Джон Ъпдайк
Бразилия (4)

IV
Колибата

Вътрешността на колибата, в която живееше майката на Тристао, бе тук-там пронизана от ярки триъгълници светлина, проникнала между листовете поцинкована ламарина на покрива и парчетата боядисано дърво и щампован картон, които служеха за стени. Ярката синева, навлязла през тези процепи, прорязваше едва-едва застоялия въздух, наситен не само с тютюнев дим и миризми от огнището, но и с праха от пръстения под и от разпадащите се картонени плоскости, към които постоянно се прибавяха нови и нови, добити чрез кражба и присвояване, и които пазеха обитателите от капризите на времето — от жарещото слънце, шибащия дъжд и океанския вятър в безлунните нощи. Колибата се къпеше сред природа, защото бе кацнала на един от най-високите и стръмни склонове на Моро до Бабилония, и когато обитателите й слепешком излизаха, отмятайки пердето от гниещи дрипи на мястото на вратата, пред примижалите им очи се откриваше безмилостно великолепната гледка на обляното в слънчеви лъчи и осеяно с платноходки и острови море.

Изабел, която бе дошла по тъмно и още не смееше да подаде глава на слънце, беше поразена от броя на обитателите на това задушно пространство и все още не можеше да прецени колко всъщност са те. В колибата имаше няколко помещения, на различни нива. Тя вече бе посетила едно, което служеше за тоалетна. Подът представляваше огъващо се парче шперплат, над главозамайващ склон от гола оранжева почва, по който се стичаха урина и изпражнения към съседната колиба. Гласът на майката на Тристао, провлачен и груб, идваше от един ъгъл, най-тъмният и отдалечен от вратата ъгъл, където подът ставаше неравен, с едва забележими издатини и хлътнатини, сякаш очертани от утринната светлина бледи контури на далечна планинска верига.

Той каза на Изабел, че името на майка му е Урсула. Урсула Рапозо. Предната нощ жената се бе събудила от пристигането им в колибата, задъхани от изкачването на височината. Дълго време се бяха препъвали по склона на Моро до Бабилония. След сребристо осветените от луната зигзаговидни улици на хълма, мракът в колибата им се стори непрогледен като мастило. Лумна пламък на кибритена клечка, толкова близо до лицето на Изабел, че опърли дългите й мигли, после някой духна и го угаси. Разнесе се сладникав дъх на ракия от захарна тръстика.

— Това бяло момиче трябва да е на някого — каза съществото с кибритената клечка и с противния дъх. — Защо си го откраднал?

— Не съм я откраднал, мамо. Спасих я. Чичо й се готвеше да я изпрати при баща й. Тя не иска да отиде. Иска да бъде с мен. Ние се обичаме. Името й е Изабел. — Всичко това Тристао изрече с настойчив шепот, съвсем близо до ухото на Изабел.

Чу се сумтене, шумолене и някакво движение раздвижи въздуха. От тихия плясък близо до главата си Изабел разбра, че майката удари Тристао с юмрук.

— Носиш ли ми пари?

— Малко, мамо. Колкото да си купиш кашаса за една седмица.

Чу се шумолене на банкноти и сладникаво-киселият алкохолен облак заедно с топлия лъх, идещ от жената, се отдалечи. Изабел усети как силната ръка на любимия й я дръпна нанякъде, но тя едва посмя да пристъпи, защото подът под краката й беше неравен и застлан със слама, а тъмнината бе все така непрогледна. Разни неща — скорпиони или пипала на гигантски стоножки — докосваха глезените й, после удари лакътя си в някаква грапава дървена подпора, която Тристао ловко бе заобиколил, без да изпуска ръката й. Усещаше, че е напрегнат от смущение загдето тя е в дома му.

— Тук, Изабел — каза той и силната му ръка я дръпна — надолу, върху някакво тясно пространство с гол глинен под, ръбести издутини и нахвърляни груби чували, които бяха натъпкани, ако се съдеше по лекия им аромат, или със сухи цветя, или със скелетите на дребни крехки създания. Изтягайки собствените си крехки кости, Изабел се почувства най-после на сигурно място — като тяло в гробница — и изхленчи едва ли не с наслада.

— Млъквай — начаса изръмжа гласът на Урсула, сякаш досами ухото на Изабел, макар да се бяха отдалечили слепешката на доста голямо разстояние в дишащата тъма, обитавана от чужди форми и присъствия. Съвсем наблизо се дочу тихо хъркане или може би общото ритмично свистене на няколко чифта дробове, а майката на Тристао запя, неясно, тихо, монотонно, песента ту се усилваше, ту заглъхваше, но краят й така и не идваше. Звукът не беше неприятен и се сливаше с шума, долитащ отвъд невидимите стени на колибата — разговори и стъпки долу във фавелата, нощното препускане на автомобилите в Рио в низините под хълма, звън и тътен на самба първо от една посока в града под тях, после от друга, а също и високо в планината, сякаш и ангелите нетърпеливо очакваха Карнавала.

Колкото страшно и необичайно да бе в колибата, Изабел изпитваше приятно чувство на сънливост след изтощителното бягство от Ипанема, тичането край плажа Копакабана и дългото изкачване по хълма, където фавелата бе надвиснала като замръзнала лавина на лунната светлина. Тялото на Тристао лежеше сковано и будно до нейното. За възглавница й беше дал свита на топка дрипа, вмирисана на чужда пот. Задушното пространство я обгръщаше отвсякъде, изпълнено от присъствието и дъха на пияната майка.

Любимият й беше напрегнат и не можеше да си намери място. С няколко бързи движения той бе напъхал между двамата платнените торби, които бяха мъкнали нагоре по хълма. Двете торби съдържаха дрехите й и скъпите предмети, които бяха задигнали от апартамента на чичо Донасиано — сребърната табакера, кристалните свещници, златния кръст със скъпоценни камъни, откраднат някога от една църква от осемнадесети век в Минас Жераис^[1] и продаден на чичо й от един търговец на антики, както и дебела пачка банкноти от по десет хиляди крузейрос, стегната с множество ластици, която бяха намерили сред парфюмираното му бельо в пастелни цветове — бельо, което повече приличаше на женско, както с изненада бе установил Тристао. Докато той неспокойно притискаше торбите по-плътно до телата им, острите ръбове на тяхната плячка се впиваха в плътта на Изабел. Убожданията сякаш й казваха, че е оставила зад себе си безгрижните момичешки години, че е поела пътя на жената, който е път на болката. Тихата и протяжна пиянска песен на Тристаовата майка й казваше същото. Въпреки всичко, нищо не можеше да попречи на съня й в тази топла утроба от мизерия, докато нейният съпруг (такъв й се струваше той сега) нервно се въртеше до нея, кроейки планове за бъдещето им в мастилената тъма.

Когато се събуди, денят бе обявил присъствието си в сините остриета от светлина над нея, всяко обвито с ореол от дим. Някой готвеше — дванадесет-тринадесет годишно момиче клечеше над кръглия капак от бензинов бидон над огъня, който гореше близо до дрипите на входа, за да може да се проветрява. Изабел долови миризмите на кафе и ангу, царевични питки, които се месят предимно с вода и сол. Започнаха да се размърдват и други тела. От онзи ден на плажа тя разпозна тантурестата фигура на Еуклидес, която се движеше сред сивкавата утринна светлина. Той хвърли поглед към нея, но сякаш не я видя. Тристао й показа заградения ъгъл, от който изпражненията се пързаляха надолу по хълма. След неспокойната нощ той изглеждаше по-слаб и състарен, като къс пушено месо, а черната му кожа сякаш бе изгубила блясъка си. Изабел установи с тъга, че след като я бе спечелил и я имаше, това толкова скоро се бе оказало смазващо бреме за него.

Наивно си мислеше, че ако успее да се сближи с майка му, ще намали тежестта на това бреме. Урсула още не беше станала. До нея върху широкия и мръсен сламеник, от който се носеше сладникав мирис, лежеше дребен мъж, който спеше с лице, притиснато към тялото й като тъмна пиявица. Сплъстената му коса беше прошарена, а лицето му бе засенчено от голямата кафява гърда, увиснала от скъсаната памучна рокля на Урсула. Кожата й имаше кален тъмнокафяв цвят, лишен от Тристаовия блясък на африканско синьо; синьото трябва да бе дошло от неизвестния му баща. Бялото на очите на Урсула бе пожълтяло и помътняло от пиене, липсваха й няколко зъба.

— Какво търсиш тук, бяло момиче? — попита тя, когато видя Изабел, застанала до краката й.

— Тристао ме доведе. Семейството ми иска да ни раздели.

— Умни хора. Вие двамата съвсем сте превъртели — каза Урсула, без да отмества помътнелите си очи от лицето на хубавата натрапница. Питаше се каква ли полза може да извлече за себе си от това посещение.

— Ние се обичаме — обясни Изабел. — Искаме винаги да живеем заедно.

Майката на Тристао не се усмихна, всъщност намусеното й лице се свъси още по-гневно.

— Де любовта да траеше поне колкото едно чукане — каза тя. — Моите боклуци нямат право да въртят любов с никого.

— Той е хубав — каза Изабел на жената за собствения й син. — Чувствам се непълноценна, когато не съм с него. Не мога да ям, не мога да спя. Снощи спах като бебе. — По-сладко от бебе, помисли си тя: като зародиш. — Обичам те, Урсула — осмели се да сподели тя, — затова че си дала живот на такова хубаво момче… на такъв хубав мъж.

Беше твърдо решена да изтръгне това землистокафяво лице от враждебната тъпота и да спечели признание за чудото на нейната и Тристаова любов.

— Пора^[2]! — изруга високо жената, макар да се усмихваше. Сякаш за да потиснат усмивката с поразителните дупки от липсващи зъби, устните й засмукаха бутилката без етикет, която лежеше сред безпорядъка около сламеника й, Урсула затвори клепачи и красотата отново се възцари на лицето й, красотата на Тристао, напомняща засенчено слънце. Макар тялото й да бе затлъстяло и да се бе превърнало в една всепоглъщаща маса, лицето й бе продълговато и с дребни черти, под гнездото от заплетени като царевични реси кичури. То бе нашарено от белези, не симетрични и със символично значение като тези на Мария, а спомени от побоища и рани.

Тристао, който се бе крил от срещата между Урсула и Изабел в онази част на колибата зад грубата дървена колона, която поддържаше покрива от листове поцинкована ламарина и я разделяше на подобие на стаи, се приближи.

— Няма да останем тук, мамо. Отвратително е.

Вероятно обезпокоен от плътния му глас, спящият дребен мъж се търколи по гръб, отворената му уста бе олигавена от засъхнала слюнка. Със свободната си ръка Урсула изви главата му обратно към гърдата си, той издаде мляскащ звук и отново застина.

— Мен пък ме отвращават боклуци с големи претенции. Колко мислиш, че ще плати богаташкото й семейство, за да си я върне?

— Много, сигурен съм — обади се Еуклидес, който разговаряше с момичето край огъня. После се обърна към Изабел — Къде е приятелката ти Еудошия? Двамата с нея проведохме дълъг и приятен разговор, докато се разхождахме по плажа чак до Леме^[3] и обратно. Сравнявахме католическата теория за колективно управление с марксизма. Накрая решихме, че и двете теории са еднакво безпочвени.

— Семейството й я заведе на планина — отвърна Изабел. — Тя е типичното момиче от буржоазно семейство, на думи е много смела, но й липсва кураж за истинския живот.

Еуклидес я изгледа накриво и рече:

— Прекаленият кураж прилича на любовта към смъртта.

— Ние се обичаме — обърна се Тристао към майка си. — Смятаме да вземем влака за Сао Пауло и там да си намеря работа в автомобилния завод с помощта на брат ми Шикиньо — нали работи там. Трябва да ми кажеш как да го намеря, мамо.

Изабел за пръв път чу за третия брат. Майка им гледаше с празен поглед, но после присви очи, сякаш искаше да покаже, че не е вчерашна.

— Още един боклук — каза тя. — Никога не е пратил и едно сентаво вкъщи, а досега трябва да е забогатял, щом прави онези фускас^[4], които всички карат. Ако докторът ми беше дал по-силни хапове, никой от вас, боклуци такива, нямаше да тъпче майката земя.

Момичето до тенекиената печка попита:

— И тя ли ще яде? Тестото стигна само за осем питки.

— Дай й моята — каза Тристао.

— Не, ти имаш нужда от сили — възрази Изабел, макар да й премаляваше от глад. Това леко замайване на главата, това непрестанно слюноотделяне — нима бедните живеят все с тези усещания? Тя преброи хората в колибата и те се оказаха шест заедно с мъжа, който спеше.

Тристао проследи бързия й поглед и прочете мислите й.

— И баба е тук — рече той.

От камарата рогозки и торби в най-далечния мрачен ъгъл на колибата се надигна скелет със сладникава миризма и провиснали тъмни дрипи. Старата съсухрена жена със синьо-зелена кърпа, увита като тюрбан на главата, затътри крака, докосвайки наснадените картонени стени, за да се ориентира. Очите й нямаха ириси. Беше сляпа. Кожата й бе напукана като чернозем след дълга суша.

— Това майка ти ли е? — обърна се Изабел към Урсула. Въпреки недружелюбието на жената, Изабел изпитваше потребност да се сближи с нея като потенциална ръководителка в новото изкуство да си жена.

— Майка ми ли? Никаква шибана майка не съм имала — промърмори Урсула. — Баба казва, че била майка на майка ми, там в Баия, но кой да го докаже? Живее тук, няма къде другаде да отиде, всички идват тук, тълпят се вкъщи да ги издържам с чукане. Сливата ми се изтърка от разни безпарични боклуци като този. — Тя ядосано разтърси рамо и мъжът, вкопчил се в нея, отново се търкулна по гръб. Очите му се отвориха едва-едва като очите на гущер, когато изплези езика си. — В гащите му няма пари, само ташаци — обърна се Урсула към Изабел, сякаш усетила нуждата й от напътствия: — Винаги ги карай да си плащат, преди да си разтвориш краката, а в задника е супер, защото боли.

С бабата бяха седем. Оставаше една питка повече, пресмяташе Изабел. Двамата с Тристао можеха да си я разделят. През прозрачния воал на живота около нея гладът й имаше твърде ясни очертания. Дори стените на колибата със замъглените сини пролуки от светлина, изглеждаха прозрачни, докато шумовете от събуждащата се фавела, ревът на уличното движение в Рио далеч под тях, както и отвесният натиск на утринното слънце ставаха все по-силни. В ъгъла, от който се бе появила бабата, се надигнаха още две тела — набит мъж и жена, минала първа младост, но все още не стара — и се насочиха слепешката към задимения изход, като на излизане ловко грабнаха по една питка от печката.

Изабел се чудеше как е могла да спи така непробудно сред толкова хора в колибата. Тези бедняци, подобно на животни, бяха разрешили проблема с пространството по един много тактичен начин. Колибата — сега вече можеше да прецени размерите й — не беше по-просторна от голямата баня в апартамента на чичо й, без да се броят масивната дълбока вана, тоалетната чиния с цвят на лавандула и тапицирана седалка, бидето в същия цвят, двата умивалника под огромното огледало, двете шкафчета (едното за лекарства, а другото за изоставените козметични препарати на леля Луна), коша за пране, рафтовете за кърпи, специално затопляната ниша за хавлиите с арка в горния край като църковен прозорец, кабината за душа от матирано стъкло с под от теракотени плочки, шкафът, в който Мария държеше идеално подредени купчини от сгънати хавлиени кърпи с всякакви размери — като момиченце те й приличаха на пухкави стълбички. Тогава мечтаеше, че когато порасне, ще се изкачи по тези стълбички и ще стане домакиня като леля Луна, но щеше да има повече и още по-пухкави кърпи, а съпругът й щеше да е по-хубав и от чичо Донасиано.