе посрещнала Изабел в дома на главатаря на бандейрата, в течение на многото нощи се бяха превърнали в по-продължителни и съзнателни ласки пред очите на другите, но съпроводени от невинността на една раса, за която голотата е като официално вечерно облекло. Ако на моменти шеговитите прегръдки предизвикваха тайно потръпване, капка роса от щастие по венчелистчетата на женствеността и трепетно желание за взаимност, доколкото позволяват тайните на плътта, какъв срам можеше да тежи на сърцето на Изабел, разпънато между един любовник на преклонна възраст и друг окован? Да, двете съпруги се обичаха и правеха любов.

— А Саломао? — попита тя. — Трябва ли да го вземаме с нас? Пътят може да убие бедното мъниче.

— Така е — отвърна сериозно Ианопамоко. — Той трябва да остане. Ще отидем само ти и аз. Такуаме и дъщерите й ще се грижат за Саломао, ще го хранят с питателна каша от маниока и банан. Забелязах, че млякото ти вече пресъхва, а й без това синът ти изобщо не заякна от него.

Дали Изабел не долови сянка от укор в гласа на другата жена? Какво знаеше за майчинството тази тъмнокафява миниатюрна женичка, не по-едра от дете, за белезите, които то оставя и за естествената безчувственост, която причинява? Макар за известно време да бе любимка на Антонио, тя бе останала безплодна, дълбоко в себе си нечувствителна към мъжкия чар.