Джон Ъпдайк
Бразилия (12)

XII
Автогата

Тристао успя да избяга, макар и бос, по бански гащета и с тениската, която бе толкова дрипава и избеляла, че надписът й, рекламиращ ресторанта в Леблон, едва се четеше. Не смяташе, че това непредвидено кърваво стълкновение с брат му позволява да се върне в стаята и да си вземе дрехите, с които бе възнамерявал да тръгне на работа — панталоните и широката копринена риза, които Изабел му бе купила по време на медения месец. Шикиньо можеше да се съвземе от уплахата, причинена от раната, и да нададе вик. По-добре беше да остави дрехите на следващия им притежател и да бяга, само трябваше да внимава да не пореже ходилата си на многобройните парчета стъкло.

Той броеше пресечките и като отмина десетина, задъхано намали темпото, а гърбът му се потеше под каишките на раницата. Междувременно бе минало полунощ. Автобусите вече не се движеха. Тротоарите болезнено дращеха стъпалата му, изнежени след двугодишно носене на обувки, циментът на Сао Пауло не беше мек като пясъка по плажовете на Рио. Той излезе от Моока и тръгна на север към кварталите на средната класа, където подозрителните втренчени погледи на кварталните нощни пазачи го подтикваха да върви по-бързо, макар да не го гонеха с обидни думи. Яркото сияние в небето на запад му показа накъде е центърът на града. Тристао тръгна по високия надлез, който се издигаше над дефилето на река Анянгабау и водеше към Авенида до Естадо. Под надлеза се простираше зеленият парк Дом Педро Втори, а върховете на дърветата неподвижно се издигаха нагоре, сякаш изваяни от восък. Когато навлезе в квартал Се, бе посрещнат от забързания ритъм на живота: от ресторантите и баровете блажено се носеха монотонните ритми на пулсираща музика.

Продължи да върви на север към Естасао да Луж, като тук-там срещаше момичета с високи бели ботуши и изрязани къси панталони, които стояха и си бъбреха с минаващите мъже, а погледите им непрестанно се стрелкаха, нащрек за всяка пукнатина в стената на живота, в която би могъл да разцъфне плевелът на възможността. Една от обутите в ботуши рапаригас, с цвят на кожата като изтъркано с пясък и полирано кедрово дърво, се приближи към него, въпреки окаяния му вид. Безсрамието й бе толкова огромно и предизвикателно — тясната блуза разкриваше гърдите й чак до настръхналата кожа около зърната — че горкият му член стреснато подскочи и започна да се втвърдява. Обикновено в този час съзнанието му бе погребано в хроничния кошмар на затягане на болтове, които отказваха да помръднат, докато лицето на Оскар му се хилеше насреща като в строшено огледало.

— Виждам, че ме харесваш — каза момичето. — Казвам се Одете.

— Харесвам те, но сърцето ми е обречено на друга, която съм тръгнал да спасявам от големите шефове.

— Ако тя споделя чувствата ти, няма да има нищо против да ти духам само срещу десет новички крузейрос.

Сумата беше горе-долу равна на цената на един малък сандвич със скариди, емпандиня де камарао, от който също имаше нужда.

— Къде можем да отидем? — попита той.

— На една пряка оттук има чист хотел, където ме познават и цените са прилични за един работник.

Това момиче се бе досетило, че босите крака и съдраната тениска не са белег за истинското му положение. В хотела заяви, че членът му е твърде голям, за да го поеме с уста, и затова ще трябва да я чука само срещу още десет нови крузейрос, плюс цената на презерватива. Моралът на Тристао се бунтуваше срещу употребата на презерватив, но Одете обясни, че той е за негово, а не за нейно добро, тъй като лошите момичета като нея обикновено не живеят дълго. Имало много болести, наркоманията била неразделна част от нощния живот и стреса, а освен това имало и болни мъже, които убивали курвите за удоволствие.

— Тогава защо…? — започна той.

— Защо изобщо водя такъв живот? — Тя се усмихна и между подобните на листенца устни се показаха зъбите й, досущ плод, който се разцепва и разкрива малки кръгли семенца. — По-добре кратък живот, отколкото никакъв. И най-дългият живот изглежда твърде кратък на смъртното ложе.

— Майка ми е курва — реши да сподели Тристао.

Оскубаните вежди на Одете се повдигнаха от изненада и образуваха идеални дъги над очите й с цвят на канела.

— А ти мразиш ли я заради това?

Макар че между двамата изобщо не ставаше дума за любов, за Тристао бе по-лесно да разговаря с това момиче, отколкото с Изабел.

— Не изпитвам никакви чувства — призна той. — Тя ме е научила на това — да не изпитвам чувства към нея.

— О, винаги изпитваме нещо към майките си — възрази Одете. — Само се заблуждаваме, че не чувстваме нищо.

Той имаше желание да й разкаже как Изабел се бе опитала да обикне ужасната му майка, но реши, че обясненията са прекалено сложни, а и в тази обстановка му се сториха като бреме и щяха да прозвучат нелепо. Макар че още не бяха пристъпили към чукането, Тристао вече започваше да се отегчава. Тези жадни за секс момичета, които постоянно срещаше в живота си, го убеждаваха колко несигурна и трудно постижима беше идеалната любов, която съществуваше между него и Изабел. Любовта е навсякъде, установи той, и не е решение за никой проблем. В действителност тя създаваше проблеми. Мъжете, които по пладне крачеха по улиците на Сао Пауло и оживено сключваха бизнес сделки, не бяха будни в три часа сутринта, за да правят любов. Тръпки побиваха Тристао, когато се замислеше, че животът му едва ли има нещо общо с който и да е образец, с изключение на равномерното изхабяване от раждането до смъртта. Той се държеше здраво за образа на Изабел като за единствената бляскава нишка в тъмното му бъдеще.

Въпреки това, той се люби с Одете, отначало застанала на четири крака, по нейно предложение. Бутовете й се издигаха като гладки, намазани с масло дъги от кедрово дърво, после тя го възседна, а той се облегна на възглавниците, опрени на тапицираната табла на кревата, омазнена от множество глави, така че всеки път, когато лявата й гърда подскачаше към лицето му, той докосваше с устни зърното в кръгчето от тъмна настръхнала кожа, а тя се надигаше и спускаше като цилиндър, в който влизаше неговото бутало. В лепкавата прегръдка на презерватива той бавно стигна до оргазъм, а когато най-сетне с гърч и скимтене успя да свърши, тя се усмихна с професионално задоволство. Одете се надигна от свиващия се пенис и се чу тих звук като от всмукване в крайчеца на гъстото й къдраво окосмение, което като косата му, сякаш бе поръсено с червен прашец.

За разлика от Изабел, Одете беше тантуреста, с дебели крака и корем, който след няколко години щеше да увисне като хамак. Доволната й усмивка се смени с деловито изражение. Ако излезеше отново на авенида „Каспер Либеро“, можеше да намери още един клиент преди зазоряване.

— Преди да се разделим, кажи ми откъде да си купя обувки в този час? — попита той, докато й плащаше. Както виждаш, мога да си го позволя… Но се наложи да напусна жилището си по спешност. И един сандвич със скариди — наближава времето, по което обикновено закусвам.

Странно, но Тристао се смущаваше в присъствието на трътлестата курва, когато бяха облечени. Усещаше, че тя се нуждае от по-малко илюзии, за да живее — тя бе по-пригодена за този мръсен свят и се чувстваше като риба във вода, докато той трябваше да си проправя път с накуцване, спъван от чувството, че е длъжен да изпълни някаква мисия, че му е отредена някаква висша съдба.

— За сандвича мога да ти посоча едно местенце точно до Жар дим да Луж, но за обувки сигурно ще се наложи да почакаш до сутринта. Харесваш ли ме още? Мислиш ли, че онази, която обичаш, ще има нещо против, ако ме чукаш още веднъж и си поиграеш с гърдите ми?

— Според мен ще реши, че един път е достатъчно — каза Тристао. — И тя като теб е реалистка.

След като Тристао и Одете се разделиха завинаги и той намери един яркоосветен магазин, където сънливият продавач нямаше емпандиняс де камарао, а емпандиняс де галиня^[1], при това сухи, той понесе раницата си на север, през квартал Бом Ретиро и магазините със спуснати кепенци и нечетливи надписи от разпадащи се, избелели букви с формата на пламъци, в посока към автогарата срещу гара Сорокабана. В утринния здрач от главния й вход струеше бледа електрическа светлина. Вътре имаше стотици спящи хора, проснати на пода до своите вързопи, клетки с папагали, прасета, чиито зурли бяха овързани с парцали от кариран плат. Забутаната в края на големия град автогара приличаше на паст, воняща на обширната утроба на страната. Мухлясалият влажен дъх на спящите хора тежко се надигаше от пода. Избягали от клетките си пилета дремеха по облегалките на пластмасовите столове, на които клюмаха пияници, а главите им ритмично се поклащаха, сякаш изпълняваха някакъв танц. Кайпирас, селяците, бяха заели закътаните местенца под стълбищата и край камарите от сандъци и бяха налягали покрай стените на гарата под импровизирани завивки. Купчините по ъглите, които на пръв поглед приличаха на боклуци, бяха всъщност хора, които спяха, плътно притиснати един до друг, завити с парчета картон или найлонови торби за боклук — един вид защита от ярките примигващи светлини. Когато утринната светлина се запромъква пълзешком в автогарата, затворените в клетки петли се разкукуригаха, а малките деца, облечени в дрипи до пъповете на подутите им коремчета, защапукаха напред-назад — търсеха къде да се изчишкат и примигваха озадачено, сякаш се питаха защо са родени.

В лабиринта на сградата Тристао най-после откри мястото, откъдето да купи билет за Бразилиа. Гишето щеше да отвори чак след два часа, но вече се бе образувала дълга опашка. На нея търговски пътници в омачкани костюми, студенти по сандали, студентки с конски опашки и фланелки с образа на Че Гевара се редяха заедно с бедни кабоклос и сертанежос^[2], облечени в дрехи, подобни на пижами, вкоравени от жълтата прах. Тези бедняци от вътрешността на страната бяха дошли в Сао Пауло като прегладнели псета, привлечени от изпосталелия труп на вол. Дори те гледаха с пренебрежение чернокожото момче с боси крака и стари бански гащета. Няколко от тях дори го прередиха, докато най-после с една-две остри думи Тристао им показа, че такива не му минават.

Той пъхна билета за Бразилиа във вътрешното джобче при бръснача и се качи на горния етаж на сградата, където намери един спортен магазин, който тъкмо отваряше. Оттам за три пъти повече пари, отколкото му бе струвало да спи с Одете, си купи чифт бели платнени обувки за тенис. Те приличаха на огромни лодки, на груби дръжки, прикрепени към тънките му глезени, но имаха порести подметки и бяха много удобни. Пътят с автобус до столицата траеше петнадесет часа, а на него му се наложи да стои прав на пътеката чак до град Бело Оризонте.