Джон Ъпдайк
Бразилия (24)

XXIV
Отново в лагера

През седемнадесетте дни на тяхното завръщане през обсипващата ги с плодове и ядки селва, по чиито едва видими пътеки двете жени вървяха сред зеления здрач и крясъците на маймуни и папагали, на лаещи тукани с невероятно големи клюнове и съскащи прилепи с чудновати ноктести крила, младата индианка проявяваше трепетна привързаност, притискайки се към чернокожата гъвкава Изабел с нова страст, породена от лошо предчувствие.

Ианопамоко сякаш се бе смалила, грациозните й тънки крайници и мургаво тяло без талия бяха станали някак по-крехки и изпълнени с женствен копнеж. На моменти Изабел се отегчаваше от мъжката си роля, макар да изпитваше и известно опиянение от факта, че е по-силната и че върви напред, неуморна в своята нова кожа, размахвайки дългото леко копие, подарено й на раздяла от туземците от платото, докато Ианопамоко я следваше, понесла на гърба си кош, пълен с малкото им вещи и провизии.

Когато след шестнадесетдневно ходене стигнаха до своята река, лагерът на бандейрантес на отсрещния бряг изглеждаше застрашително тих. Там, където по-рано имаше колиби, сега през листака се виждаха само развалини, а стърчащите подпорни стълбове бяха обгорени. Беше късен следобед и скоро щеше да мръкне. Тук-там в сумрака колебливо трепкаше самотна факла, а през тихо плъзгащата се река долитаха откъслечни викове. Малкото кану, което бяха откраднали при бягството си, още беше в гъсталака от нискорасли палми, където го бяха скрили, и Ианопамоко, отново поемайки водачеството, настоя да се пуснат с него надолу по течението чак докъдето обработените ниви свършваха, и едва там да слязат на другия бряг. На сутринта тя щеше да пропълзи през нивите и да разузнае. Изабел трябваше да я чака.

— Моите хора ще ме защитят. Те ме познават — каза индианката, — а теб вече никой няма да те познае.

— Но Антонио ще ти бъде много сърдит, че си избягала. Аз имах намерение да те защитя, да те предпазя от гнева му.

Смяташе да обясни отиването им при шамана като опит да излекува слабоумието на техния син и оттук насетне да се преструва, че открива в него признаци на интелигентност и жизненост.

Ианопамоко докосна рамото на Изабел и плъзна пръсти надолу по ръката, за да й напомни за цвета на кожата.

— Скъпа господарке, боя се, че сега твоята закрила няма да има никаква тежест. Ти забравяш как е променена външността ти. Когато те видят, първата им мисъл ще бъде да те направят робиня, ако не и да те убият като демон. Хората, които се хранят с вътрешности на броненосец, се чувстват длъжни да унищожат онова, което не разбират. Техният страхотен гняв и сила се дължат на ограничеността на християнския свят. Тази нощ ще спим заедно, а утре сутрин ще проверя какво е станало с лагера.

Младата жена с тъмнокафява кожа, чиито дантелени шарки бяха избледнели по време на дългото пътешествие, цяла нощ нежно докосваше тялото на Изабел като тих дъждец, потропващ по листата.

Когато зората събуди Изабел, тялото й бе влажно от роса, а Ианопамоко беше изчезнала. Слънцето се извиси в небето, наближи пладне, а Ианопамоко още не се бе върнала. С копие в ръка Изабел предпазливо запълзя край нивите с маниока и черен боб и по обиколен път стигна до мястото, където по-рано се издигаше дългият навес и където сега имаше само пепел и въглени, разхвърляни палмови листа и кратуни, а във въздуха се носеше сладникавият мирис на смърт. Изабел видя няколко трупа на индианци, посечени с мечове и разкъсани от животни, които бяха лежали толкова дълго на земята, че бяха изсъхнали като сушено месо и едва приличаха на хора. Върху голата отъпкана земя между дългия навес и къщата на Антонио, Изабел откри пресния труп на Ианопамоко, чиито тънки ръце бяха отсечени. Червената локва, в която лежеше съсеченото тяло още не бе изсъхнала и имаше яркия цвят на разцъфнал хибискус с лек виолетов оттенък заради небето, което се отразяваше в нея. Кой би помислил, че в дребното тяло на Ианопамоко има толкова много кръв? Над съсирващото се езеро се носеше вихрушка от пясъчни мушици и „очелизки“, чието победоносно бръмчене беше силно като църковно песнопение. Насекомите кацаха и отлитаха от безжизненото нежно лице на Ианопамоко и от отворените й очи като бързо менящи се дантелени фигурки.

— Господи, чудо на чудесата! Черна проститутка! — прогърмя зад нея баритон на старинен португалски. Изабел Се обърна и видя Жозе Пейшото, гологлав, с обезумяло и обгоряло от слънцето лице, който се приближаваше към нея с вдигнат меч. Кожената му ризница с подплънки изглежда се разпадаше, защото от нея се сипеха снопчета пресукан памук. Беше толкова отслабнал и състарен, че бе заприличал на по-големия си брат. Тя вдигна копието си, но той леко го перна с меча и го пречупи на две толкова близо до лицето й, че тя усети полъха на въздуха.

— Как се озова тук? — попита той. — Нима и ти си от онези, които участват в подлата измяна на отвратителния ми брат? Черна си като млякото на хотентотите и все пак очите ти са неестествено сини. О, Сатана, има нещо изискано и познато в погледа ти. Жалко! Мерда^[1]! Проклетите индианци, непрестанно ги избиваме, а те все прииждат… Пуснаха сред нас своите приятели демоните на Ада, макар че ние им желаехме само вечно добруване, проклети бугрес^[2]! — Беше пиян, ако не от кашаса, то от умора и отчаяние. Кръвта на майка му от племето карижо не бе достатъчна да го предпази от сблъсъка с ужасите на пущинака. Той унесено размишляваше на глас като човек, освободен от едно заклинание, за да попадне под друго, още по-зловещо. Жозе се взря в Изабел с помътен поглед и рече — Негриня^[3], от теб мога да изкарам някой друг милрейс^[4] в Баия, но всичко живо е станало мой враг. Обаче, преди да очистя съзнанието си от твоята гатанка, ти не по-зле от всяка друга жена можеш да облекчиш зажаднелите ми слабини. — Вдигнал тежкия меч все така високо в дясната си ръка, с лявата той започна да откопчава колана на кожените си бричове.

Изабел се опита да проговори, но не можеше да си поеме дъх от ужас. От устата на Жозе я лъхна отвратителна воня, когато той се наведе и я предупреди:

— Кълна се в святата Божия майка, само да мръднеш и ще ти отрежа ръцете, за да те успокоя, както постъпих с другата вещица. Поне ще отидеш в Ада, пълна със семе, за да родиш един здрав християнин, който да се изпърди в лицето на Сатаната!

С разтуптяно сърце, което всеки миг можеше да счупи крехката си клетка, Изабел се чудеше дали да се покори и да потърси спасение в слабостта на момента, който щеше да настъпи след акта, или още сега да скочи и да се изплъзне от сянката на меча. Тежък като мачете, той в миг щеше да се стовари отгоре й. Коланът на Жозе беше разкопчан и от панталоните се подаваше израстък от мръсна сива плът, мек и къс като на горкия невръстен Саломао, при това съвсем невъзбуден. По кръвожадното му лице пробяга сянка от смущение.

— Смучи, мръснице! — заповяда той.

От слабините му се носеше миризма на развалено сирене. Тя си наложи да клекне, но още преди треперещите й колене да възприемат командата, зад Жозе се появи висок брадат бял мъж. Чу се внезапно изсвистяване във въздуха и рязко изхрущяване от разцепена кост, когато той заби нещо остро с дълга дръжка в черепа на Жозе. Той се свлече в краката й и се замята като уловена риба по пясъка в агонията си. В оръжието, с което беше убит, тя разпозна ръждясалата тесла за изработване на канута, но светлокожият й спасител със стройно тяло, високо чело и тъжни кафяви очи й беше непознат. Дали беше така? Брадата му беше мека, но скритите под нея устни бяха сключени с добре познатата й мрачна решителност.

— Тристао — тихо извика тя. Тъй като всеки миг щеше да припадне, Изабел едва сега се отпусна на колене.

— Мръсна черна курва… Още малко и щеше да духаш на това копеле — каза белият човек и я зашлеви толкова силно, че тя падна на пясъка до мъртвото тяло. На сантиметри от очите й аленият мозък на Жозе с бучки като слепнал преварен ориз, напоен със сос от червено цвекло, изтичаше от ужасната цепнатина в черепа. Зениците му се бяха извъртели като тези на Исус в разпятието, което висеше над леглото на Антонио. Мухите веднага започнаха да прииждат. Щом кацнеха, кръглите им главички бързо се навеждаха да пият от незащитените течности на пресния труп.

Съсипана от силни и противоречиви чувства — отвращение, ужас, смайване и облекчение — Изабел се разплака. Усещаше погледа на мъжа върху себе си, както снощи бе усещала ласките на Ианопамоко, като дъжд.

— Откъде знаеш името ми? — Гласът на нейния любим бе станал малко по-тънък, не така дрезгав и изразителен, с небрежната глухота, типична за бял човек, който очаква хората да се вслушват в него. Той се опита да се извини за плесницата. — Ако беше отстъпила пред похотливите му намерения, щеше да спечелиш най-много още пет минути живот. По-добре да умреш неомърсена. Кога тази твоя раса ще се научи на малко гордост? Индианката предпочете да плюе в лицето му, отколкото да се отдаде.

Тя престана да хлипа и вдигна поглед, изпълнен с укор.

— Тристао, как можа да не ме познаеш? Оставих се да ме направят черна, за да може ти да станеш бял. Стори го един шаман далеч на запад, където се виждат планини със заледени върхове.

Той клекна до нея, членът му издуваше износените стари бански гащета, и докосна косата й, лъскавото рамо, вдлъбнатината на талията, дългият гладък хълбок, мускулестите бедра.

— Изабел? Ти ли си това? — С треперещи пръсти той опипа изпъкналите пълни устни, странните им двойни ръбове и отвесната бразда в средата на издутата горна устна с копринена мекота и виолетов оттенък. — Това си ти. Твоите очи.

В тъмата на съзнанието — тази арена на духа, тази паница с кървав варен ориз — тя усети топлите сълзи, готови отново да рукнат.

— Нима вече обичаш само очите ми? Моите стари студени очи? Така да бъде, Тристао. Не ме обичай, само ме използвай. Ще бъда твоя робиня. Ти започна да ме биеш. Вече си твърде горд, прекалено придирчив, за да ме целунеш по устните. Когато бях с твоя цвят на кожата, а ти с моя, аз те поканих, едно обикновено улично момче, един окаян молеке, в апартамента на чичо ми, където имаше повече скъпи неща, отколкото бе виждал някога. Очите ти се пулеха като чинии. Аз ти дадох девствеността си, макар че ме болеше, ужасно ме болеше, никога не съм ти казвала колко ме боля в онзи ден. Ти беше много груб, а членът ти прекалено голям.

— Не съм искал да бъда груб. Бях несръчен от неопитност.

Признанието му бе толкова искрено, че тя бе принудена да отвърне по същия начин:

— Може би си бил груб, защото не е можело иначе.

— Ние отдадохме душите си един на друг — каза той. — Дарихме си онова, което трябваше. Къде е пръстенът с надпис ДАР?

— Това бе цената, поискана от шамана, за да станеш бял и да не бъдеш вече роб.

Колкото и самоотвержено да бе постъпила, тя все пак изпитваше боязън, когато му го каза. А той повтори думите й, сякаш не можеше да повярва:

— Ти си се отказала от пръстена, с който се врекохме един на друг.

— Не съм се отказала от него, размених го срещу твоя живот. Черната ти кожа те направи роб, а преди това предизвика враждебността на моите настойници.

Той замислено докосна русата си брада.

— Така е, скъпа моя. Постъпила си чудесно.

Тристао протегна ръка и й помогна да стане от песъчливата земя, където главата на Жозе, подобно на разцепена кратуна, изцеждаше сочното си съдържание, привличайки стотици, не, хиляди дребни, бръмчащи „очелизки“, ситните пиюм^[5], едрите комари, наречени борашудос, и хапещите мухи, досущ прашинки полвор^[6]. Те се отдалечиха от този жаден, жилещ облак и седнаха един до друг на полуразрушената веранда на къщата на Антонио.

— Нека ти разкажа моята история. Много е странна — започна той, но нейната гордост беше наранена.

— Хайде. Удари ме пак затова, че съм се отказала от пръстена ти, както омразният Жозе постъпи със скъпата Ианопамоко, единствената приятелка, която някога съм имала. Ти изобщо не си ми бил приятел, а само мъж. Мъжът никога не може да бъде приятел на жената, поне не истински. От нея научих какво е любов. От теб научих какво е да си робиня. Бий ме, зарежи ме. Повдига ми се от тебе, Тристао. Нашата любов ни донесе прекалено много страдания.

Той се усмихна с тънките си устни, самоуверено, като бял човек, и дори й се присмя:

— Глупости, Изабел. Ти ме обичаш. Ние сме обречени да се обичаме, едва ли изобщо съществуваме извън нашата любов, без нея сме животни, които се раждат, живеят в постоянен страх и накрая умират. Нашата любов ни издигна над ужаса на обикновеното живуркане.

Той я хвана за ръката и тя усети как пулсът й блажено се забавя и се нагажда към ритъма на загрижения му глас.

— Ден след ден, в продължение на седем дни, чернотата ме напускаше, без да зная защо. Първо посивях, а после станах съвсем бял, сякаш изобщо не бях виждал слънце. Твоят така наречен съпруг, старият глупак Антонио Пейшото, реши, че това се дължи на някоя от болестите, които непрекъснато убиват пленените от тях роби. Но по-късно, когато белотата изобщо не се отрази на здравето ми, а останалите главорези от суеверие ми свалиха оковите, той прояви още по-голямо суеверие и заяви, че моето превръщане в християнин като тях е знак от Бога да разтурят лагера и да продължат нататък. Жозе му възрази, че маниоката и сладките картофи не са прибрани, а канутата не са готови, но Антонио го нарече еретик, разбунтувал се срещу добрия крал Жоао, щом се съмнява в този чудотворен знак от небето. Моето преобразяване било знамение, че те ще намерят златното кралство, управлявано от златния човек, о доурадо. Останалите застанаха на страната на своя главатар и закрещяха, че искали да продължат, и тъй като канутата стигаха само за част от придружаващите ги индианци, те избиха жените и децата и изгориха колибите. По време на клането се престорих, че участвам в него и подгоних към гората едно момиче от племето кадувео, но после се скрих и наблюдавах от разстояние. Жозе бе раздразнил брат си със своите съмнения, може би конфликтът между двамата е назрявал отдавна, защото Антонио заповяда на другите мъже да завържат Жозе и да го зарежат в една местност с много мравуняци. Той се върна оттам, както сама видя, напълно полудял. През тези последни няколко дни го наблюдавах как тършува и беснее из лагера и се питах дали да не се сдружа с него, за да се измъкнем заедно от Мато Гросо, тъй като сега съм бял като него. Днес обаче бях принуден да се намеся. Нещо ми подсказа да те спася, макар отдалеч да приличаше на отчаяно бореща се сянка.

— А какво стана със сина ми Саломао? — попита Изабел, неспособна да преодолее свенливостта си пред този бял и бъбрив Тристао, макар че в същото време усещаше дълбоко в себе си една нова острота, която още не бе започнала да изследва. Предишното й предимство във външния вид бе заменено с една вътрешна безсловесна сила или увереност, която вкусваше като подправка, придаваща апетитност и на най-блудкавото ястие.

Темата за Саломао явно отегчаваше и смущаваше този човек, особено сега, когато бе въодушевен от скорошния си подвиг. Зад лицето на Тристао винаги се криеше нещо, но сега това нещо бе бъдещето, едно бъдеще, което се отнасяше към разрушения, потопен в кръв лагер така, както огромната къща се отнася към колиба.

— Антонио го взе със себе си — отвърна той. — Обладан от фанатизъм, той повярва, че бедното мъниче е нещо като светец, който въпреки всичките му грехове, ще го отведе в Рая. Саломао не заякна под грижите на Такуаме и дъщерите й, но и не умря. Боя се за съдбата на цялата експедиция, Изабел. Няма да стигнат далеч по реката. Индианците ми показаха как да правя дъното на канутата толкова тънко, че скоро да се появят дупки. Никога няма да стигнат до Мадейра.

— Или поне не с тези канута — каза тя, приемайки, че изчезналият й син, една грешка на плътта, едва придържаща се към живота, притежава легендарната жилавост на бандейрантес, които, както бе научила при монахините, отново и отново се завръщаха от невъзможни пътешествия. Опита се да изпита майчина скръб за мъничкия си бледен син, някакъв смътен прилив на чувства, но единственото, което успя да изпита, бе горчиво облекчение, че вече не е принудена да се грижи за него и че той е изчезнал не по нейна вина. Беше свободна да се съсредоточи върху любимия пред себе си. Сред хаоса на цивилизования живот тя го бе привлякла и задържала, сега се наслаждаваше на тази величествена самота, в която отново да го спечели за себе си чрез нова магия или чрез ново оцветяване на старата.

Както никога досега, той пое нещата в свои ръце. Сякаш сега, когато имаше бяла кожа, мозъкът му се бе превърнал в кутия, разделена на квадрати от ограничени възможности — една решетка от избори, алтернативи, планове. По-рано, когато бяха решили да купят участъка в Сера до Бурако, или когато тя го бе завела в хотела в Сао Пауло, а после бе взела решение да тръгне със своите похитители без излишна съпротива, Изабел бе водач на Тристао в света извън пределите на фавелата. Сега той храбро заяви намерението си да бъде неин водач в завръщането им през пущинака към същия този свят. Тристао реши, че не бива веднага да напускат лагера, а че трябва да погребат труповете, да построят нов покрив върху стените от дънери на старата къща на Антонио и да изчакат узряването на маниоката, фасула и сладките картофи. После, натоварени със счуканото от Изабел и изсушено на слънце брашно, и със сушено месо от уловения от Тристао дивеч с една стара, забравена от бандейрантес, широкоцевна пушка, те щяха да потеглят през саваната, където някога, сами, едва не бяха умрели от глад.

Индианците от окръжаващата ги селва наблюдаваха как двойката създава временен дом и се увериха, че лагерът се превръща в не толкова опасно място за живеене. Постепенно се присламчиха от краищата на джунглата, отново се заловиха с риболов, оказваха помощ, когато ги помолеха, и крадяха останки от съкровищата на бандейрантес. Но Изабел и Тристао нямаха желание да предложат на никой от тези туземци да вземе участие в пътешествието им към дома с помощта на откъслечните фрази от езика, които бяха усвоили. Те желаеха отново да изпробват силите си срещу модерните времена, а тези недоразвити, голи и самоосакатени жители на далечното минало с течащи носове, зачервени от дима очи, подути кореми и непрестанни газове в стомаха, причинени от чревните паразити, им се струваха като вдетинени съученици, които трябва да бъдат изоставени да страдат и да изчезнат.