Джон Ъпдайк
Бразилия (28)

XXVIII
Отново в Сао Пауло

Да, те живяха щастливо в Сао Пауло цели дванадесет години, отначало в апартамент в Хигиенополис, а после в къща в квартал Жардим Америка близо до Руа Гроенландия. Братята Леме успяха да уредят за Тристао средна управленска длъжност, не в автомобилния завод, където бе затягал болтовете на двигателя срещу редките зъби на Оскар, тъй като фускас вече не се произвеждаха, а в текстилна фабрика в Сао Бернардо, един от индустриалните градове-сателити на Сао Пауло.

Фабриката се състоеше от един обширен цех. Гигантските станове постоянно тракаха и измъчваха слуха на Тристао с непрестанен тътен. Шумът бе по-слаб от блъскането на метал в метал в автомобилния завод, но тук бе доста по-разнороден. Отначало той се опита да вникне в тънкостите на производството — основата, вътъкът, ватълът и неговото полагане, разликите между сплитка „кепър“ и елементарното тъкане или тъй наречената сплитка „лито“, как от различното движение на нишките на основата с нищелките се получава сатен и дамаска, гладко и рипсено кадифе, и шеметно бързата операция, при която множество въртящи се бобини, движени от изтеглящ механизъм, контролиран от перфокарти, се преплитаха така, че образуваха най-различни жакардови тъкани.

Тристао установи, че совалката, която полага вътъка между вдигнатата основа, образуваща устата, беше основният проблем. В същината на тъкането трябва да съществува този момент на напрежение, когато совалката прелита, или пък бързото й движение се замества от рапири, от изкуствени совалки, или дори от водни или въздушни струи, които тласкат нишката от единия край на плата, наречен ива, до другия, правейки вътъка. По същия начин в сърцевината на живота ни се таи един свръхестествен скок, една трептяща неправдоподобност. Като по чудо становете продължаваха да тракат и да дрънчат, образуваха устата, изтласкваха совалката и полагаха вътъка с безмилостна скорост, която въпреки това не късаше нишките: в материалния свят не съществуваше противодействие на нечовешкото ускорение. Хората, които обслужваха машините, наистина изглеждаха нелепо отпуснати и слабовати като късове мокра глина, безучастни зрители, които проявяваха внезапна активност при изчерпването на някоя цветна бобина или лъскава тежка совалка. Повечето от работниците бяха жени и носеха забрадки, за да не би дългите им коси да се заплетат в машините, които продължавайки безстрастно да работят в миг щяха да отделят скалповете им. Някои от тези жени имаха индианска кръв, други бяха дошли с японската имигрантска вълна или с италианската преди нея, или пък принадлежаха към онези най-различни народи от Средния Изток, чието общо название бе туркос^[1], турци.

Във фабриката имаше и още един огромен цех, в който се извършваше напълно различната операция плетене. Машините, построени на съвсем различен принцип бяха с изкусно извити игли от два вида: пресова игла и обикновена плетачна игла, снабдена с капачка, която затваряше ухото на иглената кука и позволяваше изплитането на бримката. Иглите с най-различни дебелини — от молив до миши мустак, бяха наредени на легла или цилиндри, контролирани от подвижни гребени, които безброй пъти имитираха плетенето, скърцайки със зъби като пирани, и произвеждаха платна или чували от плетиво, грубо като пуловер за ски или съблазнително прозрачно като дамски чорап. Опитите на Тристао да разбере детайлите на производството му причиниха ужасни кошмари, в които тракаха милиони зъби, и продължиха няколко седмици. После разбра, че единствената му задача е да установи връзка с хората, стоящи под и над него в управленската верига и да се нагоди към организационния механизъм. Подобно на глупаво животно, което въпреки това има достатъчно ум, та да се движи към храната, фабриката и работещите в нея с грохот напредваха към пазара; същевременно правителството безмилостно възсядаше животното, а инфлацията оковаваше краката му. Някои от управителите поддържаха контакти с пазара — експертите по модата, отговорниците по рекламата, търговците на едро, представителите на търговците на дребно, а други с правителството, което измъкваше своите данъци, регулираше контрола върху цените, налагаше своите правила за безопасност и опазване на околната среда, приемаше своите подкупи. Трети пък контактуваха с инженерите и машините, които трябваше да се ремонтират и преоценяват, да се подменят с все по-ново, по-компютъризирано и роботизирано оборудване. Работата на Тристао се състоеше в контактите с работниците и техните профсъюзи.

Той притежаваше някаква социална неопределеност с високото си сериозно чело и неочаквано тъмни очи, чиито ириси тъжно се преливаха в зениците, и някакво предпазливо достойнство, което го правеше подходящ за тази длъжност. Макар да беше бял, кларо — дори почти неестествено бял, сякаш кожата му никога не бе виждала слънце, или бе избелена — той не говореше с произношението на представител на висшите класи в Сао Пауло, което работниците и техните водачи инстинктивно мразеха. У него нямаше и сянка от превзетата, бездушна надменност на фильос до подер^[2]. Той сякаш беше ничий син и изслушваше внимателно и с разбиране оплакванията на работниците и плановете на профсъюзите за поправяне на несправедливостите и преодоляване на затрудненията, като че ли се мъчеше да намери изхода на лабиринт, но му липсваше ориентирът на предразсъдъците. Изобщо целият логичен съвременен свят му се струваше като някаква загадка, която трябва да разгадава стъпка по стъпка. Беше търпелив. Никога не проявяваше снизхождение. Макар да разбираше колко сурова и еднообразна е работата във фабриката, някога и той самият е бил работник, Тристао не приложи господстващия по времето на управлението на военните фашистки маниер и не си присвои ролята на водач на членската маса. Той продължаваше да носи сребристосив костюм и снежнобяла яка, очевидно човек на компанията, и все пак престижът му сред работниците растеше, докато — започвайки със седящата стачка през 1978 година, в която участваха седемдесет и осем хиляди металурзи — стачните вълни и неподчиненията осъществиха революция в увеличението на заплатите, правилата за трудова безопасност, здравните осигуровки и защитата на трудещите се. Масови събрания гръмогласно оповестяваха волята си по футболни стадиони, профсъюзите излязоха изпод крилото на правителството и корпоративните тайни споразумения и влязоха в катедралата на Сао Бернардо, призовани от обновената църква. Последният бастион срещу комунизма е обуржоазената работническа класа, а Тристао, чието собствено обуржоазяване бе проникнало дори в кожата му, служеше като ензим в този процес. С неутралното си поведение и произношение той приличаше на телевизионен актьор и вдъхваше доверие на работниците. И най-бедните от тях живееха все повече и повече в света на сладникавите сериали, информационните емисии и телевизионни състезания.

Неговата текстилна фабрика излезе от стачките през 1980 година с непокътнати отношения между работници и ръководство. Беше станало ясно, че старите класови войни, движещи капитализма като прегрял взривоопасен двигател, трябва да бъдат заменени със споразумения за взаимна изгода и доверие между правителството, индустрията и масите в този нов свят на немска и японска методология. Бляскавата победа на Танкредо Невес над военните управници в изборите през 1985, а после и неговата потресаваща смърт в нощта преди встъпването му в длъжност, премина през тракащия совалков свят на Тристао без нито една изпусната бримка. С течение на годините Тристао все по-търпеливо (и трябва да признаем, все по-разсеяно) седеше и слушаше гласа на работниците с целебната тактичност и неангажираното мълчание на психиатър фройдист, чийто пациент, макар и неизлечимо болен е способен да куцука напред под бремето на всекидневните неволи. Тристао преуспяваше в службата си. Започна да се занимава с подобаващите на положението му развлечения — тенис, джогинг, скуош, уиндсърфинг — и се проявяваше във всички тези спортове благодарение на своята гъвкава грациозност и скрита жестокост. Дори прелъсти няколко от съпругите на своите колеги от средния управленски персонал, когато стана ясно, че това също е част от играта.

И все пак той така и не се почувства истински у дома си в Сао Пауло. Като се изключи всекидневното пътуване до индустриалната зона, улиците, водещи до няколко предпочитани ресторанта и до къщата им на брега на морето в Убатуба, той непрекъснато се загубваше и установяваше, че върви покрай един и същ виадукт или обикаля един и същ квартал, а понякога и друг, който досущ прилича на него. Не можеше да се освободи от впечатлението при първото си посещение преди почти двадесет години, че градът няма граници и няма форма в сравнение с Рио, където плажовете и високите заоблени хълмове притискат снагата на града, образуват няколко нежни талии, а пред очите се шири хоризонт от девствена природа — гол планински връх или пък океана, блеснал под безмилостните лъчи на слънцето. Както подобаваше на общественото им положение, с Изабел пътуваха до Париж и Рим, Ню Йорк и Токио, Буенос Айрес и Мексико Сити, и като се изключи очевидната разлика между Айфеловата кула и Колизея, всички тези градове му се струваха един вид продължение на Сао Пауло, една маса от плъпнали циментовосиви човешки убежища, която поглъща планетата. С носталгия си спомняше за пустотата на Мато Гросо, когато за пръв път го бяха прекосили с Изабел, с неговия лек горски аромат на жива дървесна сърцевина, за ятата фламинго, издигащи се на талази под носещата се на изток вълна от облаци със синкави дъна, и обърнатите наопаки силуети на пиньейрос^[3], които ги приканваха от някоя далечна розова канара към нощния лагер. Спомняше си за времето, когато бяха изпаднали в най-голяма нищета, и единствено бялото й тяло му бе помогнало да оцелее с храната на любовта.

Като се опираше на откъслечните детски спомени за майка си и за елегантната леля Луна, Изабел постепенно влезе в ролята на млада домакиня от средната класа. Да принадлежиш към средната класа в Бразилия означава да се радваш на онова, което в страни с по-справедливо разпределение на богатството, би било аристократичен начин на живот. Прислужниците са по-евтини от домакинските електроуреди и Изабел отначало имаше прислужница и готвачка, а после, когато се преместиха от апартамента в Хигиенополис в къщата близо до Руа Гроенландия, нае още една жена да се грижи за децата. Децата бяха три — Бартоломеу, син на религиозния пардоваско, с етиопски очи и кожа само един нюанс по-светла от нейната. Три години по-късно се родиха близнаците, Алуизио и Афродизия, двуяйчни, но заченати от една и съща сперма късно през нощта, между два танца ламбада в Сом де Кристал, в килера за кофи и метли на път за дамската тоалетна, от един мъж, когото едва познаваше, колега на Тристао от текстилната фабрика, доставчик на полиестерни влакна. Привлякоха я едрите мрачни хищни черти на лицето му, макар че кожата му бе почти бяла, със златист, придобит от тениса тен. За известно време си го представи като бандейранте и мислено се върна в Мато Гросо. След като тази любовна авантюра пожъна своята обезпокоителна двойна реколта — никой от двуяйчните близнаци не показа и следа от присъщото на Тристао достойнство, нито пък кичур от правата му руса коса — Изабел започна да взема мерки против забременяване, като не спеше с никого, освен със съпруга си.

Отдавна вече бе разбрала, че цената за силата на тяхната любов, бе безплодието. Духовният им плам изгаряше естествените последици от физическото сливане. Дали Тристао можеше да стане баща с други жени, дали някъде из някоя джунгла не щапукаше един малък кафяв Тристао с блестящи изпъкнали очи в ранните впечатлителни години на живота си — към всичко това тя проявяваше доста абстрактен интерес, сякаш не засягаше нея. В миналото, което беше нейно, в живота, даден на нея, който препускаше, както вече й се струваше, с ужасяваща скорост, тя установи, че изпитва известно състрадание към Тристао — чувстваше го като своя жертва, сякаш не той, а тя се бе приближила към него на плажа Копакабана. Тя бе носила светъл костюм от две части, доста дързък за онова време, в който отдалеч изглеждаше гола. Несъмнено именно тя се бе наговорила с магьосника да направят Тристао бял, така че да бъде одобрен от баща й и да й осигури охолен живот. „От моя страна не ви заплашва никаква опасност“, бе казал той на плажа, макар да излъчваше заплаха и безразсъдна свобода. Но дали тогава не е бил застрашен от нея? Покорството, с което всяка сутрин обличаше сивия костюм и потегляше със своя сив, купен на старо, мерцедес-бенц през разширяващия се лабиринт на града към фабриката в Сао Бернардо, я караше да се чувства виновна, затова вечер, когато се връщаха от гости или от опера, тя неочаквано го запитваше:

— Липсват ли ти свободата и възбудата от онова време, преди да ме срещнеш?

Тристао спря да съблича плисираната риза, да прибира копчетата за ръкавели и иглата за вратовръзка в чекмеджето на малкото писалище, където държаха такива неща, и отдели на въпроса обичайния за него трогателно сериозен размисъл.

— Това беше живот на улично куче — каза той. — След няколко години щях да бъда убит или от полицията, или от друго улично куче. С теб в живота ми имаше надежда, имаше цел. Дори нямах нищо против тежките години в мината, защото вечер се връщах при теб. Помниш ли как седях навън в настъпващия мрак, как трошах камъни и промивах пясъка за златните песъчинки, докато ти приготвяше яденето или раздигаше масата и слагаше децата ни да спят? Никога не съм бил по-щастлив, Изабел.

— О, недей така, Тристао! — извика тя, а очите й се напълниха със сълзи, избликващи буйно като семенна течност. — Не ме изкарвай по-добра, отколкото съм! Превърнах те в изкуствен човек! Сегашната ти работа… Бъди откровен с мен, не е ли безсмислена и ужасна? Кажи ми честно, не ме ли мразиш?

Гласът му бе все така нежен и не издаваше страст. Той вероятно деликатно желаеше да я укори.

— Не, работата ми е много интересна. Свързана е с контакти с мъже… Имам предвид мъже и жени естествено, макар че жените с корпоративна власт все още са рядкост. Тези хора трябва да бъдат убедени в една-единствена обща цел, за да създадат бъдещия свят. Свидетели сме на края на епохата на робите и господарите в Бразилия и аз, който нямам кой знае какви способности, но съм бил и двете, мога да помогна на този процес. Що се отнася до това дали те мразя, да те мразя би означавало да зачеркна живота си. Ако те мразех, Амазонка щеше да потече обратно към Андите. Ти си моята любима робиня, моята синеока негриня.

Той се приближи в спалнята им с възглавнички, завеси и снимки в рамки, правени на почивка, и на децата им в ученически униформи, и застана пред Изабел, седнала на тапицираната със сатен табуретка пред тоалетката, така че тя да забележи подутината на члена му зад ципа на панталоните, да усети топлината му и да докосне твърдостта му с връхчетата на пръстите, а после и с устни, през черния плат на смокинга. Вече се любеха рядко като богата двойка, която отива да погледне банковия си сейф от време на време, но когато го правеха, съкровището им още беше там, и никога не бе съвсем същото, сякаш в тяхно отсъствие някой всеки път разклащаше кутията.

Тя беше постоянно заета, и все пак трудно можеше да се опише с какво. Даваше нареждания на прислугата и се държеше нежно с децата, когато ги водеха при нея в ученически униформи или по пижами. Решаваше каква вечеря да се приготви за Тристао и следеше мързеливите, небрежни слугини — които постоянно се сменяха и всичките бяха нордестинас — да не зарежат съвсем домакинските си задължения и да не се чукат с младия градинар в лятната кухня. Изабел купуваше дрехи от „Фиоручи“ и „Хуис Клос“ и планираше задграничните пътешествия, които смятаха да предприемат с Тристао. Играеше тенис, макар че целта на спорта бяха обедите след него, когато приятелките си разменяха злобни клюки, седнали около масички под чадъри на открито, в запотени бели дрехи, с голи ръце и памучни жилетки, красиво преметнати през раменете. Но вече не беше модерно да си богат безделник в стила на чичо Донасиано. Мъжете, дори и богатите мъже, работеха, а жените, по-млади от Изабел също работеха. Работата се бе превърнала в шик. За нея вече беше малко късно. Образованието й бе пропиляно в емоционални разговори за революция. Мато Гросо бе нейният университет, който учеше на оцеляване в един изчезнал свят. Миналото й бе обгърнато от приятно мълчание, новите й приятелки никога не я питаха къде е завършила образованието си и какъв е бил животът и преди да се омъжи за Тристао. Те предполагаха, че с помощта на тялото си се е издигнала от бордеите до висшите слоеве на средната класа. Сините й очи повишаваха социалното й очарование, но не бяха нещо, без което не може. Португалците, неподатливи на суеверния страх от черната кожа, присъщ на северноевропейците, никога не се отрекоха от Африка. Бразилецът се отрича от бездънната мизерия на чернокожите и престъпността, която тя поражда. Изабел, толкова очарователна в маниерите си, така възбуждащо интересна в своето оживление, вдъхваше вяра у всекиго в предимствата на тяхното общество, способно да ражда такива абаносови украшения. Тя започна активно да се занимава с благотворителност и снимката й често се появяваше във вестниците, едно по-тъмно струпване на полутонови петънца сред по-светлите. Всички я обичаха — обичаха и двамата заради съвършената им моногамност в един свят, където всичко стабилно се изплъзва, всичко свещено е изложено на присмех, а алчността разяжда отвътре, издълбава цели корпорации и компании, които, подобно труповете на морски свинчета, чиито вътрешности са изядени от невидими хищни паразити, се разпадат сред зловонен облак дим. Отново възкръсналата инфлация наближаваше хиляда процента, големите шефове бяха продали бъдещето на Бразилия на международните банки и бяха похарчили парите.

През тези години в живота на Тристао и Изабел имаше повишения в работата, ремонти в дома, малки здравословни проблеми, една-две автомобилни злополуки, ваканции и успехите на Бартоломеу, Алуизио и Афродизия в модерните католически училища, които посещаваха. Имаше и едно погребение: бащата на Изабел почина от атеросклероза и миокардит, причинени от преумора от работата и под общото въздействие на всички дребни неразположения през годините, прекарани в чужбина. От няколко години не беше добре както физически, така и душевно. Фактът, че бе наел онзи нахален глупак за прислужник, бе един от първите сигнали за влошаване на състоянието му. Цялата информация, натрупана в претоварения му мозък — чуждите езици, дипломатическият протокол и подробностите за отдавнашни интриги — всичко това бе започнало да се обърква. За своя изненада сред вещите му откриха парчето самородно злато, което Тристао бе намерил в Сера до Бурако и го бе видял за последен път в кооперативната банка: незнайно как златото се бе озовало в ръцете на заместник-министъра по развитието на вътрешността. Към него бе приложена неясна бележка: „Половината от получената сума да отиде за образованието на моя син, или ако е прекалено късно за това, на моя внук Пашеко.“ Пашеко? Името събуди някакъв смътен спомен, но Тристао не можа да се сети откъде му е познато. Освен това те имаха нужда от всички пари, които можеха да наследят. Смъртта на Саломао прибави по-малка част към богатството им, отколкото бяха очаквали. Парите, под формата на цифри, от време на време орязвани от правителствените парични реформи, противопоставящи се на ненаситната инфлация, постъпваха и изчезваха от банковата им сметка и никога не бяха съвсем достатъчни, или поне не толкова, колкото според тях имаха приятелите им. Трябваше да ходят на зъболекар, на чайове, вечери, първи причастия, дипломирания, училищни футболни мачове и детски рецитали. Баналността, ярко маскираното еднообразие на буржоазния живот по правило стряскат разказвачите. Макар че тази глава покрива най-дългия период от време, нека не бъде по-дълга, отколкото е!