Джон Ъпдайк
Бразилия (26)

XXVI
Отново Мато Гросо

Най-сетне дойде време да извадят корените на маниоката, да ги стрият на брашно, да ги изпекат на солени питки и да потеглят. Тъй като се бояха от индианците гуаикуру, те се стараеха да се придържат на север от предишния маршрут, като този път вървяха към изгрева. Беше дъждовният период — рано сутрин и късно следобед, малко преди да настъпи вечерта, валеше краткотраен, но силен дъжд. Пороите ги заслепяваха, но скоро преставаха, а повърхността на листата и почвата изпускаше пара и проблясваше, подобно на здравата, изпълнена с надежда кожа на телата им.

Може би причината бе в новия маршрут, но обширната, безплодна висока местност им се струваше не така дива както по-рано, когато Купехаки ги бе водила през нея. През втората седмица от пътешествието им Изабел се прости със съкровената си, но неосъществима надежда да срещнат конници от племето гуаикуру, а с тях Азор и Корделия — живи, накичени с индиански маниста и с боядисани голи тела. През третата седмица двамата започнаха да попадат на ферми — самотни, ниски, варосани ранчос с червени покриви, в които семейства от мършави мамелюкос в увиснали като чувал дрехи на пеон и стеснителни босоноги съпруги от племето тупи отглеждаха пилета, прасета и дрипави деца и обработваха няколко акра, засети с тютюн, царевица, памук и соя, оградени с изсъхнали трънаци, преграда срещу бродещите из саваната диви прасета и богаташки добитък. Колкото и да бяха бедни и заплашени от разорение при следващата суша, фермерите заделяха на Тристао и Изабел малко ориз, фасул и пинга и им предоставяха подслон за една нощ под някой навес, където разкошното им легло представляваше купчина необелени царевични кочани, срутващи се под всяко движение на телата, тъй като липсваше опора и поради това любовта им често бе прекъсвана от изблици на смях.

Докато напредваха на изток, фермите ставаха все по-многобройни и все по-богати, а след време се появиха и скучни градчета, където двамата възстановяваха средствата си, като намираха работа. Тъй като беше негърка, хората решаваха, че Изабел е опитна перачка. Тя мъкнеше мръсните чаршафи на местния кмет и на търговеца на добитък, както и муселинените ризи на дебелите им жени до градската полупресъхнала рекичка, блъскаше ги в плоските камъни и ги търкаше с жълт сапун от луга, който правеше ноктите й трошливи, а върховете на пръстите — грапави като пясъчник. Благодарение на властния поглед, широките рамене и внушителното бяло чело, за Тристао се намираха по-престижни служби — няколко дни след като хората за пръв път видяха неговата бездействаща, но изпълнена с достойнство фигура, местният адвокат му възложи да предава на ръка съобщения за негов клиент, който живееше на два километра от градчето. После бе нает от местния собственик на железарски магазин, който му възложи да подрежда варели, чували и железни инструменти в склада, а по-късно, когато се увери в грамотността и почтеността на Тристао, той го пусна в предната част на магазина между лавиците и тезгяха, за да работи на кантара и касата. Една шивачка, която се съжали над напуканите и цепещи се нокти на Изабел, я покани да шие дрехи със скрит бод, а скоро й повери и открити тигели, тъй като уроците на монахините по домакински умения бяха методични и усърдни, а шивачката се чудеше откъде това бедно чернокожо момиче, някаква си молека^[1], е придобила такава сръчност и толкова приятни и изискани маниери. Всичко това се случи в едно градче с криволичещи улици на склоновете на Сера до Томбадор, и със стъпаловидни, ограждащи главната централна калдъръмена улица, по която пълзяха каруци и течаха канални нечистотии.

В един град, още по на изток, Тристао си намери работа като ковашки чирак, а в друг — като автомонтьор, понеже автомобилите постепенно изместваха превозните средства с конска тяга от прашните пътища на вътрешността на страната. Където и да работеха, двамата печелеха симпатии със своята веселост и любезност и неведнъж им бе предлагана възможността да се заселят за постоянно с достатъчно привлекателни провинциални перспективи, тъй като съдбата на сертао несъмнено бе свързана с бърз икономически растеж. С цел да възстанови твърдостта на мускулите си, добита в златната мина, Тристао поработи и в бригада за проправяне на пътища, която полагаше чакълена основа за новата магистрала в обширната изостанала, но перспективна област.

— Пътищата са бъдещето на Бразилия — напевно повтаряше техният бригадир като свещеник, проповядващ нова религия, и така се надяваше да компенсира болките в гърба и скромните заплати, които, колкото по-цивилизована ставаше околността, толкова по-бързо биваха изяждани от инфлацията и високите цени.

Когато стигнаха до истинските градове, започнаха да се впускат в градски авантюри. Изабел намери магазин за продажба на бижута и сребро, чийто собственик бе способен да оцени отличното качество на старинния, украсен със скъпоценни камъни кръст на чичо Донасиано. Други търговци не бяха проявили интерес към старинния свят предмет, но очите на този бижутер засияха. Той беше пардоваско^[2], син на негър и мулатка, черен като етиопец, с полегато разположени очи и оплешивяващо теме. Сключи с нея тайно споразумение срещу невидимите собственици на магазина, за които твърдеше, че били японци, едри земеделци от далечния Рио Гранде до Сул, и й предложи цена от десет хиляди крузейрос, за която се кълнеше, че била абсурдно висока за такъв обикновен предмет като кръст от колониалната епоха.

— Ще ви призная, че не проявявам безстрастен интерес към религиите. Аз съм пламенен поклонник на няколко вероизповедания. Вие открихте слабото ми място, малка госпожо. — Освен това й предложи да прекарат заедно дългата обедна почивка между един и четири и половина в стаята му на горния етаж.

— Колко ще дадеш, ако преспя с теб? — попита тя с груба прямота, която не би могла да прояви в предишната си кожа.

— Ще те почерпя с вкусен обяд — обеща бижутерът — и ще ти пусна моите плочи с най-новите ритуални песни афоше от Баия.

— Хващаш ме натясно — безсрамно каза тя, имайки предвид както това, че не й достигат пари, така и че той я привлича сексуално. Изабел чувстваше, че след като толкова време се бе съвокупявала с бял човек и се бе приспособявала към странната му психология на бял, то заслужаваше един обикновен сеанс с мъж, черен почти колкото нея.

— Сто крузейрос — каза тя. — Мисля, че трябва да струвам поне една стотна част от тази дреболия. Защото ръцете й не се движат, тя изслушва молитви, но не им отговаря. Аз ще отвърна на всичките ти молитви, ако не са прекалено непристойни.

Той се престори на изненадан и възмутен и накрая смъкна цената до осемдесет и пет крузейрос, които щеше да прибави към стойността на купения предмет, прехвърляйки по този начин разноските за своята среща на гърба на далечните собственици на земя.

Стаята на горния етаж бе претъпкана с вещи и пъстра като джунглата, която Изабел бе прекосила с Ианопамоко: религиозни статуи на католически божества и светии в крещящи папагалски цветове — Дева Мария, младенеца, разпнатия Исус, Свети Себастиан със стрелите, Света Катерина с колелото, папата с бяла шапка без периферия, който носеше очилца и умря от хълцане, оришас и ешус^[3] на Кандомбле с нарисувани втренчени погледи и гипсови главички, както и потъмнелите бюстове на Елвис, Бъди Холи, Литъл Ричард и други американски богове на рока. Имаше дори един позлатен Буда и емайлирана Кали в черно с червен като пламък език и огърлица от черепи. Този пардоваско наистина живееше заради своите религии и Изабел се почувства засегната. Тя нямаше доверие в мъжествеността на човек, който не бе готов да я превърне в единствен обект на обожание.

Вместо веднага да се заемат с правенето на любов, бижутерът настоя да чуят заедно плочите афоше:

— Афоше е най-африканската от всички видове музика в Бразилия, много близка до Кандомбле. Обогатена е от ямайското реге и Движението за черно самосъзнание в двете Америки.

Даде й да пуши опиум, но той не предизвика такива космични чувства като ягето на Тежукупапо. Когато най-сетне стигнаха до секса, той й се стори механичен и банален в сравнение със съвършенството, което бяха постигнали с Тристао. Това не беше мъж, който обича една жена до степен на самоунищожение. А Изабел можеше да изпитва наслада само с такива мъже. Въпреки това тя посети бижутера, чието име бе Олимпио Сипоуна, още няколко пъти в неговата стая, пълна с угарки от обредни свещи. Парите, които успя да измъкне от него, внесе в спестовен влог, чиято лихва беше съобразена с процента на инфлация.

— Колкото по̀ на изток пътуваха с Тристао, от пущинака, в който можеха да живеят само индианци, към области с неоградени пасища и още по-нататък към обработваеми земи, редуващи се с финансирани от правителството развити индустриални райони, толкова по-явна ставаше нуждата им от пари, от капитал. Трябваха им дрехи, обувки, пари за наем и ресторанти. В провинциалния град Бунда да Фронтейра до неотдавна бе имало дъсчени тротоари, фалшиви дървени фасади и колове за връзване на конете и всички мъже бяха ходили въоръжени. Витрините на бръснарниците по главната улица и стените на местното историческо дружество бяха украсени със снимки на линчувания и на танцови зали. Индиански предмети, особено украшения от пера на племето ерикбаца се продаваха навсякъде за докараните в града с автобуси немски и шведски туристи. Тук имаше и групи от канадски рибари, дошли да ловуват в гъмжащите от риба води на реките Арагуая и Шингу. Градът бързо се благоустрояваше за удобство на туристите и местните богаташи. Строяха се десет етажни административни сгради със запечатани прозорци и климатични инсталации, на шест кръстовища мигаха светофари, чешмяната вода се пречистваше, а в края на града постепенно се оформяше търговска алея.

Като използва за препоръка опита си при шивачката от градчето със стръмни калдъръмени улици, Изабел намери работа в един магазин за облекла, отначало в задните помещения, където тропосваше и шиеше, а после я направиха продавачка заради нейната миловидност и жизнерадостната изисканост на маниерите й. Тристао си намери работа като портиер и бияч в една току-що открита дискотека, наречена „Маго Гросо Елетрико“. Най-важната част от задълженията му беше не да изхвърли някой случаен развилнял се посетител, прекалил с кокаина, или някой досаден пласьор на наркотици, а да отсее кои от блъскащите се хора на опашката на оживения тротоар да пусне в заведението. Работата му приличаше на аранжиране на букет, на прясна салата, чието разнообразие предвещаваше веселие и неземен карнавал. Няколко крещящо облечени травестити с перуки бяха окей, но ако станеха твърде много, щяха да пропъдят нормалната клиентела. Шкембестите бонвивани на средна възраст бяха желани, за да придадат тежест и историческа перспектива на танцуващата тълпа, но на всяка цена трябваше да преобладава младежката нотка; прекрасно бе да има някое предизвикателно момиче в обсипана с пайети минипола и прозрачна блуза, стига придружителят й да няма тантурестия, алчен и безполов вид на сводник. За да създадеш един малък рай вътре, алчността и стремежът към изгода трябва да останат навън. Вътре нямаше място за интересчията, за неприкрития воайор и прекалено наглия кандидат за социално преуспяване. Тристао внимателно оглеждаше тълпата нетърпеливи лица на ярката светлина на проблясващата табела на „Елетрико“ и търсеше чистите сърца. Пускаше и малко бедняци — толкова, че да не причинят неудобство на богатите или да предизвикат социален сблъсък и революционни демонстрации с разгарянето на нощните танци и освобождаването от задръжки. Революцията бе останала в шестдесетте години. Сега беше времето на седемдесетте. Вакханалията трябваше да запази своя дух на аполитична невинност. За съжаление чернокожите често пъти трябваше да бъдат отпращани, тъй като желаещите да влязат бяха много повече, отколкото бе пропорционалното им представяне в населението на Бунда да Фронтейра, в което преобладаваха белите. Клиентите с бял и светъл цвят на кожата трябваше да се чувстват част от едно многорасово общество, но не и малцинство. Дискотеката не е батуке^[4], не е конгоанска веселба. Със своите психеделични ефекти тя се стреми да създаде екстаз, лишен от опасност и поквара, без следа от пиянските последици и от порока — една атмосфера, благоприятна за растежа и разцъфването на нежните филизи на общуването. Примигващите светлини, цветните лазерни лъчи, пронизителната, ненатрапчиво ритмична музика, разреденото шампанско, всичко това трябва да придаде храброст на страстите, да ги превърне в един вид оперение, вместо да ги отпъди. Нощният спектакъл, за който Тристао с все по-нарастващо умение подбираше човешките елементи, не трябваше да бъде грубо представление, в което властват най-отявлените самохвалковци и неприкритите ексхибиционисти. Високият ръст, бялото чело, властните безкомпромисни жестове, когато показваше кого е избрал от задните редици на чакащата тълпа, благородната неохота да се усмихва, както одобрително, така и виновно, правеха Тристао внушителен в ролята му на съдник и нещо като знаменитост в нощната Бунда да Фронтейра. Неговите работодатели, гангстери метиси с белези от шарка по лицата, лишени от привлекателност, ценяха хубавата външност и добрата му работа като портиер и предложиха да увеличат заплатата му и да му дадат допълнителни възнаграждения, когато след петмесечна служба той сподели намерението си да напусне.

Двамата с Изабел бяха събрали достатъчно пари, дрехи и градски опит, за да заминат за Бразилиа, и то не с автобус, а със самолет DC-7 — едно пътуване, което траеше по-малко от час.

Завръщането им от лагера бе продължило почти една година.