Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Александър Беляев. Ариел

Руска. Второ издание

 

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Ясен Василев

Художник-редактор: Веселин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Стойка Василева

 

Издателство „Отечество“, София, 1983

Печатница „Г. Димитров“, клон Лозенец

 

Изд. №964.

Дадена за набор: март 1983 г.

Подписана за печат: юли 1983 г.

Излязла от печат: август 1983 г.

Формат 1/16/60/90.

Печатни коли 25.

Усл. изд. коли 24,53

Цена 2,04

История

  1. — Добавяне

XVIII. Гибелта на Атлантида

Адиширна и Сел не пострадаха от първото изригване, което изхвърли огромна маса пара, кал и камъни. Пещерата ги закри от каменния дъжд, а водните потоци се спускаха надолу като бушуващи водопади от двете страни и като водна завеса от скалата над тях. Вода имаше в изобилие, а в пещерата имаше запаси от сушени плодове и пушено месо, приготвено от Акса-Гуам.

Но самият Акса-Гуам изчезна безследно. Адиширна и Сел оплакваха неговата гибел.

Минаха няколко дни.

Когато водата поспадна, Адиширна и Сел излязоха от убежището си. Те бяха смаяни от това, което видяха наоколо. Местността беше станала неузнаваема. От двете страни на пещерата все още клокочеха потоци мътна вода. Грамадни дървета лежаха като трупове на полесражение. Обезлистени, с изпочупени клони, оцелелите дървета навяваха печал. Водата беше направила огромни ровове и улеи, беше обърнала и изместила канари, беше довлякла купища камъни, тиня и кал, смесени с пепел. Сред повалените дървета и боклуците се виждаха подпухнали трупове на животни и птици.

Земята беше обезобразена, опустошена и пустинна. Мъртвата тишина се нарушаваше само от свиренето на вятъра.

Печално и безрадостно беше и небето. Слънцето се бе скрило и тежка пелена от облаци, пара и пепел беше покрила сияещата някога синя завеса на небето. Атлантида беше изгубила всичките си багри и цялото си великолепие. На Адиширна му се струваше, че гледа ужасния, обезобразен труп на любимо същество.

Той беше потресен като художник и като човек. Мисълта за неизбежната гибел за пръв път влезе и в неговото съзнание, за да не го остави вече.

Като изплашени изоставени деца се притиснаха те един към друг и дълго, с ням ужас гледаха опустошения свят…

Сълзи струяха по бузите на Сел.

Адиширна ги забеляза и побърза да успокои другарката си:

— Не тъжи, Сел! Не е загубено всичко! Какво би станало с нас, ако бяхме слезли по-рано долу? Биха те отвели от мен и биха те откарали далеч, а мен ме очакваше сигурна смърт. Сега ще помислим за нашето спасение. Ще отидем на пристанището и ще видим дали там не е останал някакъв платноход. Ако не е останал, аз ще направя сал, ще закрепя платно и ще се опитаме да се доберем до източния континент. Проливът не е широк. А освен това в него има много острови[1]. Утре на разсъмване ще тръгнем на път…

— О, ако вулканът можеше да ни даде няколко дни отсрочка… Утре рано тръгваме на път…

Но вулканът не им даде отсрочка.

Същата нощ, когато Сел спеше спокойно на постланите кожи, а Адиширна обмисляше плана за бягство, подземните сили на огъня внезапно заработиха отново. Изригването на пари беше само началото[2].

Внезапно силен подземен удар разтърси пещерата. Голям камък се откъсна от горния свод и удари по рамото спящата Сел. Тя извика от болка и се събуди. Адиширна изтича до нея и бързо я изнесе от пещерата.

При светлината на огъня Адиширна с ужас видя, че рамото и е счупено. Той беше готов още сега да понесе на ръце скъпоценния товар, но това беше невъзможно — над тях се издигаше отвесна скала, а надолу двата буйни потока, които течаха покрай скалата, се сливаха и затваряха изхода. Немислимо беше да се премине този буен поток с търкалящи се из него камъни сред нощния мрак и с жив товар на ръце…

Адиширна положи Сел на земята.

Оглушителен рев на вятър, бушуване на буря, грохот на камъни, влачени от буйния поток, гръмотевици, шум на проливен дъжд, тъмнина… И изведнъж, заглушавайки всички тези звуци, от самите недра на земята се разнесе глухо бучене. То растеше, приближаваше се и разтърсваше почвата. Треперещата земя започна да се издига и да се спуска, да се люлее от една страна на друга. Подземният рев на изтръгващите се огнени чудовища все повече нарастваше и внезапно се превърна в оглушителен взрив със свръхестествена сила. Цялата горна част от конуса на вулкана полетя в облаците. Отломъци от скали излитаха във въздуха, осветени отдолу от все по-усилващия се отблясък на разтопената лава, която се издигаше по кратера на вулкана. Облаците станаха червени, сякаш се наляха с кръв. Върху тъмния фон на планината по хълбока на пресечения връх на вулкана внезапно се появи ослепително ярко петно. Разтопената лава беше преляла през ръба на вулканичния кратер. Скоро се почувствува нейният горещ дъх. Въздухът се нажежи и все повече се насищаше със сяра и въглероден окис. Дишането ставаше все по-трудно. Грамадни камъни, изхвърлени във въздуха, падаха обратно в кратера. Напиращите от вътрешността на земята и сгъстени в кратера пари отново ги изхвърляха. Това създаваше невероятен шум, трясък и грохот, сякаш работеше някаква чудовищна ковачница. Дребни камъни долитаха до Адиширна и Сел и с глух трясък падаха около тях. Адиширна беше толкова поразен, че седеше неподвижно, устремил безумен поглед към все повече увеличаващата се ослепителна ивица на върха на вулкана.

Разтопената лава опасваше вече като слънчева огърлица целия връх на вулкана. Огърлицата се разширяваше, от нея започнаха да се отделят също така ослепителни висулки-потоци и да се стичат по вековните пластове ледници. Ледът се топеше, превръщаше се в пара, която аленееше в отблясъците на вулканичния огън. Нови буйни потоци вода се устремиха надолу.

Когато на Адиширна се стори, че всичко е вече загубено, той с радост забеляза, че охлаждани от въздуха, почвата и водата, потоците лава се втвърдяват и колкото по-надолу се спускат, толкова повече потъмняват и най-после се покриват с тъмна кора. По тази кора известно време още припламват като искри на загасващ огън избликващи струи от разтопена лава. Постепенно и те угасват. Но от кратера преливат нови потоци лава и с необикновена бързина се стичат по гладката и гореща кора на застиналата вече лава. Едва когато достигнат до нейния край и се разлеят по студената неравна почва, тези потоци забавят движението си и също така бавно застиват.

С всеки нов поток лавата се спускаше все по-ниско и колкото по-нависоко беше даден пласт, толкова по-дебел ставаше.

От задушаващия въздух и тежката рана Сел изгуби съзнание.

Адиширна я държеше в ръцете си като дете, опитваше се да я свести и машинално повтаряше:

— Само да дочакаме сутринта.

Той не знаеше, че утрото отдавна беше настъпило, че беше превалило пладне, но небето и земята бяха потънали в същия полумрак, осветяван от алената светлина на вулкана.

Над върха на вулкана се въртяха вихри от пара и облаци. В светлината на огъня те изглеждаха пламенни. Светкавици оплитаха като змии този хаос. Гръмотевичните трясъци се заглушаваха от непрекъснатия грохот на вулкана.

Не биваше да се чака повече. Около тях падаха вече все по-често доста големи камъни. Няколко от тях удариха Адиширна и Сел. Тя дишаше все по-тежко. Озарено от алената светлина, с помътнели зеници и полуотворена уста, нейното изкривено от застинала гримаса на страдание лице приличаше на лице на мъртвец.

Сам Адиширна дишаше с мъка и често поемаше отровния въздух с широко отворена уста. Той чувствуваше как струите на горещия проливен дъжд се смесват по тялото му с избилата го студена пот. Главата му се маеше, ушите му шумяха, кръвта биеше в слепоочията му…

Той се изправи с мъка, взе на ръце безжизненото тяло на Сел и изведнъж падна на земята в изнемога… Краката му трепереха от слабост и вълнение. Почвата се люлееше, губеше се под краката му или пък изведнъж се издигаше и ги подкосяваше в коленете. Чувствуваше, че всеки момент може да изгуби съзнание. С напрежение на волята той превъзмогна слабостта. Обви главата на Сел и своята с животински кожи и се отправи на път, като чувствуваше върху отслабващите си ръце сякаш все повече увеличаващата се тежест на тялото на Сел. Падаше заедно със Сел, вслушваше се в нейното дишане и отново вървеше сред стенещата осакатена гора, като се спъваше в камъни, дървета и трупове на животни, докато буйният поток не прегради пътя му. Адиширна се спря в нерешителност. Водата клокочеше, огромни камъни, влачени от потока, гърмяха по острите ръбове на коритото. Той се обърна назад, като че ли търсеше спасение. Но потоците лава се бяха спуснали още по-ниско. Те вече почти бяха достигнали напуснатата от тях пещера… Трябваше да се реши.

Адиширна потърси брод. Като събра сили, той нагази в потока. Но бурното течение веднага го събори и той потъна заедно със Сел във водата. В същия миг бе притиснат към брега и се удари силно в хълбока. Изкачи се с мъка на брега и положи Сел. Водата го поосвежи малко. Сел даваше слаби признаци на живот.

Като си почина, той продължи по-нататък. Тук имаше вече по-малко падащи камъни, дърветата бяха запазили част от листата си и те забавяха проникването на задушливите газове. Започна да диша по-леко и ускори крачките си. Трудно беше да се върви обаче, защото почвата се люлееше както по-преди. Трябваше да се заобикалят пукнатини и образували се гънки от рудни скали. Най-после той се спусна на Свещения хълм.

Тук вече липсваше безумното вълнение, на което беше свидетел Акса-Гуам. Повечето от робите бяха се изпокрили в подземията. По улиците се срещаха побъркани. Те бяха много. Смееха се, скачаха и размахваха ръце или ридаеха отчаяно и скубеха косите си. Други седяха на земята, неподвижни и безучастни към всичко като статуи…

Нов подземен удар разтърси земята. От върха на вулкана се издигна стълб от дим и огън, понесе се над облаците, разля се над кратера като разтворен чадър и изведнъж започна да се спуска бързо към земята.

При първия полъх на вятъра, който донесе кълба дразнещ дим, Адиширна почувствува присъствието на отровни пари във въздуха. Той се задъха. Късно беше да бяга на пристанището… Адиширна се огледа наоколо и видя, че се намира пред двореца на Ацро-Шану, Върховния жрец и пазител на висшите тайни. Вратата в стената, която ограждаше градината, беше отворена. Той се втурна в градината, изтича в двореца и по познатите му коридори се спусна в подземното помещение.

Тук въздухът беше по-чист. Но всички стени се бяха напукали. Той се втурна в библиотеката и се спря изумен. Таванът на стаята беше пропаднал и през образувалия се отвор се виждаше аленото небе. На пода се търкаляха няколко трупа на роби, които служеха при Ацро-Шану, притиснати от падналия таван. До една от масите стоеше светилник. Върху масата лежаха купчини бронзови плочки.

До масата седеше самият Ацро-Шану в черната си жреческа одежда. Спокоен както винаги, той старателно пишеше с калем върху бронзовата плочка.

— Ти си тук?! — възкликна смаяно Адиширна.

Ацро-Шану вдигна глава и го погледна. В живите му черни очи светна подигравателен пламък.

— А! „Крилатият дракон“ е долетял от планините и е донесъл отвлечената гълъбица?…

Адиширна остави Сел на пода и започна да я свестява.

— Остави я! — каза строго Ацро-Шану. — Забравата е ценен дар на природата. Не я лишавай от този дар! Ела тук!

Адиширна се подчини. Като покри Сел, той пристъпи към жреца.

— Ти не замина ли? — запита той жреца.

— Аз ще умра с Атлантида — отговори спокойно Ацро-Шану и добави с усмивка: — А освен това някой трябва да води летописите. Ако не се запишат събитията от тези последни дни на Атлантида, нейната история няма да бъде пълна.

— Но какъв смисъл има, щом като Атлантида ще загине?… — запита с недоумение Адиширна.

— Загиват народите, а човечеството живее[3] — отговори Ацро-Шану. — Разкажи ми какво се случи с теб и какво си видял, а аз ще запиша. Всички мои роби загинаха и кръгът на наблюденията ми е ограничен.

Имаше нещо властно в думите на Ацро-Шану.

Като в полусън Адиширна започна да разказва. Ацро-Шану старателно записваше, а понякога задаваше въпроси.

Подът, стените и мебелите трепереха, бронзовите плочки звънтяха и се местеха по масата, столът, върху който седеше Ацро-Шану, се люлееше. Струи от проливния дъжд се промъкваха през отвора на пропадналия таван и се разливаха на локви по пода, смесвайки се с локвите кръв на убитите роби, а Ацро-Шану пишеше спокоен и бодър както винаги.

Задушливите газове започнаха постепенно да проникват и тук. Главата на Адиширна се въртеше.

Той гледаше каменните плочи, опитвайки се да възстанови в замъгленото си съзнание някое събитие, и съвсем не можеше да разбере дали така му се струва, или наистина каменните плочи на пода се отдалечават една от друга, между тях се образува пукнатина, която все повече расте. Изведнъж той ясно осъзна, че това не е сън, не е бълнуване — грамадната пукнатина премина през пода и се превърна в зинала пропаст, която го отдели от Сел. Сел, която лежеше от другата страна на образувалата се пропаст, внезапно отплува от него нанякъде заедно с пода. Дебелите стени се люшкаха, пукаха се с трясък и се сгромолясваха, всичко се люлееше и се рушеше. Внезапно Ацро-Шану пропадна някъде заедно с калема в ръка и с плочките си…

Адиширна се хвърли към пукнатината и протегна ръце към Сел, но нещо го удари по рамото и го събори на земята. Той падна на пода и видя как пропастта между него и Сел се разширяваше с ускоряваща се бързина, превръщаше се в бездна, която бързо се изпълни с огън. Стените се раздалечиха една от друга и откриха изглед към вулкана и океана. Подът се издигна високо и Адиширна, губейки вече съзнание, видя последното — пропастта раздра на две части целия континент през планинския хребет от единия до другия бряг на океана. Открилата се бездна беше пълна с огън. Океанът се устреми към тази огнена бездна. Водата се превърна в пара и разкъса континента още повече, освобождавайки нови огнени маси… Безумна борба на стихии… Всичко това продължи може би няколко мига…

Адиширна стремително полетя нагоре заедно с целия Свещен хълм, достигна косматите облаци и после също така стремително падна надолу и потъна в бездната на океана заедно с Посейдонис, с всички храмове и пирамиди, с фара, с планинската верига, с хората и с животните.

Край.

За една нощ Атлантида изчезна.

На мястото на цъфтящия Остров на блажените заклокочи в бесен водовъртеж гигантска яма, чиито размери надминаваха най-големите континенти.

Огън и пара изригваха от нея и се издигаха в огненоводни конуси.

Постепенно тази борба на водата и огъня затихна и над загиналата Атлантида се успокои гладката повърхност на океана, осеяна с изплавали дървета и трупове на хора и животни.

Бележки

[1] Източният континент е Африка, която била отделена от Атлантида с пролив. Някога те са представлявали едно цяло. За дребните острови, които лежали между Атлантида и Африканския континент, споменава и Платон. Достоверността на този факт намери пълно потвърждение, както и много други неща, разказани от Платон за Атлантида.

[2] Изригването на вулканите най-често започва с изхвърляне на пара; понякога с това свършва всичко. Но обикновено след това следва изригване на разтопени маси лава — Ларисон.

[3] Ацро-Шану очевидно е имал голям исторически кръгозор. Той е писал историята за „нас“, които ще живеят много хилядолетия по-късно. И не е сгрешил: ние намерихме тези записки и те ни дадоха извънредно ценен материал, който аз използувах и за тази повест. Научната ценност на „бронзовата библиотека“ на Атлантида е известна на всеки учен в света — Ларисон.