Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Александър Беляев. Ариел

Руска. Второ издание

 

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Ясен Василев

Художник-редактор: Веселин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Стойка Василева

 

Издателство „Отечество“, София, 1983

Печатница „Г. Димитров“, клон Лозенец

 

Изд. №964.

Дадена за набор: март 1983 г.

Подписана за печат: юли 1983 г.

Излязла от печат: август 1983 г.

Формат 1/16/60/90.

Печатни коли 25.

Усл. изд. коли 24,53

Цена 2,04

История

  1. — Добавяне

XVI. Крилатият змей

Във всички градове и селища на Атлантида бяха изпратени бързоходци. По площадите пред храмовете звучаха бронзовите тръби на тези вестители на нещастието. Глашатаите викаха пред изплашената тълпа:

— Гневът на боговете е обрекъл Атлантида на гибел!… По волята на царя цялото население се призовава на обществена работа… Бързо трябва да се приготвим за бягство!…

Посейдонис приличаше на разтревожен мравуняк. Хората тичаха по улиците изплашени и бледи като при пожар. Общото нещастие сближи хората и премахна кастовите прегради. Непознати хора от различни касти си подвикваха един на друг:

— Чухте ли?

— Да. Ужасно!… — И побягваха на различни страни.

Изглеждаше, че цяла Атлантида се е побъркала. Хората преглеждаха вещите си, отхвърляха ценното и прибираха ненужното, суетяха се без полза, забравили сън и ядене. Някои изпадаха в странно вцепенение, седяха мълчаливо като статуи. Жените плачеха и притискаха децата към гърдите си.

Така продължи няколко дни, докато Свещения хълм организира работата.

Робите се връщаха от горите мрачни и невярващи в „царската милост“. Но друг изход нямаха. Все пак част от робите не се върна в Черния град. Някои от тях не вярваха в неизбежната гибел на Атлантида, а други предпочитаха да умрат свободни, вместо да се върнат към робството.

Близката опасност сякаш удесеторяваше силите на хората. Работеше се денонощно, с кратки прекъсвания за сън и за обед.

По планинските пътища от горите се проточиха в безкрайна върволица обози, които снабдяваха домовете и корабостроителниците с материали. Хора и животни падаха мъртви, избутваха ги встрани, разчистваха пътя и работата продължаваше със същата трескава бързина.

Готовите кораби се натоварваха с оръжие, покъщнина, с животни — не само домашни, но и диви, — атлантите искаха да запазят по възможност всичко, което на новото място би им напомняло за слънчевата родина. На всеки свободен гражданин се разрешаваше да вземе по седем двойки домашни животни и птици и по две двойки диви.

Новите корабостроителници се покриха с хиляди новостроящи се кораби. На корабите бяха изградени покрити палуби за случай на бури и дъждове. Въпреки цялата напрегнатост и трескава бързина на работата скоро се изясни, че с първите заминаващи кораби може да бъде изнесена само незначителна част от натрупаните през хилядолетията богатства на Атлантида. Царските и жреческите съкровища изглеждаха неизчерпаеми. Решено беше най-напред да вземат най-ценното и малко обемното. Ако катастрофата се забави, останалото имущество може да се извози постепенно. Надеждата обаче беше малка. За да се изнесе с първия транспорт поне част от несметните богатства на управляващите касти, съзнателно трябваше да се оставят на сигурна гибел не само робите, но и част от свободното население на Атлантида. Но за да се избегнат паниката и въстанията, Свещения хълм уверяваше населението, че то изцяло, до последния роб, ще бъде изтеглено преди настъпването на катастрофата.

Най-после приготовленията на царския двор бяха завършени. Всички членове на царското семейство се събраха в двореца, преди да се отправят към корабите. Липсваше само Сел, която се намираше още в Соколовото гнездо. Изпратиха да я доведат. Но пратеникът се върна смутен — Сел я нямаше в Соколовото гнездо.

Нейният годеник, царят на Ашур, беше огорчен от това известие, а Гуан-Атагуераган — разгневен. Той възлагаше големи надежди на брака на царя на Ашур с дъщеря си. Сега царят на Атлантида се нуждаеше особено много от приятелството и помощта на могъщия си подвластен цар! Уви! Ще остане ли той подвластен? Ще успее ли да запази поне приятелството си с него?

Царят нареди да доведат незабавно на разпит бавачката на Сел, старата Гу-Шур-Ца.

Тя се яви пред страшните очи на царя, като се кланяше ниско, хлипаше и бършеше сълзите си с края на наметалото.

— Къде е Сел? — запита сърдито царят.

— Трижди велики!… — Ца падна на колене. — Не се гневи на твоята робиня… Не съм виновна… Пазих я като зеницата на окото си, но миналата нощ от планината се спусна крилат змей… Крилата му бяха като на прилеп, а краката като на лъв… От ноздрите му излизаше дим, а устата му дишаше огън… Сел седеше на балкона и си почиваше на чист въздух. Изведнъж змеят я сграбчи в ноктите си и се понесе с нея във въздуха… Аз успях да се хвана за наметалото на Сел. Змеят издигна и мен във въздуха… Но наметалото падна от рамото на Сел, а заедно с него и аз… Ето всичко, което остана от Сел… — Ца хвърли в краката на царя синьото копринено наметало, обшито със сребърни лилии.

Всички бяха поразени от разказа. Но царят погледна подозрително жреците.

— Какво ще кажеш, Кунтинашар?

— Трижди велики… Не зная какво да кажа. Сел не е могла да избяга… Може би са я отвлекли…

Царят се замисли дълбоко. Нещастията го преследваха едно след друго… Не го ли наказват боговете заради скарването му с жреците?… Гордостта и страхът се бореха в душата му. Страхът победи.

— Да бъде волята на боговете…

Той се обърна към жреците и каза:

— Молете се на боговете да не ни преследва докрай техният гняв… А аз… аз ще направя всичко, което мога… Ще възстановя вашите права… Корабите ни чакат. Търсенето на Сел обаче да продължи след отпътуването ни. Може би ще успеем да я спасим.

Той въздъхна тежко и се обърна към робите:

— Носилката…

Като се полюшваше равномерно на златната носилка, последният цар на Атлантида се спускаше от Свещения хълм, за да не се върне никога вече тук…