Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (10)

V. При светлината на звездите

Синият купол на звездното небе покриваше Атлантида.

На върха на огромна пирамида до храма на Посейдон жрецът Елзаир, астроном и астролог, наблюдаваше движението на небесните светила.

На обширната площадка, настлана с квадратни черни и бели мраморни плочи, стояха различни астрономически уреди от бронз.

Астрономът записваше на бронзови плочки наблюденията си. Той потапяше стило — направено от вещество, което не се разтваряше от разяждащи киселини — в стъклен съд във вид на разтворена лъвска глава и нанасяше върху плочката знаци, напомнящи асирийския клинопис. Киселината разяждаше тези знаци и те оставаха върху плочката като тъмни, неизгладими вдлъбнатини. Малка глинена лампа, изобразяваща делфин, с влакнест фитил, поставен в масло, хвърляше слаба светлина върху полираните плочки.

Жрецът така се беше задълбочил в заниманията си, че не чу как в люка, който закриваше входа за площадката, се почука.

Чукането се повтори.

— Кой е?

— В името на Слънцето!

Жрецът вдигна капака и на площадката излязоха петима жреци Кунтинашар — архитект и математик, Анугуан — историк, законовед и дипломат, Зануцирам — химик и инженер на металургичната промишленост, Агушатца — лекар и Нуги-Естцак — философ и пазител на култа.

— Как са наблюденията ти, Елзаир? — запита Кунтинашар.

Елзаир разтвори ръце.

— Нещо нередно става или в главата ми, или на небето. Планетите се изместват от орбитите си и дори всички неподвижни звезди като че ли са се отместили малко надясно от предначертаното им във вечността място… Виж сам…

Кунтинашар се приближи до уредите, прегледа ги внимателно, направи градусни измервания, провери цифрите на плочите и сви рамене.

— Да, загадъчно явление…

— Ще съобщя това на Ацро-Шану, Пазителя на висшите тайни. Ако и той не съумее да ги обясни, само боговете знаят какво се твори в небесата!

— Прегледа ли плочките за предишните години? — полита историкът Анугуан.

— Прегледах ги вече за четири хиляди и петстотин години. В записките не се среща нищо подобно.

— Виждате ли — каза Зануцирам, — вие, звездобройците и математиците, се интересувате само от небето, а нас ни интересува какво става тук, на земята. Нуги-Естцак, погледни добре ли е затворена подемната врата!

— Кого?… — запила разсеяно Нуги-Естцак.

Философът не беше чул въпроса. Неговите мисли бяха далеч оттук.

Като го погледна и махна безнадеждно с ръка, Зануцирам се приближи до вратата, вдигна я, убеди се, че долу никой не подслушва, затвори я плътно и каза полугласно:

— Ние сме сами… Агушатца, кажи какво си научил днес в двореца?

Агушатца се огледа наоколо, като че ли не се доверяваше и на това уединено място, и също така тихо заговори:

— Лоши новини… Царят се оплакваше от болки в „мускула на главата“^[1] и аз бях при него… Нищо сериозно.

— Нищо сериозно? Да, това са лоши новини — проговори с ирония Зануцирам.

— Има и по-лоши — продължи Агушатца. — Като се връщах от покоите на царя, срещнах царския бързописец. Той успя да ми прошепне, че Гуан-Атагуераган е намалил нашите доходи наполовина и е изменил в наша вреда състава на Върховния съвет.

— Това трябваше да се очаква…

— Така не може да продължава повече!

— Тук сме петима от седемте членове на Върховния съвет. Великият Ацро-Шану, Пазителя на висшите тайни, живее в хилядолетията, той е далеч от нашите грижи. Шишен-Итца, от времето, когато царят беше пленен от неговата дъщеря и се „сроди“ с него, като я взе в своя храм, е готов да ближе царските пети. Единствени ние можем да защищаваме интересите на великата каста на жреците. Ние сме солта на Атлантида. Ние сме истинската нейна сила. Ние пазим знанията, натрупани през десетки хилядолетия.

Ако се откажем да строим, да лекуваме, да изработваме бронзово оръжие и да строим кораби, царят веднага ще почувствува какво значи да се кара с жреците!

— Ножът иска да престане да бъде остър, а слънцето — горещо? — произнесе с усмивка архитектът Кунтинашар. — Няма ли да хвърлят ножа и не ще ли запалят огньове, за да се топлят, ако угасне слънцето? Ти се увличаш, Агушатца. Това е опасен път!… А какво ще стане, ако минат и без нас? Погледни това нищожество, роба Адиширна-Гуанч. Той не е трупал знания през хилядолетията като нашата каста, израснал е в калта, а успя да създаде произведения, достойни за боговете. Той е бил и си остава роб и все пак аз, великият Кунтинашар, трябва да завиждам на това момче! Да, да му завиждам! Пред вас не крия това. Когато идват чужденци, какво ги поразява най-силно? Не моят фар, а неговият бог на слънцето, върху чиято длан се намираме сега с всичките ни храмове и пирамиди: „Кой е създал това чудо“ — питат чужденците. Роб. Не аз!… Как може да се понесе това? А сред тази тълпа ще се намерят много такива като Адиширна. Ние ги държим почти в животинско състояние и така пазим нашите законни права. Но какво ще стане, ако те разгърнат скритите си сили?… Твоят план, Агушатца, не става за нищо…

— Но какво да предприемем?…

„Трябва да махнем неудобния за нас цар.“

Тази мисъл беше в умовете на всички жреци, но никой не се осмеляваше да я изкаже пръв.

Те седяха мълчаливо, в очакване.

— Ти си философ, Нуги-Естцак — наруши мълчанието жрецът-архитект, — кажи ни какво би направил, ако камък прегради пътя ти?

— За да се реши тази задача, не е необходимо да си философ — отговори простодушно Нуги-Естцак, — за това стига и умът на роба. Аз бих ритнал камъка настрана…

Жреците се спогледаха и се разбраха.

— Да, но как да направим това?… — промълви замислено архитектът.

— Ето как — показа добросъвестно философът, като повлече сандала си по гладките плочи.

Жреците се усмихнаха.

— Ако беше толкова просто! — произнесе архитектът.

— А този там… мускул на главата — обърна се към Агушатца астрономът — с какво го лекува?

— С отвара от дванадесет планински треви, събрани в зори при новолуние.

— Няма ли нещо по-силно? Да, по-силно! За да може този мускул изведнъж…

— Има, разбира се. Но може би ти сам ще поднесеш на царя това „по-силно“ питие, Елзаир? Той дава първата глътка на роба, втората на мен и едва след това пие сам.

— Какво възмутително недоверие към жреците!…

— Да оставим загадките — каза Кунтинашар. — Гуан-Атагуераган е обречен от нас на смърт!…

— Историята познава такива примери — извика историкът Анугуан, — преди 8227 години също имало такъв случай на цареубийство „за благото на великата Атлантида“. Така е записано в летописите на тайния ни архив: „за благото на великата Атлантида“.

— Но жреците не трябва да вземат непосредствено участие — каза Кунтинашар. — Трябва да се направи дворцов преврат. И нека това бъде дело на брата на царя — Келетцу-Ашинацак. За малкия княз на Атцор^[2] е примамливо да стане господар на света. Не е трудно да бъде убеден, че той е законният наследник, неправилно отстранен от престола. Доказателства няма да бъдат необходими. Може да се призоват на помощ магията и астрологията — това е по твоята част, Елзаир. Възкачен на престола с наша помощ, той ще бъде послушно оръдие в ръцете ни. Ще използуваме идването му за Празника на слънцето и ще го посветим в нашия план.

— Този план е по-добър от другите — каза Анугуан, пълничък старец с премрежени очи. — Но тук има една пречка: Келетцу-Ашинацак се е родил с овче сърце. Той е мекушав, нерешителен и боязлив. Едва ли ще успеем да го склоним на такава постъпка… Но нека да опитаме! А ако не успеем, аз имам в резерв по-добър план… Имам сведения, че сред робите…

Някой силно почука три пъти на вратата.

Жреците се спогледаха, бързо се пръснаха на различни страни и се престориха, че са задълбочени в астрономически наблюдения на звездите.

— Три почуквалия… Царят… — прошепна Елзаир и отвори капака. Влезе царят, съпроводен от двама въоръжени светлокоси телохранители и жреца Шишен-Итца.

Царят изгледа подозрително жреците.

— Почти целият Върховен съвет се съвещава със звездите? — каза царят с иронична усмивка.

— Велики царю! Звездите помръкват, когато изгрее слънцето! — произнесе напевно по дворцовия маниер Елзаир.

— До зори е още далеч! — отблъсна студено царят ласкателния поздрав на Елзаир. — Състави ми хороскоп за утре. Искам да разбера успешно ли ще мине утрешното празненство, за което са се събрали всички мои васали.

— Хороскопът е съставен, трижди велики господарю. Звездите са благосклонни към теб. Ето го: „Съобщавам на моя цар-господар аз, Елзаир, главен астроном на града Посейдонис. Поздрав и пожелание за мир на моя господар. Да бъдат милостиви боговете към моя цар-господар. На шестия ден от месец Ану ние започнахме нашето наблюдение и видяхме…“

Царят слушаше и гледаше под вежди изпитателно присъствуващите.

Лицата на жреците бяха непроницаеми.