Джон Ъпдайк
Бразилия (5)

V
Свещеникът

Назряваше кавга. Еуклидес, който с широкото си лице й се бе сторил такъв добродушен хлапак на плажа, заяви на брат си, че в известен смисъл сега притежават това богато бяло момиче и следователно трябва да извлекат някаква облага. Тристао стискаше двете платнени торби под лявата мишница, за да остави свободна дясната си ръка. Тя бе подпряна на колана на късите му гащета — там, където Изабел знаеше, че крие бръснача си.

— Тя е моя — каза Тристао. — Обещал съм да не й се случи нищо лошо. Ти ме чу, когато обещах.

— Чух те, но аз не съм обещавал нищо. Само те гледах как с наперена походка тръгна да правиш щуротии. За наше щастие, тя се оказа толкова голяма глупачка, колкото и ти. Една бележка до баща й ще ни донесе милиони. Десетки милиони.

— Когато се запозная с баща й, това ще бъде среща между двама джентълмени, не между крадец и жертвата му, не между просяк и принц.

— Винаги си витаел в облаците, Тристао. Винаги си вярвал в духове и в детски приказки. Въобразяваш си, че животът ти е история, която ще бъде разказана в един друг свят. Мислиш си, че някъде горе има ангели, които записват всичко, потапяйки перата си в течно злато. В действителност не съществува нищо, освен мръсотия, глад и най-после смърт. Поне раздели съдържанието на тези торби със семейството си.

— В тях са само дрехите на жена ми. Сега Изабел е моето семейство. Нашата майка ни нарича боклуци и е щяла да ни убие още в утробата си, стига да е знаела как. Ами ти, наричах те свой брат, бяхме партньори в престъпленията, а сега, когато имам съкровище, искаш да ме ограбиш.

— Искам от теб само да споделиш богатството си, тъп курвар такъв! Направи майка ни богата, за да й почине задникът най-сетне.

— Богатствата не правят чудеса, лайно такова. Ослепял си от чекии. Майка ни е курва. Курвалъкът е единственото нещо, което умее, в него е щастието й. — Еуклидес бе достатъчно разярен, за да го нападне и Тристао се осмели да погледне майка си само за миг, за да види дали не я е обидил.

— Убий го — каза тя в неопределена посока със своя протяжен, одрезгавял от пингата^[1] глас. — Избийте се взаимно и изтрийте от лицето на земята неволните грешки на бедната негърка.

— Кои сме ние? — сепна се впилият се в тялото й мъж и се взря в тавана, измъчван от жестоко главоболие. Може би имаше намерение да зададе друг въпрос.

— Надушвам непознат в къщата — заяви бабата с онзи отживял португалски акцент, който напомняше за колониална Баия, за нейната изисканост и жестокост.

— Останаха шест питки за седем човека — обяви момичето до печката.

— Вземи моята — обърна се Урсула към Изабел. — С тия зъби мога само да пия.

— О! — изненадано възкликна Изабел. Вежливостта я караше да откаже, но силното желание взе връх. — Колко мило от твоя страна! Няма да откажа. Благодаря ти, Урсула, от цялото си сърце.

Тя нагълта питката, още гореща от стария капак от бензинов бидон. Кога храната й се бе струвала толкова вкусна, сякаш непосредствена част от нейната същност и от изгарящия огън по нервите и във вените й? Тя пристъпи безшумно напред и отвори ципа на по-издутата платнена чанта под мишницата на Тристао.

— В замяна и в знак на благодарност за твоето гостоприемство бих искала да ти подаря нещо. — Бързо бе взела решение какво да подари на Урсула: един от кристалните свещници. Другият щеше да остане у нея, като свързваща нишка, като залог. Когато извади изящно шлифования предмет, един лъч слънчева светлина от пролуката в стената разпръсна пяна от небесни дъги, които се понесоха из стаята подобно на многоцветни водни кончета, подвластни на движенията на ръката и треперенето на пръстите й. — Ако не се лъжа, произведен е в Швеция, земя на сняг и лед. Моля те, приеми го, майко, и ми позволи да те наричам така, защото макар да не си моя майка, ти си създала най-скъпия за мен човек на света, чийто живот се сля с моя.

Жената, отпусната в пиянски унес на леглото, се колебаеше, а помътнелите й очи бяха заслепени от блясъка на скъпоценния предмет.

— Боклук — най-после изрече тя. — Ще го продадем, полицията ще го открие и всички ще идем в пандиза. Това момиче иска да умори майката на своя приятел.

— Занесете го в заложната къща на Аполонио де Тоди в Ипанема — рече Изабел. — Ще ви даде добра цена и ще го запази. Споменете фамилията Леме.

— Бабо, не ти ли мирише на клопка? — попита Еуклидес старата сляпа пророчица. После се обърна към другите: — Според мен, гордостта и самонадеяността на брат ми ще усложнят живота на тези от нас, които искат да живеят скромно, незабелязвани от силните на деня, и които крадат и проституират не повече, отколкото им се налага, за да оцелеят.

Тристао безшумно измъкна бръснача, който блесна на слънцето, и го допря до широката жълтеникава буза на брат си.

— Заслужаваш друго лице — каза той, — затова че плюеш върху щедрия дар на съпругата ми.

В Бразилия човек употребява думите „съпруг“ и „съпруга“ не след някоя пищна церемония по законния ред, а когато сърцето му се чувства обвързано. Това тържествено чувство бе споходило Тристао и Изабел след нощта, прекарана заедно в непрогледната тъмнина на колибата на Урсула.

Без да помръдва глава, Еуклидес внимателно обясни:

— Не сме свикнали на подобни подаръци. Скотове като нас, обикновено са защитени от буржоазното чувство за вина. Маркс казва, че нездравата филантропия е по-лоша от откровеното, здравословно потисничество, което поне подготвя работническата класа за съществуващата война. Прости ни, ако сме груби, Изабел.

— Представи си, че си откраднал свещника — безгрижно каза Изабел, — щом това ще удовлетвори чувството ти за чест. — Тя разбра, че между природените братя съществува съперничество, както и ревност към нея, отчасти защото Еудошия се бе изплъзнала от това ограничено, философски настроено дете на нищетата, а от друга страна, защото братската взаимност беше нарушена. — Прости ми, Еуклидес, затова, че ти отнемам Тристао.

На плажа всеки от нас изглежда свободен, гол, безгрижен и неограничен в действията си, но всъщност никой не е освободен от костюма на обстоятелствата, всички сме клонки от един или друг храст и да спечелиш съпруга, означава да изгубиш брат.

— Прегърнете се — каза тя на братята и се обърна към любимия си. — Трябва да вървим. — После се обърна и към Урсула: — Запази подаръка ми, ако искаш, и пали свещ, за да не се върнем през някоя тъмна нощ.

— Много курви има в тая Бразилия — измърмори Урсула, сякаш за да обясни мизерията им и недостойното желание да приемат тази отплата за гостоприемството си.

Никой не спря двойката, макар бабата, ядосана, че не й обръщат внимание, да предизвика известно вълнение с предсказанието:

— Лош късмет, лош късмет — пищеше тя. — Мирише ми на злощастие. Мирише на цветя, мирише на гора. Старата гора, тя се връща, ще изяде всички бедни! Ошала^[2], имай милост!

Навън, на груба скамейка, вкопана в отъпканата пръст, между мътните ручейчета от канални нечистотии, седяха възпълните мъж и жена и се печаха на слънце. Тристао ги представи като свои братовчеди, които през славните дни на Кубичек^[3] бяха представяли сексуален акт на сцената на едно нощно заведение в квартал Лапа, близо до стария акведукт. По два пъти на вечер и три пъти в събота и неделя те бяха стигали до оргазъм върху нагорещената от прожекторите сцена сред подигравките и подвикванията на публиката. Сякаш изведнъж бяха остарели за номера си, хората бяха изгубили интерес към тях и сега двамата очакваха обрата на своята съдба. Имаха добродушни, сбръчкани, безучастни лица, като лицата на продавалите на зеленчуци на пазара, които излъчваха очакване и приветливост, без да изразяват настойчивост. Нещо трепна в Изабел и тя се запита дали двамата с Тристао няма да завършат дните си като тях, дали сексуалното им блаженство няма да изчезне досущ миниатюрна небесна дъга сред морските пръски. Докато, ръка за ръка, се спускаха по стръмния склон на хълма, безбрежното море се простираше пред тях като броня от блестящ метал, а около тях се дочуваше самотния уютен брътвеж на телевизорите, които работеха с крадено електричество.