Джон Ъпдайк
Бразилия (25)

XXV
Отново сами заедно

Когато изгорелият покрив бе заменен с нов от преплетени палмови клони, Тристао и Изабел най-после се почувстваха насаме и това им даде възможност отново да изследват брака си. Три години бяха изминали от разгарянето на пламъка на тяхната чувственост в периода между нападението на индианците гуаикуру и спасяването им, един пламък, разпален от треската на глада и романтичната близост на смъртта. Оттогава Изабел и Тристао не бяха сторили нищо, за да се нарекат любовници. Постепенно — нейният телесен ритъм изглеждаше забавен, а неговият по-енергичен и всепоглъщащ — те отново се заеха да обработват калната крайречна ивица на своя секс. Новата кожа им даваше още една възможност да се заемат с този най-рискован акт на любовта, намирането на общ език. Кои бяха те, тези странни психически форми, определящи се чрез взаимното нахлуване на едната в другата? Заедно с новата кожа, дойдоха и нови жлези, нови миризми, ново окосмяване, ново самосъзнание, ново минало. Сега в нейната сексуалност имаше нещо язвително, нещо затормозено от опита на поколения черни жени.

От мъртвата си бяла майка Изабел бе наследила най-вече склонността към празни флиртове и може би страха от раждането. Сега се бе сдобила с ново наследство и една сила, която бе не само пасивна. Чернокожа, тя откриваше в себе си запас от безразсъден гняв и когато мракът обгръщаше шумолящия сламеник, на който спяха с Тристао, тя се превръщаше в тиран, в груб насилник. Белотата му проблясваше сред сенките в колибата, чийто покрив пропускаше само няколко лъча лунна светлина. Тъй като сега бе невидима, тя се забавляваше да се изплъзва от него. Поднасяше му неочаквани части от себе си в тъмнината, хапеше го по рамото и го драскаше по гърба без сянка от плахото благоговение, с което по-рано се бе отнасяла към тялото му. Беше предполагала, че между двама им ще се породи нов садизъм, но не бе очаквала да го прояви именно тя. Гневът й се разпалваше от неговата вглъбеност, докато лежеше до нея или се потеше върху тялото й, цветът й вече не олицетворяваше нещо, към което се бе запътил, а друго, което бе оставил зад себе си. Членът му я задоволяваше, но вече не предизвикваше предишното страхопочитание. Може би някаква нова сочност в нея намаляваше не точно размерите му, а неговата първична същност, неговото обично необуздано естество. Откакто за пръв път го бе видяла в апартамента на чичо Донасиано, членът му бе загубил своя вид на примитивно чудовище, своята прилика със земноводно или влечуго, с едно същество далеч по-древно от човешкото съзнание. С тъга осъзна, че да си бяла жена, обладана от черен мъж е по-прекрасно, отколкото да си черна жена в обятията на бял мъж. За една потомка на господарите на колониална Бразилия, първото притежаваше екзалтацията на богохулство и вълнението на политическо предизвикателство, докато второто бе по-скоро светска сделка. Нищо чудно, че робините в Бразилия бяха полюшвали бедра в поли с форма на камбанки, бяха въртели украсени с ресни чадърчета и раждали поколения от мулати, подобно на гилдия от опитни специалисти. Сексът не беше кой знае какво или по-скоро беше част от нещо по-голямо: може би това беше откритие, което всяка жена прави, но робините стигаха до него по-лесно, отколкото крехката, разглезена, напътствана от свещеника малка господарка, затворничката в голямата къща, която никога не вижда съпруга си гол и свенливо приема органа му — оплодяващия инструмент, често причиняващ смъртта й — през една дупка в брачния юрган.

И все пак, макар и с леко притъпена чувственост, легнала под замислените тласъци на Тристао, Изабел откриваше една нова възбуда и се опитваше да се съедини с една мрежа от нерви, по-грапава отпреди и не толкова заоблена поради вечно отчаяние. Да се включи в тази система, да не бъде изоставена — това бяха амбициите на нейната мрежа от нерви, която събуждаше страстта и оставяше червени белези от нокти по белия му гръб. Тя се бореше за живота си, докато преди се бе борила само за удоволствие и за освобождаване от опеката на баща си.

Тъй като е обратната страна на действителния свят, светът на секса до известна степен представлява негова противоположност. Като онеправдан, по-рано той беше „отгоре“, сега пък тя беше по-властна и предявяваше изисквания. Ако използваме терминологията, с която в момичешките си години тя и Еудощия клюкарстваха по адрес на монахините, тя беше петелът, а той — кокошката.

— Ти си мой роб — каза тя.

— Да, господарке.

— Ближи ме, или ще те набия. — Тя размаха парче от тънкото копие, което Жозе бе разцепил на две с меча си. Тристао изпълни желанието й и тя стигна до оргазъм, но каза: — Мисля, че въпреки това ще те набия.

Той я обичаше повече от всякога — беше замаян от своята нова любов към нея, която се смесваше с любовта към неговото ново бяло аз. Новите взаимоотношения най-сетне дадоха възможност да прояви инстинктивното си кавалерство. Той също бе усещал онзи животински елемент в предишното си привличане към нея. Не беше нечувствителен към бремето, което загубата на общественото й положение бе стоварила на раменете му — а това й даваше възможност гордо да носи венеца на мъченица — нито към униженията на нейното проституиране в мината и положението й на наложница в лагера. Нима щеше да му изневерява така небрежно и спокойно, ако той не бе чернокож? Тя с право можеше да се оправдае с неговата бедност и безпомощност, с това че не й бе оставил друг избор, но нима не бе изпитала известна наслада от своето падение, именно защото вината бе негова? Тя го бе използвала, за да стане безсрамна, отказвайки му лукса да се срамува. Тя го бе превела през скъпите улици на Ипанема, а по-късно и през лабиринта, в който той никога не би влязъл без нея. Тя бе проявявала снизхождение и затова нейната любов бе гряла по-ярко, с по-силния пламък на саможертвата.

Сега беше негов ред да прояви снизхождение, приемайки една чернокожа мръсница в леглото. Той вкусваше тръпката на сексуална наслада, когато любимият не е равен на теб в социално и духовно отношение, а представлява парче плът, докарана отдалеч. Плът, притежаваща психология, именно психологията поощрява любовта ни, като я изкривява и задълбочава, но плътта, като голямата и сръчна ръка на мастурбатор, е онова, което носи блаженство. Тялото й му се струваше по-жилесто и неравно, изпъкналостите и вдлъбнатините бяха по-подчертани, защото тя не беше с цвета на облаците и кристала, а с този на земята, на мокрото гладко дърво, на лъскавия животински тор. Сега без затруднение можеше да мисли за Изабел като за подвижна храносмилателна система, на която й се налага да ходи по нужда и която обича да тича, а и като него изпитва невинна радост от движението и от отделянето на изпражнения. По-рано анусът й леко го отвращаваше в своя джоб от кафяво обагрена кожа като петно между бутовете, неизличимо петно в копринена цепнатина, но сега му приличаше на нежно накъдрена възморава цветна пъпка от плът, почти сливаща се с околната патладжанена лъскавина. Окосмяването по триъгълника й, вече не така меко и ефирно като изтънен вариант на косата, бе къдраво и лъскаво, еластично и гъсто. Заравяше нос в него, докато тя възсядаше лицето му, усмихвайки се между щръкналите си гърди, и получаваше такава ерекция, че членът му щръкваше като набръчкан слонски зъб, а тя протягаше ръка и закачливо и болезнено го дърпаше. По-рано Изабел се бе отнасяла към него с известно благоговение, сега го предизвикваше на безсрамно състезание, като понякога го принуждаваше да я подчинява със сила и докато буйно се мяташе, псуваше и плюеше в лицето му, той изпитваше престъпното блаженство на изнасилването, като всеки напън му причиняваше болка, сякаш през пикочния му канал преминаваше куршум. Усещаше нейната враждебност, но нямаше нищо против, щом можеше да я усмири и да я обладае с отприщената своя враждебност. Сексът е борба, срещу която разумното аз негодува.

След края на един такъв буен акт, тя го смая, като притисна задник към корема му и преди да заспи, каза:

— Може би този път сме направили бебе.

Така призна нещо, което дневното й аз никога не бе изповядвало — че те двамата още не бяха създавали дете.

— Надявам се да не сме — отвърна той. — Не още. Първо трябва да се измъкнем от този пущинак.

— Веднага щом се върнем към цивилизацията, ти ще ме зарежеш. Известно време ще ме използваш като курва, но ще си намериш друга съпруга, бяла жена.

— Никога. Ти си единствената ми жена.

— Честно казано, мисля, че е много гадно от твоя страна да ме зарежеш, след като ти дадох моя безценен цвят, но такива са мъжете. Използват те и ти правят дете, а после не дават пет пари.

— Изабел, престани да говориш за бременност. Не му е дошло времето. Психологически не сме готови да бъдем родители, още сме прекалено влюбени. Никога няма да те изоставя. Обичам те каквато си. Притежаваш цялото си предишно изящество, а и още нещо. Прости ми, че ти го казвам, но според мен ти намери истинската си същност. Ти беше чернокожа от самото начало, белотата ти беше маска. Закачливата ти издадена муцунка и походката ти бяха на чернокожа.

Тя се замисли над думите му, а на него му се стори, че е заспала, докато тълпи от неговите буйни сперматозоиди се изкачваха и се блъскаха към нейното самотно невидимо яйце. Тогава я чу да казва с дълбок глас, миг, преди да потъне в сън:

— Прощавам ти, Тристао, за това, че си такъв кучи син.

Той беше по-нетърпелив от нея да се върнат в града. Кавалерството беше без стойност, защото му липсваше социален контекст. Този контекст те носеха в главите си, в социалните условия, на които бяха свикнали, но той искаше и други да го потвърдят, когато видят неговата белота, галантно подчертана като във фрак. Не че в Бразилия двойка от бял мъж и черна жена са твърде биещо на очи и трогателно явление. Това не е Южна Африка или Северна Америка. И все пак, в съзнанието си той виждаше как привличат погледите, които щяха да измерят шеметната височина на неговата любов. Нима Португалия, тук, в тази континентална пустош от палисандър и захарна тръстика, не бе направила Африка своя съпруга, пропускайки да освети този факт? Той щеше да бъде единственият бял човек, който щеше да издигне своята черна любовница до собственото си равнище. В известен смисъл, той щеше да измъкне собствената си майка от фавелата и напоената с кашаса мизерия, от ръцете на всички онези изчезващи втори бащи с неопределения цвят на кал като безмилостните бандейрантес.

Изабел пък, инициаторът на тази промяна, предвкусваше отмъщението към баща си, който според незрялото й суеверно съзнание с презрение бе отхвърлил нейния жест да кръсти детето си Саломао, като бе позволил това дете да бъде идиот. Баща й, неуловим и все пак вездесъщ, беше Бог за нея. Тя си представяше как натрива новия си цвят в лицето му като предизвикателство към големите шефове, като едно отъждествяване с масите, по-драматично и незаличимо от всяко друго, за което тя и радикално настроените й приятели бяха бъбрили в университета. И все пак, не беше ли парадокс (защото сърцето се подхранва от противоречия, черпейки сили от енергията както на любовта, така и на омразата), че си представяше как баща й ще я обикне в новата й чувствена кожа и тя най-сетне ще го отнеме от своята бяла майка, мъртва на небето.

Вдъхновявани от новите представи за себе си, чиито непрестанни и многобройни промени поддържаха нервните им системи в състояние на постоянна възбуда, те се любеха толкова буйно, че индианците, които крадяха касава от изоставените ниви, сочеха към къщата и казваха: „Скалите се сблъскват“, имайки предвид една легенда, в която единият от двамата синове близнаци на Майра-Монан, лошият и безразсъден Арикут е премазан от сблъскващи се една в друга скали, но е съживен отново от своя близнак, добрият и кротък Тамендонар.

Тъй като брадата му жулеше устните, гърдите и вътрешната част на бедрата й, Тристао я обръсна с ръждясалия и изтъпен бръснач Джем, който го бе придружавал повече от девет години, откакто за пръв път бе видял Изабел. Две в автомобилния завод, четири в мината, три като роб тук край тази безименна река. Без брада изглеждаше по-млад, страните му бяха отслабнали под руното от меки руси косми.

Сега, когато беше бял, Изабел често се трогваше от една крехкост, която или бе липсвала у черния човек, или тя не бе успяла да я забележи през кожата му. Тристао можеше да бъде непохватен и колеблив, но и смел, и предан. Тази уязвимост я вълнуваше така, както бедният апатичен Саломао с неговия безизразен поглед никога не я бе вълнувал. Забелязваше у него известна скованост и потиснатост и се забавляваше да го смайва, като демонстрираше нарастваща сексуална агресия. Струваше й се, че клиторът й е станал по-дълъг и по-плътен отпреди, възбуден ствол от хрущял, увенчан със свръхчувствително твърдо грахово зърно, което притискаше в лицето му или в срамната кост със силата на мъж, без грижа за него, така че неговата горна устна изтръпваше, а след това изглеждаше натъртена и подута. Чувствуваше се длъжна да си плати за това грубо надмощие, като го подтикваше към анален секс и побой, тъй като причинената от него болка отново успокояваше онази вътрешна форма на любовта, която постоянно се боеше да не загуби в неяснотата и хаоса на психиката. Тази форма имаше вкуса на ваниловия крем, който като момиченце облизваше от лъжицата, подадена й от готвача. Имаше аромата на кокосово брашно в ноздрите на дете. Тази острота на сладките усещания непрестанно заплашваше да се притъпи. Само новите хрумвания и извращения я поддържаха във форма. Перверзията, подобно на целомъдрието, е начин за демонстриране на човешко господство над животинския нагон. Отначало неохотно, а после все по-разпалено Тристао й партнираше в сексуалния театър, като завързваше китките й с лиани, нощем слагаше меча на Жозе на сламеника между двамата, използваше старата желязна гривна от глезена си и се държеше с нея като с безпомощна робиня. Хапеше я по рамото и хищно впиваше зъби в меката ямка в основата на шията й. Нежната ципа на главата на члена му, едва променила цвета си от времето, когато бе чернокож, все така изпълнена с кръв и гореща като току-що извадено заешко сърце, копнееше за лигавиците на устата й. Разликата в цвета на кожата на любовниците не личеше толкова по половите органи, две екзотични цветя с толкова противоположно предназначение. Отгоре и отдолу, агресивни и пасивни, властни и покорни, жестоки и нежни — Тристао и Изабел блажено се люшкаха между противоположностите, дарявайки един на друг насладата от физическото изтощение и от едно сънливо единение с вселената.