Джон Ъпдайк
Бразилия (19)

XIX
Нападението

Бързите, плискащи се в брега, води на реката и дрезгавото квакане на крайбрежните жаби попречиха на Изабел да потъне в дълбок сън, така че когато в мъждивата светлина на луната и отблясъка от гаснещата жар на техния лагерен огън се появиха високи голи мъже, изрисувани подобно на карти за игра, те й се сториха като продължение на неясните й сънища. Думите, с които мъжете се обръщаха един към друг, бяха резки и забързани, но те не повишиха глас дори когато нападението стигна до бързата си кулминация. Изглежда ги бяха шпионирали, защото действията им бяха съгласувани. Две сенки сграбчиха Купехаки и я вдигнаха. Едната сянка бе сграбчила ръцете й, другата я държеше за косата и прерязваше гърлото й с бялата дъга на челюстна кост с остри зъби, после изви врата и отдели главата от тялото, а докато трупът се свличаше на земята, от шията избликна силна струя черен фонтан от кръв. В гърлото на Изабел се надигна невярващ писък и секна. Тогава, а и по-късно в кошмарите, на Изабел й се струваше, че отрязаната глава спокойно се взира в нея през полуспуснати клепачи, сякаш искаше да каже, че е направила всичко по силите си и сега очаква да бъде освободена от своята господарка.

Други две високи фигури вдигнаха на ръце още спящите деца, сгушени в пашкулите от мрежа против комари, и се изгубиха в палмовата горичка, брътвейки шумно на непознатия език. Азор се опита да извика, но изглежда нечия ръка бе затиснала устата му. Друга сянка бе преобърнала дълбоката кошница на Купехаки и търсеше нещо ценно сред разпилените предмети по песъчливата земя до обезглавеното тяло.

Тристао се бе изправил и затова индианецът, който трябваше да се разправи с тях, спря. Суматохата бе разпалила гаснещия огън и на ярката светлина се видя, че индианецът е съвсем гол, само с конусовидна превръзка на слабините и с гривни от мидени черупки и зъби по китките и глезените. Космите по лицето му бяха оскубани и това придаваше на клепачите без мигли болезнен и изтерзан вид. Лицето бе изрисувано с дантела от червени и сини линии, а от пробитата му долна устна, подобно на тънки бели бивни, стърчаха три кокалени клечици. Косата му бе къса и твърда, намазана със смола. Когато оголи зъбите си, те бяха криви и почернели. А ги оголи, защото на същата светлина, на която бе видян, той забеляза един по-черен мъж, но и една по-бяла жена, отколкото някога бе виждал, и тази гледка бе едновременно ужасна и свещена за него. Той носеше копие от заострен бамбук, чийто връх несъмнено бе натопен в отрова. Индианецът го задържа вдигнато за една фатална секунда, както рибарят се колебае, докато изчислява ъгъла, под който харпунът му трябва да прониже измамната водна повърхност. Изабел усети острата миризма на смола от твърдата коса, и видя, че до ушите на индианеца стърчат птичи крила. Тристао стреля по него с револвера на Сезар.

Нападателят изпусна копието си, нададе изумен гърлен крясък и задраска с нокти по удареното място, сякаш бе ужилено от пчела. Опита се да побегне, но раната правеше движенията на краката му несъгласувани, затова затича в кръг, после падна ничком пред огъня, като продължаваше да рита с крака и да рови пясъка. Останалите индианци бяха изчезнали при гърмежа с типичната за диваците безсрамна страхливост. В ушите на Изабел той прозвуча като плесница и най-после я събуди. Кога бе скочила на крака, за да застане до Тристао в последната им минута заедно? Не си спомняше. Вместо това миризмата на смола й напомни за уроците по цигулка, които някога чичо Донасиано й бе уредил. С цигулката, както и с останалите уроци — по рисуване, по танци и по бродерия — тя не бе имала успех. Явно единственото, което й се удаваше, бе любовта.

Тристао се приближи до подритващото тяло на индианеца и насочи револвера, но се отказа да стреля. Вместо това, измъкна от късите си панталони някакъв предмет, който сигурно бе бръснача, и клекна да стори нещо, но приведеният му гръб скриваше гледката. Когато отново се изправи, убийствената скованост на изражението му падна върху лицето й като роса. Да бъдеш още жив бе странно и осезаемо чувство.

— Трябва да запазя два патрона — обясни той. — За теб и мен, ако се върнат.

В мисълта да бъде убита от него имаше някаква красива справедливост, която накара слабините на Изабел да потрепнат. После горчивите мътни вълни на действителността се разбиха в лъскавата скала на фантазията. Тялото на Купехаки лежеше в краката й, а от него лъхаше тежката миризма на изпражнения, изпуснати в предсмъртна агония.

— Отвлякоха децата ни! — зарида Изабел, изричайки лъжа с притежателното местоимение.

— Индианците имат коне — каза й Тристао. — Слушай. Не чуваш ли отдалечаващите се копита? Невъзможно е да ги настигнем пеша. — Той говореше задъхано, а гладкото му чело се бърчеше навъсено. Стори й се, че е ядосан на нея.

— О, малките ми рожби — изстена тя и припадна. Песъчливата земя се надигна да я посрещне, както пухения дюшек на детското й легло се носеше нагоре към тялото й, когато в дните преди майка й да умре при раждане и преди баща й да се превърне в ранено чудовище, той я вдигаше и я носеше на ръце, заспала от яркоосветеното вълнуващо място, където всички са били заедно, и само за миг пробудена, тя осъзнаваше, че се намира в силните му ръце, после зърваше белите чаршафи и отметнатите пухени завивки, изпълнена с умора и доверие, докато я преливаха от дълбокото ведро на единия сън в другия.