Джон Ъпдайк
Бразилия (27)

XXVII
Отново Бразилиа

Осем години бяха изминали, откакто Изабел бе студентка в тукашния университет и двамата с Тристао бяха лежали един до друг в горичката от юка и диви бананови дървета на една от широките междинни ивици на столичните магистрали. Баща й вече не бе посланик в Афганистан, където крал Мухамад Захир Шах бе свален от престола от група млади военни, попадащи под засилващо се съветско влияние. Ислямската агресивност все повече нарастваше и в Централна Азия духовете бяха неспокойни. Саломао бе доволен, че си замина. Сега служеше на големите шефове като заместник-министър по развитието на вътрешността на страната и разполагаше с няколко кабинета в едно от мраморните крила на Паласио до Планалто. Когато вдигна слушалката, гласът му прозвуча като на стар човек, предишният му родителски авторитет и власт се бяха стопили — или може би Изабел бе придобила опит в трудностите и в любовта и бе пораснала? Сега беше двадесет и девет годишна и докато решеше буйната си ситно къдрава коса, тя бе забелязала в нея няколко бели халкички. На по-силна светлина горната страна на дланите й изглеждаше жилеста, а кожата под брадичката й — леко отпусната. Баща й нито коментира, нито възрази, когато му заяви:

— Татко, аз съм добре, макар да нямаш заслуга за това. Искам да те посетя и най-сетне да те запозная с моя компаньейро, с моя скъп съпруг.

Мълчанието му не продължи дълго или може би опитният дипломат се опитваше да намери подходящите думи:

— Мила моя, нищо не би ме зарадвало повече. Липсваше ми и прекарах много безсънни нощи, като се тревожех къде си и как се чувстваш. След живота на миньорска съпруга в Сера до Бурако, слуховете за който стигнаха до мен през половината свят, ти изчезна от лицето на земята!

— Изобщо не сме напускали Бразилия — студено отвърна тя.

— Гласът ти е променен. Винаги ли е бил така… гърлен?

— Хората се променят, татко. Децата растат. Сега гласът ми е такъв. Утре в шест часа удобно ли е за твоята напрегната програма? Не си прави труда да ни предлагаш вечеря. Достатъчно е да има чай или нещо за пиене… Дори може би повече от достатъчно.

Ако беше рязка, това се дължеше и на факта, че Тристао слушаше разговора, излегнат на хотелския креват. Когато затвори, той каза:

— Това е човекът, който ни отвлече и изпрати наемен убиец да ме ликвидира. А сега от мен се очаква най-любезно да се срещна с него.

— Ти вече си друг — каза тя. — А татко също ми се стори променен по телефона. По-стар, по-тъжен. Всъщност вярвам, че наистина съм му липсвала. Преди никога не е имал време да бъде баща.

Тя смени няколко тоалета, както преди десет години, когато се готвеха да отидат в дома на Шикиньо в Моока, и най-сетне се спря на дълга до глезените рокля без колан от рисувана коприна в ярки цветове с широки разцепени ръкави, които елегантно разкриваха тъмната кожа на слабите й ръце. Преди време би изглеждала безцветна в такава дреха.

Апартаментът на баща й в белия небостъргач със стъклени балкони на Ейшо Родовиарио Норте й се стори не толкова импозантен, както по времето, когато бе живяла тук като впечатлителна студентка. Някогашната двойка слуги — мъжът висок, мрачен и със зеленикав цвят на лицето, жената мургава и топчеста, които бе опознала и на чиято компания бе разчитала по време на честите отсъствия на баща си, бяха заменени от един слуга, чевръст, луничав момък с оранжева коса, сплетена на множество тънки плитчици като кълбо усукана прежда. Той прие Тристао и Изабел във фоайето с важен поклон. Докато чакаха да се появи баща й, Изабел си даде сметка, че апартаментът е по-малък — че всъщност не е същият апартамент. Тибетската танка, стойката за перуки от времето на Луи XV с черната ваза от династията Цин, японските гравюри и ръчно издяланите догонски статуетки още бяха тук, както и едно килимче от агнешка кожа и голяма делва от кована мед, които сигурно бяха донесени от Афганистан. Вещите бяха като че ли понаблъскани една в друга, лишени от обширното заобикалящо ги пространство, което преди бе придавало на красотата им покоя на уединението. Сбирката предмети приличаше на оживена шумна компания, прекалено многолюдна за мястото, на което се бе озовала. Дългият коридор, по който вечер след вечер се бе влачила с учебниците към стаята си, вече го нямаше, прозорците на дневната не гледаха към езерото Параноа, а към по-малко живописната Родоферовиария^[1]. Може би кариерата на баща й, която по времето на президента Кубичек изглеждаше с безкрайни перспективи, при последвалото управление на генералите бе стигнала до своя предел — посланически постове на все по-отдалечени места и на административни длъжности, които не само бяха свързани с вътрешността на страната, но също така напомняха за нейната занемареност.

Саломао Леме влезе в стаята. Беше остарял, макар че на малките му тесни стъпала все така проблясваха лачените домашни пантофи. Специално за срещата бе облякъл сако с червеникавокафяви ревери над панталони на тънко райе с остри като бръснач ръбове. Рядката коса на върха на главата му се бе превърнала в ореол от пух върху широкото, леко набраздено теме, а отпуснатият поглед бе станал по-мрачен и сякаш теглеше надолу по-очебийно от всякога фината, безцветна, гъмжаща от нерви кожа, която ограждаше очите му.

Въобразяваше ли си, или наистина едно мускулче под едно от сивите очи потрепна, когато я видя след цели осем години? Ако бе така, решителният му поглед отстрани дразнителя на изненадата, пантофите му продължиха да се плъзгат бързо по килима от агнешка кожа, а устните, с които докосна първо едната, а сетне другата й буза, бяха хладни.

— Хубавото ми дете — каза той и нежно я улови за раменете, за да разгледа по-добре предизвикателно вдигнатото й към него лице.

— Татко, това е моят съпруг, или годеник, или както искаш го наречи, Тристао Рапозо. — Само затова, че видя отново баща си, се почувства отново лекомислена като малко момиче, сигурна в прошката му.

— Очарован съм — каза баща й, стискайки мускулестата бяла ръка на младия мъж в своята мека длан.

— Както и аз, господине — рече Тристао, без да отвърне дори със сянка от усмивка на колебливата гримаса на възрастния мъж, която разкри — и това трогна Изабел — ситните заоблени зъби на баща й, още по-дребни, отколкото си ги спомняше, и пожълтели от възрастта. При вида на тези двама мъже, които се преценяваха взаимно, в стомаха на Изабел затрепкаха пеперуди.

— От произношението ви разбирам, че сте кариока — обърна се баща й към Тристао.

— Роден съм и съм израснал в Рио, господине. Семейството ми живееше на склона на Моро до Бабилония. Къщата ни не беше кой знае каква, но се радвахме на великолепен изглед към океана.

— Вече не познавам Рио толкова добре — рече дипломатът, — макар че брат ми не може да се отдели от този град, като рак пустинник в изоставена черупка. Моят живот в Рио на практика приключи, когато столицата бе преместена в Бразилиа.

— Една смела стъпка, която донесе гордост на нацията ни — някак сковано отвърна Тристао, пренебрегвайки едва забележимия жест на възрастния човек, който го канеше да седне на някой от тапицираните столове в стаята.

— И все пак не съм сигурен — поде Саломао и се настани на фотьойла от бежово рипсено кадифе с широки облегалки за ръцете, който не му бе най-удобен — Изабел помнеше това. Любимото му място беше фотьойлът от червен плюш с облегалки за главата, който по седалката и страничните ръчки бе избелял до цвят на сьомга, и на чийто край с прекалено явна предпазливост седна Тристао. Тя се настани между двамата върху дългото бяло канапе, а коленете й се изравниха с нивото на ниската масичка, която представляваше шахматна дъска. Стройната ваза, чистият пепелник и кристалното преспапие подсказваха, че предстои ендшпил.

— Тази стъпка постави нашият красив Рио — въздъхна баща й — в положение много подобно на онова, което англичаните наричат „сламена вдовица“ и извиси представата на хората за управлението като нещо далечно и нереално, което почти не ги засяга.

— С течение на времето — каза утешително Тристао — развитието на страната ще обхване новата столица и Бразилиа ще се озове в центъра на събитията. Бъдещите хора ще се питат защо е разположена толкова на изток. Когато наскоро прекосявахме Мато Гросо, Изабел и аз бяхме изненадани от бързината на развитието във вътрешността. Сега върху тази невинна пустош се струпват всички безсмислени удобства на модерните времена, включително и туристическите автобуси.

— Ужасно неприятно — съгласи се възрастният господин, потупвайки с лачените пантофи върху килима от бяла кожа, за да подчертае думите си, — а в случая неприятностите се струпват именно върху моята глава, защото както вероятно сте разбрали от Изабел, наскоро поех поста заместник-министър по развитието на вътрешността, като „заместник“ е просто евфемизъм… Soi-disant^[2] министър е действащ генерал, чиято единствена голяма страст е шпионирането на аржентинците и парагвайците, за да се увери, че не разполагат с някоя ракета или свръхзвуков реактивен изтребител, който ние нямаме. Той страда от доста силна форма на параноя и си въобразява, че Кастро получава всевъзможни чудотворни руски нещица, които той не може да получи заради нашия съюз със западните империалисти! Но моля ви… какво да ви предложа за пиене?

Прислужникът бе влязъл безшумно с почти танцова стъпка, поклащайки пресуканите си оранжеви плитчици. Изабел го помоли за чаша бяло вино, не чилийско или австралийско, но не и непременно френско. Баща й, енергично размахвайки късите си ръце, поръча гимлет, много сух, с две резенчета лук, а Тристао постъпи пуритански и поиска витамина. Изабел прогони пърхащия страх, че той пази разума си бистър за евентуална кавга, и че ръката, която постоянно посягаше към джоба на сакото му, опипва бръснача.

— О, татко — извика тя по-сантиментално, отколкото би искала, понеже беше нервна, — не им позволявай да цивилизоват вътрешността на страната. Ужасно е това, което причиняват на индианците!

Баща й извърна към нея едрото си за дребния ръст лице с огромно чело и тежък, воднист поглед, и каза с глас, не толкова нежен, че напълно да прикрие укорния тон:

— Имаме Бюро по индианските въпроси, Изабел, което получава щедър бюджет и по-голям достъп до средствата за масово осведомяване, отколкото заслужава. Индианци, индианци, където и да се опита правителството да предприеме нещо, те са там, за да ни пречат. Отделят им се обширни пространства — по течението на Амазонка, на Шингу, в Пантанал — там се веселят, безделничат и провеждат противните си малки набези срещу жените от съседното племе. Но нека говорим сериозно — и аз се обръщам към господин Рапозо! Как може да позволим интересите на сто хиляди индивида с атавистични признаци, изостанали в зората на човечеството, да спъват развитието на една над стомилионна нация! Да милеем за индианците, да! Да се разкайваме за миналите зверства, да! Но дали един невеж, постоянно тормозен от болести индианец наистина струва колкото хиляда цивилизовани мъже и жени? Питам ви, господине.

— Разбира се, че не — отвърна Тристао: — Но той струва колкото един цивилизован мъж или жена, нали така? Той също е бразилец като всички нас.

Бащата на Изабел примигна, осъзнавайки, че го е пронизала стрела от мъдрост, една учтива острота, докато за втори път отпиваше от сухия гимлет. Той се усмихна с известно смущение, каквото Изабел никога преди не бе забелязвала у него.

— Точно така.

— Татко — намеси се Изабел. — Известно време живяхме сред индианци и те бяха изключително мили към нас. С няколко изключения — добави тя, припомняйки си племето гуаикуру, което отвлече две от децата й. Отново се чувстваше бременна и подозираше, че причината е онзи пардоваско, привърженикът на куп разнородни религии.

— Да, скъпа, не се съмнявам. — Опитният политически функционер реши да подмине твърдението на дъщеря си. Той се обърна към Тристао. — А какво ви отведе толкова надалече, господин Рапозо? Бихте ли споделили с мен каква е вашата професия?

— Може да се нарече странстващ рицар — след кратко мълчание отвърна Тристао, без да се усмихне. — Занимавал съм се с минно дело, с производство на автомобили, корабостроене, търговия на дребно, а съвсем наскоро дори с бизнес, свързан с музика и развлечения, в качеството на управител. Самият аз не съм музикален, нито имам някакъв изявен творчески талант. Винаги съм разчитал на собствените си умения, както и на някаква безстрастна жестокост.

— Тристао! — възрази Изабел, развълнувана от дръзката откровеност на своя любим.

— Минно дело, производство на автомобили — повтори баща й, сякаш искаше да придаде на думите повече тежест. Това изреждане му говореше нещо, напомняше му нещо, което би го разтревожило, ако не беше алкохолът, който плавно се разливаше по вените му, както и желанието всичко, свързано с тази среща, да мине гладко. Беше прекалено възрастен, твърде уморен, за да желае неприятности. Беше изследвал границите на властта. Беше виждал достатъчно фанатици в Афганистан и Ирландия. — Дъщеря ми — сподели той — има вкус към приключенията. В университета на няколко крачки от тук, се бе забъркала с едно момче, толкова революционно настроено, че само намесата на богатия му баща и доброволното плащане на допълнителен данък върху имуществото му спаси младия човек от законното наказание. А веднъж в Рио, по време на коледната ваканция, тя… Но не бива да я карам да се чувства неудобно. Вероятно би трябвало да виня себе си. Горещата си кръв е наследила от мен. По моя скучен начин, господин Рапозо, под отегчителната маска на посредник и администратор, аз също съм се впускал в приключения… Наоколо виждате трофеите от моите пътешествия. Чичо й, моят брат, с когото тя живя няколко години, сигурен съм, че ви е казала, е съвсем различен — солиден бизнесмен, който едва се осмелява да напусне Ипанема, за да отиде до Леблон. Неговият кабинет, клубът му, апартаментът му, апартаментът на любовницата му… това е неговият маршрут, ден след ден. Когато го моля да ме посети тук, той казва, че се бои от самолетите, а високата надморска височина на град Бразилиа му разреждала кръвта и се отразявала зле на вътрешното му ухо! Разреждала му кръвта! Превърнал се е в баба. И все пак, подобно на паяк, неподвижно застанал в центъра на своята мрежа, Донасиано има много връзки. Ако търсите да завоювате някоя друга сфера, млади приятелю, и имате желание да се установите с Изабел в Сао Пауло, където в момента се върши целият сериозен бизнес на нацията ни, възможно е двамата с него да ви уредим някаква длъжност, в която да използвате част от вашия опит. Какво е отношението ви към стачките на работниците?

Тристао хвърли поглед към Изабел с надеждата да му подскаже отговора, но видя в сиво-сините й очи единствено искрящото вино на любовта и отвърна:

— Когато бях работник, не стачкувах. Честно казано, не можех да различа кой стои начело на синдиката и кой е собственикът на завода. Единственото, което знаех, бе, че моят гръб ме боли, а техните — не.

— Точно така! Еволюция, а не революция, не смятате ли? Промяна към по-добро за всички класи, разбира се, но с темп, който не разрушава старата матрица, нали така?

— Да. Матрицата трябва да се запази.

— Онова, което младите наричат „системата“, сякаш кавичките са маша, с която взимат нещо отблъскващо. Но какво е системата, ако не създаденото, реалният резултат от борбата на хората за собствените им интереси, а чрез максималното увеличаване на тези интереси се увеличава и славата на нацията. — И той разказа една дълга история за себе си като млад, когато съпругата му — да даде Бог покой на неизразимо прелестната й душа — още била жива, а Изабел била пеленаче, и как дошли в Бразилиа, когато тя представлявала само пущинак, една древна мечта, лелеяна от неколцина предани на каузата мъже… Изабел си позволи да се разсее, тъй като вече бе чувала тази история, или други подобни на нея. Тя се изправи, столчето на винената чаша бе като сребърен магически жезъл в ръката й, а цигарата в другата ръка — жезъл от въздух, от дух и усещане. Приближи се до прозореца и се загледа навън към кубичните сгради на столицата, тлеещи в спусналата се кадифена нощ. Проблясващите паралелепипеди, правите като стрели магистрали, параболичните паметници на националната история на стремежи и борби, всички те й се струваха материален израз на собствения й вътрешен живот, на способността й да твори идеи и да обича, което само по себе си бе най-висшата форма на творчество. Тези двама мъже зад гърба й я обичаха и когато тя чу, че разказът на баща й стигна до своя завършек, а Тристао се засмя одобрително, в корема й отново запърхаха пеперуди и тя триумфално се обърна, за да се наслади на двойния лъч на тяхното обожание.

Но те не й обръщаха внимание, изключваха я. На свой ред Тристао от любезност сподели колко трудно му било като портиер в „Мато Гросо Елетрико“ да различава жените от травеститите, и как се е опасявал, че по погрешка може да не допусне всички истински жени, които не били толкова женствени, колкото предрешените мъже. На всичко отгоре имало и джудже травестит, което предизвикало политически спор за това колко джуджета на вечер могат да влязат в дискотеката, или по-скоро колко не бива да бъдат допуснати, тъй като, от една страна, ниските хора в Бунда да Фронтейра образували едно от най-трудните и гласовити малцинства, а, от друга, клиентите на дискотеката с нормален ръст се оплаквали, че се препъват в тях по дансинга.

Смехът и разговорът им, мъжки смях и мъжки разговор, засягаше нови и нови теми, докато двамата шеговито изпробваха силата на характерите си. Екстравагантният прислужник й донесе втора чаша бяло вино, на баща й втори гимлет, а на Тристао втора витамина. Виното започна да притиска пикочния й мехур, светлините на града, копнежът по отминалите дни в Бразилиа и особеното усещане да чува как баща й и любимият й се смеят смути роговицата й с напиращите сълзи. Тя се разходи из всекидневната и зърна отражението си във високото и тясно огледало, което наподобяваше една от страните на двата небостъргача на Националния конгрес. Тя стоеше в широките си дрехи със стройна и изправена шия, като че носеше делва на главата си. Потъналите в сянка бразди по проблясващия плат сякаш променяха цветовете на лъскавите изпъкнали ивици. Беше доволна, че пред прага на тридесетата си година изглежда великолепно.

Двамата мъже възприемаха присъствието й като магнит, който ги бе събрал. Веднага щом отиде в банята, Тристао се обърна към Саломао, нарочно понижил глас:

— Представих се пред вас като човек, който знае какво иска… И бих желал да ви уверя, че ще посветя това мое качество на благополучието и щастието на дъщеря ви.

По-възрастният и по-нисък мъж премигна и с кимване благодари за тези думи.

— Както вече ви казах, тя имаше особен вкус по отношение на мъжете. Подобно на много други добросърдечни млади жени, които винаги са се радвали на удобства, на нея й липсва разбиране за практическите ограничения, за параметрите на бразилската матрица.

— Вероятно сега е по-мъдра от студентката, която сте познавали. Мога ли да ви задам един въпрос…

— Да, скъпи младежо — насърчи го домакинът, тъй като Тристао се колебаеше.

— Намирате ли… как да се изразя… някаква физическа промяна в нея?

Саломао примигна, но не каза нищо.

Тристао смутено продължи:

— Цветът на кожата, за да бъда по-точен, такъв ли е, какъвто си го спомняте? Макар да я укорявах по време на нашите пътешествия, тя невинаги носеше шапка за слънце.

Дипломатът повдигна съвсем леко петите на пантофите си, изправи рамене, и позволи едно леко трепване на лицето му да предскаже важността на онова, което се готвеше да каже. Заговори така внимателно, сякаш беше наизустявал думите, или пък се изразяваше на наскоро научен чужд език:

— За един баща, дъщерята винаги е самото съвършенство. Намирам Изабел така очарователна, каквато беше, когато за пръв път я видях в обятията на святата й майка. Не се старайте прекалено много да я предпазвате от слънцето; мургавината й отива. Майка й бе от рода Андраде Гимараеш, за който се говореше, че още в Португалия се е сдобил с капка мавританска кръв. — Той настойчиво впери поглед в очите на младия мъж. — Не сте ли съгласен, че дъщеря ми е самото съвършенство?

Тристао забеляза, че бащата има месестата горна устна на Изабел, също така издадена в средата, но неговата издатина бе леко изкривена и това придаваше на устата му болезнен и леко скептичен вид. Тристао твърдо отвърна:

— Съгласен съм, господине. Аз също се влюбих в Изабел от пръв поглед и от мига, в който я видях, любовта ми расте с всеки изминал ден. Тя е не само красива, но и смела, и не само смела, но и находчива. В любовта към нея намерих своята съдба и смисъла на живота си. Тя е самото съвършенство.

Саломао долови мрачни нотки в тона на младия съпруг, докато произнасяше тези категорични твърдения, но го отдаде на добре познатата меланхолия на португалците. Не друг авторитет, а самият Жилберто Фрейре ни уверява, че ако първите колонизатори не бяха докарали африканци да развеселят техните селища, цялото бразилско начинание можеше да се провали само от униние. И все пак африканците страдаха от такава носталгична скръб в Новия свят, че бе измислена и дума за нея, банзо^[3], нещо като черна саудаде^[4].

Изабел се върна от светлия уют на банята с освежена женственост от водните струи и капчиците парфюм. Тя протегна по една все още влажна ръка към всеки от двамата мъже — към баща си и към любимия си.

— Не виждам пръстен — каза баща й, задържайки подадената му ръка. — Нима, вие деца, не тачите ритуалите на нашата духовна майка Църквата?

— Имах пръстен — отвърна тя. — Много ценен пръстен, който замених в един момент, за който умолявам и двама ви да не сметнете за глупав. Беше прекрасен пръстен, подарен ми от Тристао, на него пишеше ДАР. Така и не разбрахме какво означават тези букви.

— Ако ми разрешите да предположа — започна баща й, — пръстенът произхожда от една от най-светите и тайнствени институции на янките — една асоциация на почитаните дъщери на войници, участвали в тяхната странна революция. Голям подвиг ще бъде, ако успея да издействам друг такъв пръстен. Но все още имам неколцина приятели във Вашингтон, поне докато Хенри Кисинджър работи за сегашния президент… Ще опитам, ще опитам.

Превзетото, капризно, уж скромно повторение накара Тристао и Изабел с усмивка да оценят факта, че опитът му щеше да успее. Така Саломао най-после даде на двойката дълго отлаганата си благословия.