Джон Ъпдайк
Бразилия (13)

XIII
Сладкарницата

Изабел и нейните приятели често прекарваха вечерите в една сладкарница, „Жанио Куадрос“, която носеше името на един отдавна забравен президент. Някои бразилски президенти напускаха поста си сърдити, други се самоубиваха, за да демонстрират любовта си към родината, трети бяха сваляни от военните, които искаха да угодят на Съединените щати. От президентите, които помнеше Изабел, само Кубичек бе издържал пълен мандат, а той бе обременил страната със столицата Бразилиа и инфлацията като паметници на своето управление. Стените на сладкарницата бяха облепени с плакати на Бриджит Бардо и Фидел Кастро, високите сепарета усамотяваха съзаклятнически посетителите на групи от четирима-петима, а понякога и по шестима-седмина, стига да се посгъстяха. Синият дим от цигарите — „Континентал“, „Холивуд“ или „Луи XV“ бяха най-често срещаните марки — висеше във въздуха, гъст като миризмата на спалня и урина на автогарата, през която Тристао бе минал преди осемнадесет часа. Високият мраморен тезгях до входа на сладкарницата беше целият в хромирани машини — чучури и помпи, ръчки и гъвкави тръбопроводи, необходими за газираната вода, мелбите и кафето еспресо, черно и горчиво, както го обичат бразилците.

— Сартр е едноок палячо и педофил — обяви Силвио, един от приятелите на Изабел от университета, — но Кон-Бенди ще свали Дьо Гол, точно както Джери Рубин свали Джонсън, а Дубчек ще съсипе Брежнев.

Отвъд границите на Бразилия светът се вълнуваше и изглежда младежта поемаше нещата в свои ръце, а приятелите на Изабел, синове и дъщери на управляващия елит, бяха развълнувани като футболни запалянковци по трибуните, когато играта на стадиона се обръща. Силвио, чийто баща беше едър фазендейро^[1] в Баия, изразяваше своя радикализъм чрез смяна в марката на цигарите — вече не пушеше от скъпите „Министер“, а „Мистура Фина“, острите цигари на работниците.

— Брежнев никога няма да допусне социализма да има човешко лице — възрази Нестор Вилар от своя ъгъл на задименото сепаре. Слаб и аскетичен, той беше син на полковник и се обявяваше за анархист, привърженик на много по-крайни цели от безплодните стремежи на лявото крило. — Ако социализмът някога добие човешко лице, той ще изчезне като спукан балон, пуф! Диктатурата на пролетариата не може да допусне поданиците й да бъдат хора — тя трябва да разполага с роботи в низините и чудовища на върха. — Докато говореше, в ъгълчетата на устата му се събираше слюнка и образуваше противни бели мехурчета. Преди един-два семестъра Изабел бе спала няколко пъти с Нестор, но пенисът му беше тънък, с тъжни сини вени и обезпокояващо яркорозови тестиси, при това тя бе принудена да положи прекалено много накърняващи достойнството й усилия, за да го изправи. Беше скъсала с него под предлог, че не одобрява политическите му убеждения. Той се влияеше от фашистките идеи на баща си повече, отколкото съзнаваше, и неговата така наречена анархия твърде много приличаше на военна диктатура. За теб, каза му Изабел, анархията означава да се премахнат съществуващите тънки прегради пред експлоатацията и грабителството, а ако на света изобщо съществува нация, която не се нуждае от идеала за анархия, то това е анархична Бразилия, върху чийто национален флаг с такъв копнеж е написано „Ред и прогрес“ на фона на южното небе.

— В Съединените щати — продължи Силвио, без да отделя поглед от лицето на Изабел, през мъглата от тютюнев дим, кафеени пари и миризма на прокиснало мляко от сладоледа, топящ се в тежките стъклени блюда с форма на каравели, — в Щатите чернокожите превърнаха Вашингтон в руини след убийството на Мартин Кинг. В Чикаго и Балтимор също. Наближава краят на снежнобелите империалисти от севера.

Той знаеше, че тя обича да слуша хубави неща за чернокожите. Още не беше спала с него, но почвата се подготвяше. Сред осветения от факли мрак на някоя антиимпериалистическа демонстрация, той щеше да крачи до нея, ръката му щеше да търси свободната й ръка, която не държи пламенен плакат или протестна факла. Сред топлия дим, докато цигарата с марихуана се предаваше от ръка на ръка и докато боса новата на Елис Режина, тропикализмото^[2] на Жилберто Жил, джазът на Колтрейн или протяжният испански на Джоан Бейс се процеждаха през помътеното съзнание на Изабел, устните, които усети, че се притискат към нейните, и дланта, която слепешком търсеше отворите на дрехите й, принадлежаха на Силвио. Косата му беше къдрава, мазна, дълга до раменете, беше по-нисък от нея, но ниският му ръст не изключваше възможността да спи с него. Моментът още не бе настъпил, а и тя не искаше да настъпва. Още не бяха спали заедно и така тя имаше нещо в запас, нещо, което да предвкусва или да очаква. Току-що бе навършила двадесет и една, а животът й, вместо да се пълни, сякаш се изпразваше. Баща й бе поел своя пост в Афганистан, а чичо Донасиано все по-рядко идваше в столицата. Сега, когато беше пълнолетна и жена в юридическия смисъл на думата, той проявяваше по-слаб интерес към нея, беше го очаровала единствено въплътената в нея невинност с възможността да бъде осквернена. Беше месец май и настъпваше зима тук, на планалто, задаваха се звездните нощи, които я бяха принудили за пръв път да прибави към гардероба си вълнени пуловери. Този семестър бе зарязала историята на изкуството и се бе прехвърлила в специалност ботаника. И все пак чувстваше, че не това е нейният път, беше неудовлетворена от образованието си. Ученето и четенето — всички тези досадни сиви редове печатан текст, които уморяваха очите й и се налагаше да ги изчита отново и отново, докато смисълът им се търкулваше, носен от мътна силна струя като грозно бебе — не й доставяха удоволствие, бъдещето не принадлежеше на писаното слово. То принадлежеше на музиката и на плавно преливащите се картини, където един образ многоцветно се приплъзва в друг, на сълзливите сериали, на футболните мачове и на повторенията на карнавала от миналия февруари. Беше инсталирала телевизор в спалнята си в общежитието и съквартирантките й се тревожеха за нея. Тя живееше в някакъв сън, щеше да се провали на изпитите.

Все пак запали поредната цигара „Холивуд“ и заядливо се обърна към Силвио:

— Черните никога няма да се разбунтуват, нито там, нито тук. Те са прекалено щастливи и добри. Твърде красиви са. Винаги е било така. Робството погуби индианците, черните се извисиха над него, поради собствената си великодушна природа. Те са позволили на поробителите си да се отнасят с тях като към по-низши същества, тъй като ги превъзхождат. И те като евреите са намерили начин да живеят в нашия отвратителен двадесети век — именно да живеят, а не само да оцеляват.

Споменаването на евреите може би представляваше флирт със Силвио, едно неусетно приближаване към момента, когато щяха да спят заедно, защото той произхождаше от „новите християни“, заселили се заедно с първите португалски колонизатори, за да забогатеят от отглеждането на захарна тръстика, смесвайки се с местното население, както изглежда, без предразсъдъци. И все пак еврейската жилка никога не бе забравена съвсем, контрастът между „нови“ и „стари“ избледняваше, докато католицизмът губеше позиция със смяната на поколенията, но никога не изчезваше напълно като петно върху стара покривка, което остава въпреки многобройните изпирания, па макар и като все по-незабележима сянка.

Кларисе, съквартирантката на Изабел, която беше спала със Силвио и желаеше да спи с Нестор, макар че Изабел в пристъп на недискретно откровение с кикот й бе описала подробностите, мързеливо дръпна от цигарата „Континентал“ и враждебно заяви:

— Мисля, че ги изкарваш прекалено романтични, скъпа. Всички го правим, за да не се чувстваме виновни за отчайващото им положение. Те пък ни помагат в това отношение, и това е най-странното, понеже са така ужасно колоритни.

Другата колежка на масата, педантичната Ана Витория, имаше шокираща прическа, подстригана на дебели щръкнали кичури и боядисана в цвят на опушена охра, и очилца в телени рамки, кацнали на върха на чипия нос. Тя също се намеси:

— Същото важи и за съвременната социология. Тя придава романтичен ореол на всичко по примера на Жилберто Фрейре, този майстор на самодоволството. Ако бразилците не романтизираха нещата около себе си, те щяха да бъдат, принудени да се пробудят за истината, както и за истините на Карл Маркс.

— Самият Маркс е романтичен глупак — насмешливо каза Нестор. — Въобразява си, че пролетариатът е един голям супермен, докато той представлява сбирщина от хленчещи, ограничени съглашатели и авантаджии. Подобно на капиталистите, комунистите се стремят да прикрият потисничеството и жестокостите в своите общества с бляскави митове. Какво са Кастро, Мао и Хо Ши Мин, ако не нашите филмови звезди, нашите Мики Маусовци и Гари Купъровци, които ни гледат от плакатите? Всички правителства се стремят да скрият от хората истините за самите тях. Истината за хората излиза наяве само в една анархистична държава. Ние сме зверове, убийци, диваци, курви.

— Защо споменаваш курвите в тази поредица от отрицателни епитети? — възрази Ана Витория. — Курвата е жена, която търгува с женските си прелести при определен тип пазарни условия. Твоите кралици на обществото, твоите принцеси ала Грейс Монакска също търгуват, но при други условия. Понятието сексуален морал не съществува. Това словосъчетание е оксиморон^[3]. Жените трябва да оцеляват.

— Точно така! — тържествуващо извика Нестор, подобно на военните, които се нахвърлят върху хаоса, за да го наложат.

— Точно така, точно така — откликна Кларисе от другия край на широката дебела маса от палисандрово дърво или пау рошо^[4], която лепнеше от сладоледа, а ръбовете й бяха обгорени с белези от цигари. Тя заговори дрезгаво на Нестор: — Както казваш, анархията е единственото честно условие — човешката раса без романтизъм, без капитализъм, без марксически глупости.

Нестор изглеждаше глупаво, когато чу този комплимент. Долната му челюст, покрита с белези от акне, увисна, сякаш някой му смучеше члена. Изабел затвори очи, представи си белия му, подобен на червей пенис, и потрепери.

— А ти, Изабел… съгласна ли си? — обърна се към нея Силвио, вероятно с мисълта, че такава преоценка на всички стойности приближава момента на неговото завоевание.

— Ана каза само „да оцеляват“. Аз казвам „да живеят“ — отвърна Изабел, но отговорът й прозвуча наивно на самата нея и тя леко се изчерви. Кръвта във вените й изгаряше от треска, която не можеше да накара останалите да почувстват.

Силвио, чието широко лице изразяваше нетърпение и бдителност като лицето на Тристаовия брат Еуклидес през онзи ден на плажа, се готвеше да им съобщи нещо и го стори с толкова тих и напрегнат глас, че дори цигареният дим сякаш замръзна и внимателно заслуша.

— Този четвъртък се готви студентски протест на всички университети. Ще започне по обяд. Ще вървим нагоре от Ейшо Родовиарио до катедралата и ще продължим към президентския дворец, докато полицията не открие огън. Искаме да има жертви, толкова, че да се предизвика международен скандал. Обещаха ни, че ще има телевизионни репортери. Моментът е избран така, че протестът да съвпадне със стачката на работниците във всички текстилни и хартиени фабрики. Ще бъде чудесно — ще сразим чудовището с нашата смърт. А онези, които оживеят, после ще се съберат на игрището за голф.

Тъничкият, но решителен глас на Ана Витория се намеси с монотонността на прелиствани страници:

— Студентският протест е пълна противоположност на протеста на работниците, той представлява опит на младото поколение на управляващата класа да задържи властта си под маската на революция.

— Бразилия е не прекалено, а недостатъчно романтична — обясняваше Нестор, вдъхновен от възхитения поглед на Кларисе. — Бразилците са най-прагматичната нация на континента. Кои са били нашите революционери? Един зъболекар, който е писал лоши стихове, и един син на императорски регент, който умира от страх да не загуби работата си!

— Изабел — намеси се в същия миг още един глас, който прозвуча едновременно срамежливо и заповеднически. — Изабел.

Тя отвори очи и видя Тристао застанал до ръба на масата от захабено палисандрово дърво, високо чернокожо момче, нарамило оранжева раница и облечено в тениска, толкова избеляла и окъсана, че надписът върху нея едва се четеше. За един светкавичен миг, под блясъка на изумените втренчени погледи на приятелите й, тя се усъмни дали това наистина е той. Първото чувство, което изпита, беше страх.

— Как ме намери? — попита тя.

Обвинителният й тон го накара да се усмихне. В тази бавна усмивка, която разкри идеалните му зъби, здравите правоъгълни зъби на младостта, тя разпозна човека, който пробуждаше нейната най-добра и най-дълбока същност. Челото му, също с правоъгълна форма, беше по-високо, отколкото го помнеше, подобно на крепостна стена, издигаща се над хлътналите, тъжни в мастилената си чернота очи.

— Надуших те — рече той с меланхоличен дрезгав глас и мек акцент на кариока, които като че ли омагьосаха бъбривите й събеседници и те замлъкнаха. Обичната форма на носа му, сплеснат, сякаш за да даде на ноздрите по-голям достъп до въздуха и неговите аромати, придаваше правдоподобност на думите му.

Гласът му бе отключил някакви вибрации: тя се почувства настроена на друга тоналност, музиката за арфа вече бе оркестрирана за цял струнен квартет. Усмивката му премина в диминуендо, а после съвсем изчезна.

— Виржилио е научил от Сезар, че си студентка в тукашния университет. Пътувах петнадесет часа с автобуса, а когато пристигнах, разпитах къде обикновено се събират студентите. Това е дванадесетото заведение, в което те търся. Изглежда не се радваш да ме видиш. Вече не си осемнадесетгодишно момиче.

— Радвам се — каза му Изабел. — Извинявай — обърна се тя към Силвио, който седеше на края на сепарето между нея и свободата.

— Проблеми ли имаш? Кой е тоя дрипльо? — попита той.

В ушите на Изабел гласът на Силвио прозвуча сякаш от много далеч. Тя долови страха, който стягаше гърлото му и правеше гласа му писклив, макар че току-що се бе похвалил как ще тръгне срещу дулата на военните, за да изпише новините на първа страница със своята и тяхната кръв. Тя решително се обърна към него и обясни с твърд глас:

— Той е мой приятел. — Не намери сили да каже „Той е мой съпруг.“

Кларисе си разменяше заговорнически погледи с Нестор през масата, а до него Ана Витория беше приковала поглед пред себе си, сякаш очакваше от марксизма да й подскаже какво да прави. Силвио се нацупи и отказа да стане, само се извъртя настрана, така че Изабел да се промъкне край него, а задникът й в дънкова минипола мина само на сантиметри от лицето му. Обсипаните с белези от акне бузи на Нестор пламнаха, сякаш някой го бе зашлевил, толкова зачервени бяха от внезапното смущение, от това вмешателство в студентския им живот.

— Чао, приятели — сбогува се с всички Изабел.

— Чао — отвърнаха те в слаб и нестроен хор.

— Адеус^[5] — учтиво се обърна към тях Тристао и се поклони на сбогуване.

Притиснала тежките учебници по ботаника към стегнатите си гърди, тя го последва към изхода през стени от син цигарен дим. Свежият въздух, нощното небе, мускулестото му мургаво тяло — това бе друг вид сладолед, една наслада, измерваща се не от устата, езика и гърлото, а от органите, разположени по-ниско, непосредствено свързани с душата и нейната аура. Едно прокъсано място в тениската на рамото му разкриваше триъгълно петно, по-тъмно от лакирано палисандрово дърво и тя си спомни колко трогателно уязвима за белези е черната кожа, която, за разлика от бялата, никога не прощава и запомня всяко одраскване и мехурче със сив белег като петно от тебешир по зле измита черна дъска.