Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Brazil, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ралица Ботева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Ъпдайк
Бразилия
John Updike
Brazil
Copyright © 1994 by John Updike
Alfred A. Knopf, New York, 1994
Библиотека „Златни зърна“, 1994
Американска, художествена, първо издание
Превод: Ралица Ботева
Редактор: Красимира Абаджиева
Консултант: Александър Керемидаров
Художник: Веселин Цаков
Технически редактор: Веселин Сеизов
Коректор: Марта Василева
Формат 84/108/32
Печатни коли 17,5
Цена 74 лв.
Печат ДФ „Абагар ЕООД“ — Велико Търново
Предпечатна подготовка „Компютър Арт — Бояджиев“
Издателство „Хемус“ ООД, София
ISBN 954-428-091-Х
Библиотека „Златни зърна“ е основана от Славчо Атанасов, неин редактор-стопанин от 1936 до 1947 г.
Художник на емблемата: Никола Тузсузов
Водещ редактор: Петър Величков
За корицата е използван фрагмент от творба на френския художник Анри Русо — Митничаря
История
- — Добавяне
XXI
Спасението
Бяха изминали седмици. Тристао и Изабел бяха легнали на земята да чакат смъртта под приятната шарена сянка на горичка от диви восъчни палми. През тънките им поклащащи се стволове двамата се взираха в тревистия, зашумен склон към поредната река, над която се издигаше още едно ниско възвишение от безкрайното шападао. Беше късен следобед, рехавите сенки плетяха меката си мрежа по-нагъсто, а комарите и дребните пясъчни мушици започваха силно да хапят, но Тристао и Изабел отдавна не им обръщаха внимание.
Любовниците се държаха за ръце, а лицата им бяха обърнати към небето. Той чу как дишането й отслабва, става свистящо и забавено и се обърна още веднъж да види профила й — загорялото от слънцето чело, където русата й коса бляскаво се стелеше зад слепоочията, и изпъкналата долна част на лицето, издаваща чувствената й непокорна природа, която бе отгатнал от пръв поглед. Пръстите му напипаха твърдата халка на подарения от него пръстен с надпис ДАР, хлабава на измършавелия й пръст, а вцепененият му поглед забеляза зад профила на Изабел чифт високи кожени ботуши, ожулени от дълго носене и от капризите на времето. До тях видя и чифт други ботуши, мъжки ботуши с белезникавия изхабен вид на животински копита, а над тях — окъсани бричове от груб шаяк в преливащи избелели цветове.
Тристао се повдигна на лакти и усети острието на рапира в ямката на шията си.
— Кротко, черньо — каза един дълбок глас, но не особено грубо. Такъв странно вежлив говор Тристао не бе чувал досега. Зад украсения с релефни изображения ефес с форма на чаша се появи лице с цвят на месинг, закръглено, но не изнежено, обрасло с гъста брада и окръжено от кожена шапка е широка периферия.
— Като те гледам колко си мършав, май отдавна не си докосвал храна. Няма нужда да мушкам много надълбоко, за да излезе от другата страна. А какво е това видение, което спи редом с теб? Прилича ми на прекрасна принцеса, която май се е залутала доста далеч от двора на благородния Жоао Пети. Две шахматни фигурки са дошли да ни позабавляват!
От тържествуващите нотки в смеха на човека и този на спътниците му, които любопитно се тълпяха наоколо, Тристао не се усъмни, че ще последва някаква шега. Дори когато надянаха на китките му тежки, ръждясали окови, а на врата му железен нашийник с подрънкваща верига, въпреки пасивността и изтощението си, той имаше чувството, че това се прави за негово добро.
Изабел се пробуди с лек писък, сякаш дошъл от изплъзващите се видения на сънищата й.
— Тристао — рече тя, — ако сме мъртви, ангелите в Рая са грубияни!
Всички тези главорези, шест или седем на брой, бяха брадати и носеха протрити и окъсани дрехи, съшити от парчета кожа и плат. Гърдите им бяха защитени с особени ризници, брони от необработена кожа с подплънки от памук — достатъчно меки, за да им е удобно, прецени тя, и все пак достатъчно твърди, за да издържат на стрелите. Видът на дрехите подсказваше, че притежателите им дълги години живеят на открито, някои мъже бяха с шапки от плетени палмови листа, вместо от кожа, други бяха вързали кърпи на главите си. Случваше се и да им липсва по някой друг крайник. Имаше такива, въоръжени с мускети и старинни широкоцевни пушки. Те заговориха полугласно, очаровани от гласа на Изабел, сякаш бяха чули звънките тонове на клавесин, докаран от Венеция или Антверпен до това отдалечено от напредъка на цивилизацията място. Цяла вечност не бяха чували глас на бяла жена. Групата се увеличи. Придойдоха двадесетина или повече индианци, някои съвсем голи, а други с панталони, увиснали като чували, и с ризи на земеделски, работници. Един намръщен дивак бе накичил лицето си с кръстосани папагалски пера, пронизващи преградата между ноздрите му, други бяха украсили голите си тела с гривни от маймунска кожа и гердани с нанизи от лъскави черупки на речни миди, но всички, включително и няколкото жени, които държаха бебета на ръце или бяха бременни, изглеждаха като неразделна част от тази разнородна тълпа. Натрапчиво като пчелите „очелизки“, те до един се скупчиха около Тристао, нахално го заопипваха и без да се срамуват заразглеждаха органите му, сякаш той бе някакъв необикновен механизъм.
Повечето не се осмеляваха да докоснат Изабел и тя реши да използва своя авторитет, като се опита да прикрие Тристао с тялото си, но грубостта, с която бе блъсната настрана показа, че все пак страхопочитанието, предизвикано от бялата й красота, имаше някакви граници. Долови и граница в степента, до която нейният нежен женски глас и произношение на кариока, проникваха през дебелите тъпанчета на тези увити в кожа странници. И все пак, като някаква особена проява на уважение, водачът на бандата, човекът с рапирата, й позволи да държи веригата от нашийника на Тристао, сякаш признаваше предимството й на собственица.
— Страх ме е, Тристао — сподели шепнешком тя.
— От какво? Та това са твоите хора. — Тя се почувства оскърбена от острия му враждебен тон. Между тях внезапно бе зейнала пропаст след дългото пътешествие, през което изтощените им тела едва не се бяха слели. Гласът му омекна малко. — Поне ще ни нахранят. Тези негодници са дебели като прасета.
Групата тръгна надолу по хълма по разширяващата се пътека, водеща към реката. Разорани ниви и грижливо обработени плантации от маниока и фасул заобикаляха селището — множество пръснати кръгли колиби с покриви от палмови листа, някои без врати по индиански обичай, а други със стени от дънери и кал, за да задоволят европейската нужда от изолираност. По брега на реката имаше скели за сушене на риба и колове за простиране на мрежите. Няколко лодки от издълбани дънери лежаха незавършени, заобиколени от стърготини и ръждясали железни инструменти. Едно изгнило от слънцето знаме с кръст, герб и панделка с мото, което едва се четеше по избелелите дипли, висеше на бамбуков прът, прикрепен към дървото в центъра на покрива на най-голямата постройка в лагера — дълъг навес без стени, където можеше да се събере цялото население. След един час, през който бяха нахранени и изкъпани от пъргави й настойчиви индиански ръце, пленниците бяха отведени в тази сграда пред събраното множество. Техният откривател ги поведе през развълнуваната тълпа към друг мъж с месингово на цвят лице, който приличаше на него, но беше по-възрастен и по-слаб. Той седеше в плетен стол, чиято висока ракитова облегалка, украсена с петниста кожа на ягуар и с озъбен череп, му придаваше великолепието на трон.
— Имам честта да бъда капитан на тази бандейра[1] от храбри и благочестиви паулисти — обясни той и се представи с ироничен звънлив глас. — Името ми е Антонио Алварес Ланяс Пейшото. Вече познавате моя по-малък брат Жозе де Алваренга Пейшото.
Брадата на Антонио бе дълга и островърха, а жълтеникавокафявият тен на лицето му, резултат на смесица от гени на различни раси, бе почти златист, смугло злато, което проблясваше по скулите и по извивката на големия орлов нос. Той изглежда си въобрази, че Изабел се заглежда в носа му, защото го потърка с пръст, и рече: — Майка ми беше индианка от племето карижо, а баща ми нов християнин, тоест от първите синове на Авраам, каквито са половината от жителите на Сао Пауло. Светата инквизиция в Баия никога не е стигала с благословените си мисии толкова далеч на юг… Което — побърза да прибави той, — не означава, че за свещениците не сме достатъчно правоверни. В името на раните Господни нима не рискувахме собствения си живот и разсъдък за спасението на душите на езичниците? Нима не бродим от безброй години из този прокълнат пъкъл от кактуси и мравуняци, тормозени от какви ли не острозъби риби и бръмчащи насекоми, които Творецът на Всемира е сметнал за необходимо да създаде? Нима не бяхме нападани от всички страни от същите тези диваци, които се опитваме да спасим, диваци, въоръжени и насъскани от испанските йезуити, които са чернодрехите предатели както на своя род, така и на религията си?
Тези поучителни въпроси изглежда бяха предназначени не толкова за Изабел, макар дори в апогея на ораторската ярост малкото му проблясващо око с чувствен цвят на кехлибар да бе приковано в нея, колкото за дрипавата банда войници зад пленниците.
— Тези нафукани богохулници — каза той, имайки предвид йезуитите — държат неверниците в тъй наречено подчинение, а всъщност ги използват за собствена изгода и разврат, като ги оставят да ходят голи и да не вършат нищо, докато именно ние сме тези, които в нашите селища и кралски алдеиас[2] наистина ги учим на религиозност, вдъхновена от Бога, полезен труд и цивилизовано благоприличие.
— Чувала съм за крале — плахо каза Изабел, — но те са управлявали много отдавна.
— Да — намеси се кръглоликият Жозе. — Ние отдавна живеем в тази пустош, тъй като сме се заклели изобщо да не се връщаме без индианци или злато. Ако надживеем един-двама крале, или ако открием, че в наше отсъствие по чудо сме станали бащи на две-три деца — какво значение ще има това, когато се завърнем като богаташи в именията си с множество годни за работа слуги, които или да наемем, или да разменим за още повече земя? Бялото злато е целта, а червеното злато е печалбата!
Брат му вдигна дългия си пръст, за да укроти този ненаситен ентусиазъм.
— Ние вербуваме езичниците заради собственото им спасение — напомни той на компанията, макар да се обръщаше към Изабел. — Макар те да ни удрят по едната буза, ние обръщаме другата, превръщайки ги само в пленници, докато на наше място те биха убивали, без да се замислят. В безпросветността на тяхното безбожие те изяждат мозъка и вътрешните органи на враговете си, за да се сдобият с храброст в битките. Ние изкореняваме такива погрешни обичаи, като им даваме истински познания и ги учим да вършат полезна работа. В тази жестока битка, дори когато ни се отплащат с отровни стрели, ние ги запознаваме с милостта на нашия Спасител!
Смехът, предизвикан от тези високопарни твърдения, не можеше да бъде сподавен. Докато сред останалите бандейрантес се надигна радостна врява, Жозе довери на Изабел и Тристао със затворническата усмивка на стар познат:
— Освен, разбира се, ако не са твърде слаботелесни и млади за работа, или жените не са прекалено стари, за да топлят мъжко легло.
— В такъв случай всички тези туземци около нас — обърна се Изабел към Антонио — са роби.
— За Бога, дете, не споменавай тази дума. Поробването на туземците е забранено със строга кралска заповед и неколкократно заклеймявано в папска була. Единственото, което смятаме да правим с тях, е да ги „управляваме“. Тези, които виждаш, са наши съюзници от племената тупи, гуарани и кадувео, те са убедени в каузата, поради което стават наши водачи и верни спътници. Много от нас са родени от майки индианки и децата тук се раждат по същия начин. Някои други биха избягали от служба при нас, стига да можеха. Но Бог още не е благоволил да дари нашата експедиция с обилна реколта от покръстени души, а много от онези, които спечелихме за Исус, за жалост бяха призовани в неговия небесен дом от треска и шарка. Нашият свещеник изчерпа запасите си от скъпоценно вино с даването на последни причастия.
— Нехранимайковците бягат от нас — гневно се намеси Жозе, — отървават се, като умират! Благодарността им за нашето покровителство е толкова малка, че те злонамерено сами пожелават сърцата им да спрат! Ето защо твоят негър, милейди, е желано съкровище. В самия Сао Пауло не са много онези, които могат да си позволят лукса да притежават чернокожи с чиста негърска кръв. Те са раса, която Бог е създал за забогатяването на по-висшите от тях: синовете на Хам да робуват на синовете на Сим и Яфет. Те не умират. Те скърбят за ужасната си родина, изработват си идоли и барабани, и ако са достатъчно много, за да образуват група, бунтуват се и бягат в пустошта, създавайки киломбос[3], в които царува разпуснатост и анархия. Ала поне не умират в ръцете ни по този предателски начин.
— Той не е роб! — възкликна Изабел.
Буйните вежди на Антонио, в които къдрави сиви жички се смесваха с месингови нишки, се повдигнаха в любезна изненада.
— Тогава какъв е?
— Той е моят мъж… мой приятел, мой съпруг — отвърна Изабел. Подготви се да издържи вълната от подигравки, тъй като изглеждаше абсурдно да говори така за едно същество, което упорито мълчеше с нашийник на врата, вързано на верига като куче или маймуна. Думите й бяха посрещнати със смаяно мълчание. — Обичам го — каза тя в тишината с тих глас, който потрепери, толкова километри бе носила тази любов като съд от дрезденски порцелан през необятната шир на Бразилия.
Антонио се наведе напред все така любезно, а кехлибареножълтите му очи я гледаха изпитателно.
— Разкажи ни историята си — заповяда той.
— Вървим на запад повече седмици, отколкото можем да изброим — започна тя. — Бягаме от баща ми, който е недоволен от нашия брак и търсим място, където да се установим и да бъдем полезни с работата си. Преди две или повече седмици бяхме нападнати от диваци с боядисани тела, те убиха нашата вярна индианка тупи и отвлякоха двете ни деца, после избягаха, яхнали гигантски коне. — Докато разказваше накратко многобройните си патила, бремето им се стовари върху изтощения й дух, по бузите й рукнаха сълзи, а гърлото я заболя от сподавени ридания.
— А, това са били гуаикуру… въплъщенията на Сатаната — нетърпеливо се намеси Жозе. — Обяздват арабските коне като магьосници, не използват нито седла, нито стремена, яхват ги с един скок. За да не се заседава племето на едно място, жените им унищожават децата си още в утробата с жестоки самонаранявания и завинаги остават безплодни. Крадат деца, откъдето намерят, и ги отглеждат като свои, учейки ги на нравите на Сатаната. Тия мръсници са толкова извратени, че някои мъже ходят облечени в женски дрехи, мъже, които пикаят клекнали и веднъж в месеца си въобразяват, че имат кръвотечение. Кощунствата им не знаят граници!
— Господине — обърна се Изабел към Антонио, — възможно ли е моите деца… — Гласът й пресекна болезнено в гърлото. — Бихте ли могли вие и вашите юнаци да спасите децата ми?
Капитанът на бандейрата се наведе към нея като любящ баща.
— Индианците гуаикуру са многобройни и жестоки — тъжно каза той. — Ние бяхме три пъти повече преди сраженията с гуаикуру.
— И е не по-малко свирепите индианци паягуа — разгорещено се намеси Жозе, изпотен от възмущение в своята дебела кожена броня. — Те нямат коне, а канута, в които се носят по водата — същински птици! Плуват като риби с ками между зъбите.
Антонио се обърна към Изабел, а кехлибареният му взор и острата му прошарена брада се надвесиха толкова ниско над нея, че тя се сети за наклоненото изпъкнало чело на баща си.
— Нима този, за когото твърдиш, че е твой съпруг, не се опита да защити децата, които са били негови, както и твои?
Едва ли това беше най-подходящият момент да обясни, че децата не са стопроцентово на Тристао. Объркването по време на нападението — децата, увити в мрежата като ларви, индианецът гуаикуру, боядисан в синьо и червено, тънките бели кости, стърчащи като ветрило от устните му — отново изплуваха пред ужасеното й съзнание, докато обясняваше:
— Опита се. Той застреля един от тях, но те бяха твърде много, а децата вече бяха отвлечени.
— Застреля го, казваш?
Жозе отново се намеси:
— Намерихме това сред вещите им, Ваше величество. Чудесна изработка. Решихме, че е холандска играчка или италианска кутийка за емфие, но внимателният оглед показа, че е пистолет, само че е по-ръбест, хитроумно смален и му липсва кремък с колелце за възпламеняване.
Той подаде пистолета на Сезар и Антонио разгледа гладката му като коприна повърхност. С непринуден жест, подобаващ на старомоден мускетар, се прицели над главите им, но не много високо, и натисна спусъка. Резкият пукот от изстрела и пеещият полет на куршума пронизаха помещението, но той не остави видима дупка в тръстиковия покрив. Развеселен, капитанът стреля отново, а после се чу щракване. Това бяха двата куршума, които Тристао бе запазил за себе си и Изабел. Сега трябваше да живеят.
— Както казваш, братко, детска играчка. Барабанът му няма да побере достатъчно сачми, за да свали дори едно бейжа-флор[4].
После Антонио заговори на Изабел с тон, който показваше, че това е окончателното му решение:
— Този черен роб вече не е твой съпруг, скъпо дете. Робите не се женят. Не се отчайвай. Аз съм самотен човек и ще видиш, че способностите ми не са на старец, макар че на пръв поглед може би изглеждам такъв.
Упоритото мълчание на Тристао й се стори като гръмотевица, отекваща подобно на ударите на собственото й ужасено, вкаменено сърце.