Джон Ъпдайк
Бразилия (6)

VI
Сао Пауло

Взеха влака за Сао Пауло, който се движеше на югозапад, лъкатушейки покрай брега на Атлантическия океан. Когато релсите завиваха и сноповете слънчева светлина проникваха косо през мръсните прозорци, се виждаше как от избелелите плюшени седалки се вдига прах. Изабел си беше сложила черната сламена шапка и носеше пръстена с надпис ДАР, подарен от Тристао. От лявата страна на линията се редуваха рибарски селища с покриви от червени керемиди, стари островърхи фабрики за захар, оклюмани палми, блеснали на слънцето бели плажове с форма на сърп, чиито краища се изостряха от ритмичните атаки на искрящото синьо море. Вдясно се издигаха скални куполи със зелени корони, гигантски блокове от гранит. По-голямата част от Бразилия представлява обширна равнина с ниски хълмове, подобна на маса, като крайбрежните планини са краката на масата. Влакът отнасяше Тристао и Изабел към бъдещето им, с мъка се изкачваше по Сера до Мар, търпеливо спираше по гарите, където нито някой се качваше, нито слизаше, а влюбените дремеха, склонили един към друг натежалите си като чували със захар глави, преплели и отпуснали ръце в скутовете си. Когато бяха будни, разговаряха за себе си. Имаше толкова неща, които не знаеха и трябваше да научат един за друг.

— Обикнах майка ти — каза Изабел, — макар че тя никак не ме предразположи.

Тристао се любуваше на изражението на Изабел, когато изказваше някакво мнение и очакваше да получи отговор. Тогава цялото й лице изразяваше напрежение, някакво лъчисто очакване, като на закръглената росна капка, готова да се откъсне и да падне. В такива моменти устните й лекичко се свиваха и под едва забележимия мъх на горната устна се появяваше редица дребни бръчици.

— Много мило, но тя не заслужава никакво уважение нито от твоя, нито от моя страна. Тя стои по-долу дори от животните, защото животното поне има майчински инстинкт. Птиците мътят и хранят малките си, докато майка ми се отнася към мен като към някакво лайно.

— Не смяташ ли, че ме хареса? Видя ли как се бореше със сълзите си, когато й подарих свещника?

— Не съм видял такова нещо, в колибата винаги е тъмно.

— Кое беше това момиче до печката?

— Сестра ми, или поне така мисля.

— Защо, каква ти е?

— Един ден се появи в колибата.

— Някога спал ли си с нея?

— Не помня. До деня, в който те видях на плажа, не съм изпитвал никакви дълбоки чувства към никоя жена.

— Лъжеш, Тристао. Мисля, че си спал с нея. Затова не искаше да ми даде питка. Кога за пръв път си спал с момиче?

— Тя беше жена, жена, стара за мен, приятелка на майка ми. Накара ме да го правим и отпред, и отзад. Бях на единадесет години. Беше противно, ужасно. Майка ми гледаше.

— А после? По-късно сигурно е имало други, не така противни?

Той не желаеше да говори повече на тази тема, но призна:

— Момичетата във фавелата лесно се поддават на съблазън. Знаят, че животът им ще бъде кратък, затова са щедри и безразсъдни.

— Имало ли е някога… някоя, която си обичал повече от другите?

Той се замисли за Есмералда, за гъстата й коса, за тънките й мургави крака, за пристъпите на налудничавост, като у някое животинче, което е прекалено глупаво, за да се дресира, и поиска да я скрие в спираловидните извивки на паметта си, но изпита вина. Изабел разбра, че той премълчава нещо, засегна се и сякаш за отмъщение сподели с Тристао бляновете на крехките си осемнадесет години за някои момчета, синове на приятели на чичо Донасиано и леля Луна, момчета, зърнати от другия край на трапезарията или на плувния басейн сред жегата на януарските ваканции в Петрополис. Докато говореше, той заспа, кафявите му ръце с дълги пръсти лежаха отпуснати в скута му, а сивкавите лъскави длани бяха прорязани с тъмни гънки, сякаш гравирани. Отвъд прозорците се ширеха хълмисти равнини, застлани с яркозелените листа на кафеените храсти.

Когато пристигнаха на гара Естасао да Луж в Сао Пауло, се разрази силна гръмотевична буря. По улиците се носеха талази от дъжд, които като облак скриваха върховете на най-високите здания. Хората притичваха от вход на вход с развети, от вятъра вестници върху главите и се гушеха под сводовете на гарата, а от тях се носеше влажна миризма на стадо. Гарата цялата беше от метални конструкции, накичена с балкончета, украсени с дантела от ковано желязо и множество викториански трегери. Вече бяха почувствали, че Сао Пауло няма граници — не беше притиснат между морето и планините като Рио, беше част от обширното планалто^[1], едно пристанище на самия му край. През този град бяха минавали безброй стада добитък и тонове кафе, отглеждани във вътрешността на страната, и той бе богат, огромен и бездушен.

Дъждът премина и слабата слънчева светлина позлати локвите и все още пълните канавки, зелените телефонни будки и вестникарските сергии, където като съхнещо пране висяха „О Глобо“ и „Фоля де Сао Пауло“. Двамата взеха такси и казаха на шофьора да ги закара в единствения хотел, който Изабел знаеше — „Отон Палас“, там преди десет години бе отседнала за един уикенд заедно с баща си. Майка й вече беше починала и ги придружаваше една висока жена, която се държеше твърде мило с Изабел. Купуваше й бонбони и играчки и я прегръщаше като актриса, която репетира ролята на майка, но беше твърде очарователна и млада за тази роля. Сега, в същия този хотел, Изабел се оказа прекалено млада за ролята, която искаше да играе, тази на съпруга. Хотелският администратор, строен млад мъж с големи червени уши и плътно прилепнала, сресана на среден път коса, измери с поглед първо нея, а сетне и Тристао, чиито дълги черни крайници се подаваха от тънката синя памучна риза — най-хубавата, която имаше — и от избелелите от слънцето къси панталони, и заяви, че нямат свободни стаи. Изабел се опита да преглътне сълзите, напиращи в очите й, и попита къде в такъв случай да отидат. Администраторът изглежда искаше да бъде мил с нея, макар да се опитваше да демонстрира професионално високомерие. Напомняше й за братовчедите й. Въртейки бледосините си очи с почти бели прасешки мигли, за да се увери, че никой не го гледа, той написа на листче с герба на хотел „Отон Палас“ „Хотел Амур“, а под него адреса и тихо им обясни как да стигнат до там: пресичате Виадуто до Ша, стигате до Авенида Ипиранга, завивате надясно, а после навлизате в лабиринт от улички. Вървете бързо, посъветва ги той, и не разговаряйте с непознати.

Блещукащото неоново име на хотела, изписано със старателен наклонен почерк, на какъвто монахините се бяха опитвали да научат Изабел, изпъкваше сред падащия здрач. Уви, почеркът й беше изправен и закръглен. Хотелът бе преустроена богаташка къща на някогашен кафеен плантатор, с просторни сводести помещения, разделени на по-малки стаи, обзаведени със синтетични материи от петдесетте години. Леглото представляваше твърд матрак, на картините се кокореха гаменчета с неестествено големи очи, а от центъра на тавана висеше вентилатор, който, ако щракнеш ключа, мързеливо завърташе четирите си перки. Имаше и няколко огледала с позлатени рамки, шкаф и гардероби от тъмно дърво, което ухаеше приятно. Изабел се почувства като светска дама, когато разопакова дрехите, подреди ги в чекмеджетата, изтегна се на дивана, набра рум сървис и със спокоен глас поръча храна и напитки. Администраторът на рецепцията — дебел бразилец от италиански произход в риза без яка — им бе дал стаята без колебание, макар че пиколото мулат, който бе занесъл платнената торба и сака до стаята, стоя с протегната длан, докато не увеличиха бакшиша му и шумно се изплю на пода в коридора, след като затвори вратата. Мина време и персоналът започна да ги харесва — малко гости на хотела оставаха за повече от час-два. В малкия вътрешен двор растеше огромна занемарена бугенвилея и там, под сянката й, на старата дървена скамейка, където плантаторът и съпругата му сигурно бяха почивали, те пиеха кафе, когато по обяд се връщаха от покупки.

Пачката крузейрос изтъняваше и им се струваше, че ще бъде най-икономично, ако я похарчат бързо. Отидоха на Авенида Паулиста и Руа Аугуста, откъдето си купиха дрехи, подходящи за градски живот. Хранеха се в ресторанти, където елегантни дами седяха край масички по двойки, пиеха коктейли от високи чаши и се стараеха да не закачат с носовете си плодовите резенчета, закрепени на ръба. Под кръглите бели масички дългите им крака шушукаха в копринени чорапогащи, разкрити до бедрата от наскоро дошлите на мода миниполи. Около тях, във високите сгради от цимент и стъкло, се издигаше Сао Пауло, демонстрирайки икономическото чудо на генералите. Изабел и Тристао закусваха и се любеха, вземаха заедно душ, след което често пъти отново се любеха, излизаха на балкончето на стаята и пред замаяните им погледи се разкриваше бездната на града — блещукаща мозайка от уличен шум и безкрайно море от здания от излят бетон, още мокри от нощния дъжд. В такива моменти анонимната всеобхватност на Сао Пауло им се струваше наситена с очакване, огромна възхитена публика, която гръмко аплодира. Изабел усещаше как у нея се пробужда някаква нова, вдъхновена личност, възхваляваща женствеността.

Докато задоволяваше финансовите нужди на Тристао с парите, откраднати от чичо си, тя бе завладяна от желанието да го задоволява физически. Пенисът му, толкова малък, когато бе мек, като бебе с шапчица от кожа, я плашеше, когато ставаше голям като тропичен картоф, твърд и дебел с лавандулова глава и пурпурночерни бразди от хрущяли и вени. Тя укротяваше това чудовище с крехкото си бяло тяло. Степента на удоволствието, с което го даряваше, отмерваше границите на нейната женственост. Гледаха порнографски филми по платения канал на хотела и тя усърдно имитираше жените в тях. И преди беше чувала за орален секс, но най-вече не можеше да повярва, че женският задник може да се използва по начина, показан в тези филми. В задника е супер, бе казала Урсула. Тристао твърдеше, че този начин го отвращава, но тя настояваше. След известно време, да, почувства нещо отвъд болката, някакво озарение в дълбините на утробата. Това също беше част от съществото й, една прекрачена граница. Подчинението беше тъмнина, от която излизаше пречистена.

— Аз съм твоя робиня — каза тя на любимия си. — Използвай ме. Бий ме с камшик, ако ти доставя удоволствие. Дори с юмруци. Само не ми разбивай зъбите.

— Миличка, моля те — почти изхленчи Тристао. Беше напълнял и в жестовете му се долавяше известна женственост. Беше облечен в пижама от щампована коприна, купена от един магазин в Кочсоласао, наречен „Кришна“. — Не желая да ти причинявам болка. Мъжете, които посягат на жени, са прекалено страхливи да се бият с други мъже.

— Завържи ме. Завържи ми очите. Докосвай ме лекичко, лекичко, а после бъди груб. Копнея за свят, в който съществуваш само ти, навсякъде около мен, като въздуха, който постоянно дишам.

— Но моля те, скъпа — смутено мълвеше нейният рицар и неохотно приемаше всички сексуални ласки, които тя измисляше. Възсядаше члена му заднишком, облизваше ануса, поглъщаше спермата му. След като видя няколко такива сцени по порнографския телевизионен канал, тя реши, че ще задоволи Тристао, ако той й се наслади заедно с друг мъж, така щяха да общуват чрез нейното тяло. Избра пиколото, дето се бе изплюл на прага, кафяво момче с широко лице, което й напомняше за Еуклидес. Очите му с форма на бадеми срамежливо и въпросително срещаха нейните винаги, когато прекосяваше фоайето. Изчерви се, докато му обясни какво иска от него и го подкупи с банкнота от изтъняващата пачка крузейрос. Тристао беше ужасен, когато му разкри плана си пет минути преди смутеното момче да се появи на вратата без униформа, а с трогателно чиста риза и панталони от изкуствена материя.

Тя се опасяваше, че Тристао ще изхвърли момчето навън, но той галантно се подчиняваше на всичките й желания и позволи представлението да се състои, като изпълни своята роля. В огледалата, наредени по пода, Изабел видя белотата си вклинена между кафяво и черно, един човешки мост, приемащ движение в две посоки. Но в технически триумфалния момент на двойния оргазъм — тласъците на непознатия бавно се уталожваха в нея, докато Тристао гневно изригна в устата й — тя усети, че експериментът е бил грешка. Някои граници не бяха само нейни. Момчето, което изглеждаше хем срамежливо, хем наперено, почака неловко сякаш за бакшиш, или за следваща покана, а после си тръгна, забелязвайки опасния блясък в погледа на Тристао. Той беше първият й мъж след Тристао.

Подир устроеното от нея представление Тристао се държеше с царствена надменност и всичките й сълзи и отчаяни извинения не можеха да разрушат непристъпната кула, в която се бе превърнал. Над безбройните сгради на Сао Пауло се спускаше нощта, а през прозорците се виждаха само няколко мъждиви светлинки, сякаш във всяка стая се намираше по една сърдита и нещастна двойка като тях.

— Ти ме омърси — каза той. — Никога не би се държала така курвенски със съпруг от твоята среда. Мислиш, че като съм черен и съм роден във фавела, нямам никакво чувство за срам, никаква цивилизованост.

— Исках да ти доставя удоволствие — хлипаше Изабел. — Нали виждам по телевизията какво харесват мъжете. Опитвах се да обогатя нашата любов в присъствието на свидетел. Не мислиш ли, че и аз не се почувствах унизена? Отвратих се, когато го усетих в себе си. Но твоето удоволствие е и мое, Тристао.

— Това не беше никакво удоволствие — студено отвърна той, седнал в леглото, подпрян на всичките възглавници, и на своите, и на нейните. Беше облякъл само долнището на копринената си пижама — като жена в шалвари. — Ти си достави удоволствието да се държиш като мръсница. Курва отпред и курва отзад.

— Сим! Сим^[2]! — проплака тя, строполявайки се на леглото до него, сякаш внезапно бе осъзнала падението си. Не го помоли дори за ъгълче от многобройните възглавници, та да подпре главата си и с това показа крайната степен на своето самоунижение. Лежеше като труп на маса в моргата. — Аз съм мръсница, по-лоша от майка ти, която има извинението, че живее в мизерия.

— Смяташ ме за лайно заради цвета на кожата ми. Като префърцунения администратор в „Отон Палас“. Мислиш, че идвам от низини, където изобщо няма нито ред, нито чест. Но надеждата за ред и чест е навсякъде — духовете я носят на хората. Всички знаем какво са редът, приличието и честта, макар никога да не ги виждаме.

— Позволи ми да оближа цялото ти ангелско тяло, Тристао. Кажи ми какво да сторя, та да спечеля отново, не смея да кажа любовта ти, но позволението ти да продължа да бъда твоя робиня. — Тя се надигна от леглото и погали с език едно от връхчетата на гърдите му. Скъпият за нея безполезен израстък се втвърди въпреки надменната му ярост.

— Съдбите ни са свързани — каза той, сякаш произнасяше собствената си смъртна присъда и я удари с отворена длан, отблъсквайки лицето й от гърдите си. — Ти се чука с този дръвник. Ами ако забременееш от него?

— Не мислех за това. Просто исках да не го виждам, а ти да си пред мен, за да усещам и да вкусвам всичко.

— Тогава опитай вкуса на това — каза той и отново я удари, но пак с отворена ръка, за да не остане белег, не като онези жени, до чиито бузи опираше острието на своя бръснач. Както бе обещал, нямаше да й причини болка. През нощта ту я биеше, но предпазливо, по горната част на ръцете и по задника, ту я чукаше, а Изабел жадно се притискаше към неговата отново обзета от мъжествена жизненост твърдина.

— Ако съм направила грешка — най-сетне се осмели да помоли тя през тази нощ на взаимното проникване по-дълбоко един в друг, — то беше от любов към теб, Тристао. Вече не зная как да бъда егоистка.

Той изсумтя в тъмното, разтърсвайки главата й, склонена на гърдите му.

— Когато един мъж обича, това означава да се откаже от всякаква защита в битката на всеки срещу всеки — ето това е липса на егоизъм — каза той. — Когато една жена обича, тя проявява егоизъм; в природата й е да обича, да дава и да взема за нея е едно и също, както вкарването и изкарването при чукане е едно и също за мъжа. За нея любовта е необходимост, както омразата е необходимост за мъжа.

Смирена и сгушена в тъмнината (която под високия таван на хотелската стая не беше непрогледна, защото в нея се процеждаше светлината на заобикалящия ги Сао Пауло, като мъждукането на телевизионен екран след изключването на телевизора), Изабел усещаше парещите от ударите места по тялото си като горещите целувки на звяр и си мислеше, Господи, истина ли е, че тази бликаща като мляко през всяка пора любов е онова, което ни е дадено вместо мъжкото преходно блаженство на изпразването, вместо краткия и лепкав оргазъм, който кара мъжа да скимти, сякаш е ранен? То е кратко и прекалено рязко в сравнение с непрекъснатия женски изблик. Това всеотдаване, това излъчване, тази любовна пара, която се издигаше от нейното езеро, беше същевременно и чувствено асимилиране, защото любовта поглъща всецяло любимия, така, както митичните канибали по течението на Амазонка си изяждат един-другиму мозъците. Самото произнасяне на името му, снижавайки гласа си в носовия звук на края, караше Изабел да изпитва сластно удоволствие. В тази дълга нощ тя едва затвори очи, събуждана неведнъж от непрестанно подновяващата се сила на Тристаовия гняв, който я изпълваше със спермата си, за да преследва и убие спермата на другия мъж. В тази нощ тя разбра с изгарящата жажда, с която младите влюбени усвояват уроците си, че малкото нежно пламъче, което бе запалила у него, което осветяваше лицето и името й дори в съня му, не може да бъде угасено, то дори не би трепнало като обречена свещица, когато се отворят църковните двери в далечния край на нефа, каквото и да сполети гъвкавото й издържливо тяло. Някой недалечен ден, предрече безмълвно тя, той сам ще предложи да поканят отново пиколото.