Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (8)

III. Гуан-Атагуераган, царят на Атлантида

Царят се занимаваше с държавни работи в тясна, дълга стая без колони. Стените бяха покрити с бронзови барелефи, които изобразяваха подвизите на царете на Атлантида. По долната част на стените, на височина двадесет лакти, бяха накачени цветни килими, на които бяха изтъкани сцени от митологията. Над самия таван през квадратни прозорци се виждаше звездното небе. Друг ред прозорци гледаше към вътрешните помещения на двореца на втория етаж. Тук именно се изкачи Сел с бавачката си и погледна надолу зад копринената завеса на прозореца.

Гуан-Атагуераган седеше на висок трон от скъпоценно дърво до тясната стена на дългата като коридор стая. Облегалката на трона беше украсена със златен диск на слънцето. Лъвски лапи, изрязани от слонова кост, поддържаха краката на трона.

От едната му страна стоеше в дълга черна дреха един от жреците — Вестителят на слънцето, — който обикаляше владенията на Атлантида.

От другата му страна — любимият жрец на царя Шишен-Итца.

Пред трона върху постлана на мозаичния под кожа от пещерна мечка лежеше по корем роб-бързописец.

Пред него имаше поставка за папирусови листа, туш и четчица.

Царят седеше, устремил неподвижен поглед в пространството, и бавно диктуваше.

— Пиши: „Аз съм царят, могъщият, почитаният, исполинът, първият, силният, храбрият, лъвът и героят Гуан-Атагуераган, всемогъщ цар и владетел на Атлантида. Аз съм непобедимо оръжие, разрушител на градове, покорител на врагове, царю на Уруазал, който вдигна въстание против моята власт, моят гняв ще падне върху теб.

Аз ще издигна пирамида от главите на непокорните. Жив ще те одера и ще опъна кожата ти на градските врати, както ловецът опъва кожите на убитите зверове. Ще издигна стълб пред вратите на града, ще одера кожите на всички разбунтували се велможи и с тях ще облека този стълб, както направих в Мушизимбардун. Други ще набуча на колове на върха на стълба, а трети — на колове около него. Ще отрежа краката на пленниците и ще ги натрупам на купчина. Ще им отрежа ушите, носовете и ръцете. Юношите и девойките ще изгоря живи.

И гневът ми ще те стигне дори накрай света…“

— Препиши заповедта и постави печата ми — обърна се той към Шишен.

— Изпрати хиляда кораба с Непобедимите легиони — обърна се царят към Вестителя на слънцето — и нека те не оставят камък върху камък. Властта на атлантите трябва да бъде непоклатима като самата земя!

Досега беше така. Бронзовото оръжие, безбройната флота и пресметливата далновидна политика подчиниха на атлантите всички известни народи в света. Тяхната власт опасваше земното кълбо като бронзов пръстен. Там, където беше трудно да се постигне целта само със силата на оръжието, атлантите пускаха в ход политиката. Използувайки междуособните войни, те се притичаха на помощ на едната от воюващите страни, вземаха я под своя закрила, побеждаваха врага и постепенно подчиняваха на волята си двете враждуващи страни в държавата. Атлантите завързаха търговски отношения с далечни държави. Цивилизацията на атлантите, тяхната архитектура, астрономия и медицина проникнаха във всички страни на света. Макар и да се променяше на новите места, тази цивилизация все пак запазваше основните си черти. Атлантите пазеха грижливо само тайната на своята металургична промишленост, тайната за обработването на бронза, с което му се придаваше твърдостта на стоманата.

Въстания избухваха рядко. Но когато избухваха, потушаваха ги с безпощадна жестокост. Високите научни знания на жреческата каста в Атлантида се съчетаваха с варварския разкош и жестокостта на управлението.

Като свърши с Вестителя на слънцето, царят се обърна към Шишен-Итца:

— Ти какво имаш да ми казваш?

— Трижди велики, могъщи, непобедими…

— По-кратко. Ние сме сами, а и аз нямам много време до изгрев-слънце.

— Върховният съвет на жреците моли за новата година да се потвърди предишният ред за събиране на една десета част от всички държавни приходи в полза на храмовете.

— Достатъчна ще бъде и една пета част. Жреците скоро ще станат по-богати от мен.

— Но тава ще предизвика недоволство и може би…

Царят смръщи вежди. Над дългия му нос легнаха две дълбоки бръчки — признак на сдържан гняв.

— Какво?… Недоволство?… Жреците се забравят. С твърде много неща се заемат. Искат да управляват от мое име. Аз не мога да търпя ограничаване на властта си!… На заседанията на Върховния съвет жреците се стараят да подкопаят моя авторитет с авторитета на своите знания. А ако аз въпреки това настоявам на своето, те призовават авторитета на божеството. Волята на боговете за мен е свещена, но толкова ли се интересуват боговете от нашите земни работи, както представят това жреците? Достатъчно! Много дълго търпях това своеволие! Отсега в съвета вместо седем върховни жреци ще има само трима. Четирите места давам на военачалниците и на лица от царския дом на Посейдоновците. Приготви заповед!

Шишен-Итца изтри с длан избилата на челото му студена пот.

— Велики царю…

— Стига думи! Аз искам да бъда велик на дело…

— Нека твоят гняв се излее върху мен, но това е невъзможно…

— Сега вече те няма да свършат скоро — прошепна Сел, дръпна бавачката за дрехата й изтича по малахитовата стълба.

Бавачката куцукаше след нея, като тресеше старата си глава.

— Не е на добро… не е на добро… Тялото не може да е здраво, когато ръцете се карат с главата…

— Какво си мърмориш там?

— Не бива да се обиждат жреците! Гневът на боговете е по-страшен от царския гняв!