Джон Ъпдайк
Бразилия (3)

III
Чичо Донасиано

— Не, не съм съгласен, скъпа моя — каза чичо й Донасиано. Закръглената му солидна фигура бе напъхана в сив костюм, който тук-там, според светлината, проблясваше като алуминий. — Не мисля, че това е в границите на допустимото, ни най-малко, дори в нашия твърде либерален век и в това прекалено прогресивно общество.

Беше изминал месец. Мария разказа на работодателя си за посещението на момчето и за постоянните отсъствия на Изабел под предлог, че ходи на плаж. Отсъствията й бяха толкова дълги, че след като се връщаше, без да е изгоряла от слънцето, тя и момчето сигурно ходеха заедно на кино или посещаваха някой хотел, в който се плаща на час. Положително не излизаше, за да се вижда с Еудошия. Родителите на Еудошия бяха заминали с момичето и тримата му братя извън Рио, за да се спасят от лятната жега в Петрополис, където дворът на Дом Педро II беше построил дворец, сега Музеу Империал, и хората още се возеха на файтони край каналите и по лъкатушещите около именията стръмни улички. После щяха да отидат за няколко седмици в Нова Фрибурго, където колония на швейцарски имигранти в пристъп на носталгия бе построила дървени вили. Катерене по скалите, тенис, гребане, езда, цветя, които цъфтят целогодишно — когато беше по-малка, Изабел често се бе отдавала на такива удоволствия с чичо си и неговата жена, елегантната стройна леля Луна, преди печалната им раздяла — тяхната деските^[1], тъй като разводът беше забранен. Леля Луна произхождаше от малобройния хайлайф на Салвадор, а сега живееше в Париж, откъдето всяка Коледа изпращаше на Изабел шал или колан от модните къщи „Ермес“ и „Шанел“. Тя беше най-близкото подобие на майка за момичето. В редки случаи, когато бащата на Изабел успяваше да открадне някой уикенд от официалните си задължения, той пристигаше със самолет от столицата Бразилиа в Петрополис. Колко вълнуващо беше да седи до него в ресторанта на грандхотела, облечена като истинска дама, наперена и официална, колосаният набор на деколтето нежно гъделичкаше голата й кожа, а отсреща, в далечината, между два зелени конусовидни върха, отвъд големия прозорец с изглед към синьото езеро, по което водните ски оставяха лъкатушни дири от още по-светлосиньо, блещукаше тънката ивица на водопад! Но онези радости принадлежаха на детството и бяха мимолетни като усмивките на моментална снимка.

— Какви граници има в Бразилия? — попита тя чичо си. — Мислех, че това е страна, в която всеки човек сам кове съдбата си, без оглед цвета на кожата.

— Не става дума за цвета на кожата. За мен той няма значение, както и за нашата конституция, хармонираща с националния ни темперамент, наследен от свободолюбивия дух на плантаторите на захарна тръстика. Слава Богу тук не е Южна Африка, нито Съединените щати. Но човек не може да изкове бъдещето си от въздуха, трябва да разполага и със средства.

— А те са в ръцете на много малко хора, където винаги са били — отвърна Изабел, дърпайки изнервено от една от чичовите си ароматизирани английски цигари.

Чичо Донасиано пъхна цигарето от абанос и слонова кост — празно, защото се опитваше да откаже цигарите и използваше цигарето, за да се бори с навика — още по-дълбоко в ъгълчето на устата си и така придоби дълбокомислена и застрашителна гримаса. Устните му бяха тънки, но червени, сякаш ожулени.

— Ръцете на масите ще развалят всичко — обясни той. — Рио от моята младост се превърна в един голям бедняшки квартал. Беше толкова красив, толкова интересен… Трамваят покрай Ботаническата градина, въжената железница до Санта Тереза, казиното, в което идваше да пее Бинг Крозби. Град толкова необичаен и очарователен, като екзотичен съд от венецианско стъкло, уникат. А сега е загнил под обвивката на своята красота. Няма въздух, няма тишина. Коли, шум и музика, музиката на безмозъчната самба, навсякъде смрад на човешки секрети. Навсякъде бодум^[2].

— А ние с теб не миришем, така ли? И не отделяме секрети? — С всяка сричка от устата на Изабел извираха кълбета дим, все едно кълбета гняв.

Донасиано я гледаше изпитателно и се опитваше отново да вложи малко роднинска любов в саркастичното си изражение. Той извади празното цигаре от устните си. Високото му гладко чело — с равен тъмнокафяв цвят, резултат на внимателно контролиран режим от слънчеви бани — се набразди сякаш под механичен натиск, докато с нова настойчивост и искреност се навеждаше към нея.

— Използвала си момчето. Не бих те съветвал да постъпиш така, но съм съгласен с теб, че някои неща в живота не стават според съветите на възрастните. Някои стъпки трябва да се предприемат дръзко, срещу течението. Няма растеж без разпукване, без болка. Примитивните народи със своята мъдрост поставят болката в центъра на всяко начало. Добре, скъпа моя, ти вече си посветена. Отишла си на плажа и си избрала инструмента, с който да се нараниш. Посредством този жив инструмент, който си използвала, ти си станала жена. Направила си го не пред очите ми и това е много мило от твоя страна, така е редно. Но една трайна връзка ще протече пред очите ми, пред очите на обществото, със знанието на твоя изтъкнат баща. И дори, ако вярваш в нещичко от наученото при монахините, пред очите и на скъпата ти майка, нашата прекрасна покойна Корделия, която през сълзи се взира в нас от небето.

Изабел се размърда върху луксозния тъмночервен диван — набраздената му кадифена повърхност прошумоля от допира с бедрата й — и угаси цигарата. Не искаше майка й да я шпионира. Не искаше друга жена да се меси в живота й. Майка й бе умряла при опита да даде живот на нейното братче: Изабел никога не й прости за това двойно предателство, макар често да бе сравнявала снимки на майка си — всичките неясни и избелели, поради отдавнашната й смърт — със собственото си лице в огледалото. Майка й беше по-мургава, с по-изразена бразилска красота. Русата коса Изабел бе наследила от баща си, от рода Леме.

— И така — заключи чичо Донасиано, — повече няма да се виждаш с този молеке^[3]. След Карнавала ще започнеш да следваш в нашия прославен католически университет в Рио де Жанейро. Докато учиш там, предполагам, че ще се залисваш с модерни левичарски фантазии и ще участваш в антиправителствени протести за поземлената реформа и за прекратяване на зверствата срещу амазонските индианци, докато се занимаваш с донкихотовски агитации, може би ще се влюбиш в някое от протестиращите момчета, което след завършване на образованието си, въпреки младежките си скрупули, ще стане представител на класата от професионалисти, може би и член на правителството, а то вероятно вече няма да е на военните и ще е възвърнало цивилния си облик. Или пък… не ме прекъсвай още, мила. Знам с какво недоверие гледа вашето поколение на изгодните бракове, макар че, повярвай ми, когато взаимното привличане отмине, остава именно изгодата — можеш да решиш ти самата да станеш адвокат, лекар или мениджър в Петробраз^[4]. Такива възможности вече съществуват за жените в Бразилия, макар да се посрещат с голямо неодобрение. Все още се налага те да се борят срещу идеята на достойните ни предци, че женските индивиди служат единствено за украса и за раждане на деца. Та, въпреки всичко, ако имаш желание да се откажеш от майчинството и традиционните удобства на семейния живот, можеш да навлезеш и в играта за власт. О, повярвай ми, любима племеннице, тази игра е отегчителна, щом веднъж си научил правилата и си изиграл първите няколко хода.

Той въздъхна. Както винаги, отегчението изцеждаше енергията от думите му. Петнадесет минути му стигаха да се отегчи от всичко. Ето как ще го премахнем от пътя ни, реши Изабел. Младите не се отегчават толкова лесно.

Но той отново се бе оживил от някакво ново хрумване.

— Или пък… ето една идея, която, честно казано, ме изпълва със завист. Защо да не заминеш за чужбина? Защо, в крайна сметка, в този непрестанно отесняващ свят, трябва да се затваряме в Бразилия, с нейната пълна с насилие история, с нейния мръсен и невеж народ, с вечната й изостаналост и с нейната самба на ръба на хаоса? Ние не сме само бразилци, ние сме граждани на планетата! Иди в Париж и поживей под крилото на леля си Луна! Или, ако ти се струва, че това е опит за привързване към семейното гнездо, иди за една година в Лондон, или в Рим, или дори в старомодния Лисабон, където говорят португалски толкова бързо, че не можеш ги разбра! Научих от вестниците, че в Сан Франциско идвала на мода някаква власт на цветята, а Лос Анжелес се превърнал в столица на нещо си, наречено Тихоокеански басейн! — Той се наведе още повече към нея, повдигайки дългата си тънка вежда, по-светла от тъмнокафявото чело, по начина, който бе подсказвал на десетки жени преди нея, че им е направено едно прекрасно предложение. — Изабел, позволи ми да говоря от свое име като твой чичо и да ти кажа нещо, което може би е нередно, със съзнанието, че трезвомислещият ми брат няма да одобри, или по-точно със сигурност ще бъде против: ако твърдо си решила да бъдеш оригинална, да станеш авантюристка — актриса, певица, един фантом в този електронен свят, който все повече измества скучния свят на тежки елементи и три измерения! Зарежи ни! Пътувай към звездите! Разполагаш с главозамайващо богатство от възможности, ако изоставиш този, този…

— Тристао. — Изабел предпочете да го прекъсне, отколкото да чуе епитета. — Мъжът на моя живот. Предпочитам да умра.

Чичо Донасиано направи особена гримаса с червените си устни, бърза и едва забележима, и установи, че високата му чаша, преди малко пълна със сребристосиво като костюма му питие, е празна.

— Това са приказки от улицата, скъпа. Възможно най-евтиният вулгарен романтизъм, единственото, с което бедните разполагат, за да направят живота си по-поносим. Но ти, или по-точно ние, се радваме на предимството да бъдем разумни същества. Надеждата на Бразилия се крепи върху нашата способност да разсъждаваме след всички онези мрачни векове на иберийска фантазия и нечистокръвна алчност.

Изабел весело се разсмя, защото знаеше как минаваха дните на чичо й — утринна разходка по плажовете на Ипанема и Леблон, около десет часа среща с неговия брокер, един умен мулато кларо^[5], завършил лондонския икономически институт и който се грижеше за всичките му финансови дела. Обяд и следобедна почивка с някоя от неговите любовници в дома й, закътан сред дърветата в предградията, и сетне късните часове, прекарани на терасата в жокейския клуб, където се наливаше с джин, докато небето отвъд Корковадо^[6] се изпълваше с розовия цвят на залеза. Тя игриво целуна челото му, бавно излезе от всекидневната и се изкачи по витата стълба, убедена (погрешно), че чичо й само бе произнесъл задължителните в случая дежурни слова, за да успокои семейните духове.

Откакто бе започнала да спи с бедняк, Изабел се чувстваше по-спокойна в компанията на Мария — не се смущаваше толкова от непримиримата й индианска кръв и необщителност.

— Този мой чичо забравя, че вече не съм дете под грижите на монахините — пошегува се тя в кухнята.

— Той много те обича и ти желае само най-доброто.

— Защо му казваш всичко? Вече не мога да водя Тристао в стаята си. Защо си такава предателка?

— Не мога да мамя чичо ти. Той е много добър към мен.

— Ха! — присмя се Изабел и си сипа от вкусното каруру^[7], което Мария бе приготвила за себе си. — Плаща ти нищожна заплата, чука те и те бие. Знам, че те бие, защото ви чувам, макар ти никога да не викаш.

Жената, чиито широки скули бяха белязани с по две прави къси диагонални линии, й хвърли съучастнически поглед. Очите й бяха като лъскави цепки, хлътнали в подпухналата червеникавокафява плът.

— Чичо ти е добър човек — каза тя. — Ако понякога ме удря, то е, защото се ядосва на себе си. Вбесява го напрежението да бъде богат в една бедна страна. Разстроен е, защото тази страна не предлага достатъчно простор за такъв изискан човек като него. Тя е превзета от селяндурите от сертао^[8]. Той всъщност не бие мен. Ударите му са леки, като тези на котенце, което си играе с хартиено топче.

— А как е в леглото? И там ли се чука като котенце?

Мария не отговори. С индианско мълчание тя извади още една плоска чиния от шкафа и раздели каруруто, подлютено от настърганите чушки малагета^[9], смесени със сос от бамя и масло денде, върху което имаше пържени парченца гароупа^[10], на две порции, сякаш искаше да каже, че двете вече са равни, след като Изабел говори за чукане.

— Чичо ти е добър човек — повтори тя. — Но ти не трябва да прекаляваш с търпението му. Трябва да учиш в университета и да излизаш с порядъчни момчета. Тристао не е за теб. Той е такова момче, с което аз бих могла да се срещам, когато бях млада. Красиво улично момче. Хубав е като птица от джунглата, но не става за ядене. Целият е само клюн, нокти и шарени пера.

Изабел отметна назад коса, за да не я натопи във вилицата със сос от бамя, която поднасяше към устата си, а когато преглътна, вирна смело брадичка. Знаеше, че предизвикателните пози й отиват и че подчертават високомерния профил на лицето й.

— Ние се намерихме сред тълпите на плажа. Никой от нас няма да остави другия да си отиде. Какво може да стори чичо ми, за да ни попречи? Нищо. Аз съм на осемнадесет. Сега не е като едно време, когато заключвали младите девици в техните алковас^[11], за да надничат боязливо, потънали в дантели и в черна тафта иззад зарешетените прозорци на големите къщи, очаквайки да ги хранят като гълъби.

— Той може да те изпрати в столицата Бразилиа, да живееш при баща ти — отвърна Мария. — Никой не може да избяга от Бразилиа. Чувала съм, че градът бил заобиколен с пустиня и около него имало грамаден ров с вода.

Изабел скочи от кухненския стол, сякаш седалката пареше. Не можеше да си намери място в кухнята, като че ли всички предмети бяха твърде горещи, за да ги докосне дори за миг.

— Той каза ли го? Това ли ти каза, Мария? Че ще отида в Бразилиа да живея при баща ми? Кажи!

Всяка заплаха за живот в столицата ужасяваше истинските кариоки^[12].

В мълчанието на Мария се водеше решителна битка между предаността й, от една страна, към нейния работодател и любовник, а, от друга, към тази млада нейна сестра в страданието и пленница на силата на любовта, на робството, което сексът носи на жените, въпреки че Изабел наивно се бе обявила за свободна.

— Нищо не знам със сигурност, малка господарке — най-после отвърна Мария. — Но той и брат му разговарят за теб по телефона. Мисля, че ако не се откажеш от това момче, не бива да се надяваш да прекараш тазгодишния карнавал в Рио.