Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (20)

XV. Обречените

Заседанието на Върховния съвет се откри в Медната зала на царския дворец.

Стените на залата бяха покрити с медни листа с барелефи, изобразяващи подвизите на атлантските царе. Накаченото по стените бронзово атлантско оръжие — от грубите брадви до последните образци мечове и ризници, полирани до огледален блясък — придаваше на залата вид на музей. Бяха се събрали всички членове на Върховния съвет освен Върховния жрец Ацро-Шану.

Но царят реши да не го чака. Седнал на висок трон сред полукръг от кресла, заемани от членовете на съвета, той откри заседанието.

— От името на Слънцето и по наша воля… В Атлантида стана нечувано събитие. Въстаналите роби посегнаха на моя свещен живот. От ръката на презряната черна сган загинаха всички мои гости и царе. Само царят на Ашур се спаси от ужасната гибел, като избяга след мен, и обичният ми брат, царят на Атцор, който не беше в двореца, защото беше неразположен. Във въстанието — о, велик позор! — взе участие и един син на жрец. Неговият баща заплати с главата си за своя син-изменник… Главните организатори Акса-Гуам-Итца — нека гневът на боговете падне върху главата му — и робът Адиширна-Гуанч — да се продъни земята под краката му — досега не са намерени. Кой е виновен за това, Кетцал-Коатл?

Военачалникът наведе глава.

— Те ще бъдат намерени, трижди велики…

— Ако не бъдат намерени живи или мъртви, преди слънцето да се скрие три пъти зад Лъвската скала, ти, Кетцал, няма да видиш четвъртия изгрев на слънцето. А робите… — в гнева си царят дори се надигна в креслото, което беше съвсем необичайно нарушение на етикета. — Гневът ми няма граници. Нека робското племе помни от поколение на поколение какво значи гневът на царя на Атлантида. Ще ги избия до един. Ще ги подложа на такива мъчения, от които ще затрепери земята. Заповядвам да се съберат от колониите нови роби! Робите са обречени. Всички до един.

Кетцал-Коатл въздъхна тежко.

— Не се гневи, трижди велики… Почти всички роби напуснаха Черния град… Бягството им беше толкова бързо, че в нощвите им остана замесеното тесто. Скриха се в горите… Останаха само старците, бабите и осиротелите деца…

— И ти, старо куче, не успя да проследиш дивеча… Това е измяна. Всички вие сте изменници и заговорници!… Да се обградят горите!…

— Направено е!

— Да се претърсят всички пътеки с ловджийски кучета…

— Претърсват се и мнозина вече са хванати.

— Да се преследват като диви зверове. Нека цяла Атлантида бъде залята от тяхната кръв.

В залата настъпи раздвижване.

На черна носилка четирима храмови служители внесоха внимателно Ацро-Шану, Върховния жрец.

Подкрепян под ръка, жрецът бавно слезе от носилката, благослови царя, отиде до креслото си и без да сяда в него, се обърна към царя с думите:

— Трижди велики, могъщи, непобедими и закрилян от боговете господарю на Атлантида! Старческите ми гърди се разкъсват от мъка, очите ми леят сълзи и езикът ми не ми се подчинява… Но безсмъртните богове ми заповядаха да ти съобщя за голямото бедствие, което надвисва над Атлантида. Уви, уви… Всички ние сме сгрешили пред боговете и техният гняв се стовари върху нас…

Гуан-Атагуераган видимо побледня.

— Говори по-бързо, какво има — каза той с глух глас.

— Атлантида е обречена… Атлантида трябва да загине… от страшно земетресение. Огънят ще я погълне. Боговете ми откриха миналата нощ, че гибелта на Атлантида е неизбежна. Богът Слънце, пламенен и страшен, ми се яви в образа на воин. Одеждите му бяха като разтопен бронз и светлината на лицето му заслепяваше. И той ми каза: „Спасявайте се!… Спасявайте се, докато не е късно. Защото няма да остане камък върху камък и не ще оцелее нито едно живо същество. Огънят ще унищожи и океанът ще погълне Атлантида. И там, където е имало високи планини, само морски вълни ще издигат своите гребени. Дори и споменът за Атлантида ще се изтрие във вековете…“

Ацро-Шану говореше зловещо, като пророк, и всяка негова дума вледеняваше сърцата…

Царят се облегна назад, стисна здраво облегалката на трона и закри очи. По лицето му преминаха тръпки.

— Ти лъжеш, старче!… Всички лъжете!… Не ви вярвам! Вие искате да ме уплашите! Може би заради това, че намалих доходите ви?

— Нищо няма да спаси Атлантида! Страшният ден на гнева наближава — възкликна Ацро-Шану.

И сякаш в потвърждение на тези думи внезапно се разля силен вълнообразен подземен удар.

Пламъчетата се откъснаха от светилниците и някои от тях угаснаха. Бронзови оръжия с трясък и звън паднаха на пода. Креслата и царският трон се залюляха. Главната стена се разпука с оглушителен трясък. По целия мозаичен под от входните врати се проточи голяма пукнатина. Тя постепенно се стесняваше и стигаше до подножието на самия престол.

Царят гледаше с ужас тази пукнатина, подобна на пълзяща змия, готова да го ухапе.

Отвън се чуваха викове и плач на изплашени жени и деца. В залата обаче цареше потискаща тишина. В тези кратки мигове съзнанието на хората трябваше да се примири с мисълта, която обръщаше наопаки целия им живот. Това беше толкова неочаквано, толкова необичайно странно и нелепо, че разумът отказваше да го проумее… И царят гледаше като хипнотизиран зловещата пукнатина и не можеше да произнесе нито дума.

Раздаде се втори трус. Зазвънтя останалото по стените оръжие и затрептяха кристалните висулки на бронзовите светилници…

Царят стана от престола и забравил за етикета, се приближи до прозореца, за да се разхлади. Вятърът донасяше солената свежест на океана.

Царят погледна надолу светлините на Атлантида, която се разстилаше в подножието на Свещения хълм.

— Горката Атлантида… — прошепна той, повтаряйки думите на Ацро-Шану.

Смазан и уплашен, той се обърна към събраните. Изпука с пръсти, покрити с халки и пръстени, изгледа жреците и запита:

— Какво да правим сега?…

Членовете на Върховния съвет станаха от креслата си и образуваха шумна тълпа. От тържествеността на заседанието не остана ни следа. Говореха всички едновременно, без да се слушат един друг, и размахваха ръце. Само Ацро-Шану запазваше пълно спокойствие.

— По-тихо! — каза той. — Срамота е. Вие не сте роби. Ако изгубим спокойствието си, кой ще се погрижи за нашето спасение?

Настъпи мълчание. Всички бяха смутени.

— С Атлантида е свършено — продължи Върховният жрец. — Трябва да помислим за нашето спасение. А то може да бъде само едно — бягство. Без да губим нито минута, ние трябва да се приготвим за път. Трябва да вземем със себе си нашето оръжие, армията ни — това е първото и най-главното, защото ще трябва отново да градим нашето могъщество… Много приятели ще се отвърнат от нас и ще ни станат врагове. Трябва да вземем скъпоценностите си, нашите животни, семена от житни растения. Флотата не може да пренесе само армията… За жителите на Свещения хълм и за свободните граждани трябва да бъдат построени нови огромни кораби-ковчези. Предстоят бури и проливни дъждове — корабите трябва да бъдат построени така, че да се борят с тях!… Незабавно трябва да се заловим за работа. Всяка минута е скъпа…

— Но кой ще строи кораби? Кой ще поеме цялата черна работа по подготовката за път? Робите избягаха — каза Кунтинашар.

— Робите трябва да се върнат — отговори Ацро-Шану. — Трябва да обявим амнистия и да ги впрегнем в работа.

— Никога! — извика гневно царят. — Да помилваме бунтовниците? Цареубийците? Никога! За работа ще използуваме войниците!

— Войниците ще имат достатъчно своя работа! — осмели се да възрази Кетцал-Коатл. — И после… Моите войници? Какви дърводелци и столари са те? Войниците умеят да си служат само с меча! Много време ще им трябва да научат новия занаят.

— Сега не е време за отмъщение… — каза Ацро-Шану. — Ние нямаме избор: или трябва да помилваме робите, или да загинем заедно с тях.

— По-добре да загинем, отколкото да ги помилваме! — отговори упорито царят.

— Е добре. Твоята воля е свещена. Ще се готвим за гибел — каза Ацро-Шану, като погледна лукаво царя изпод надвисналите си вежди.

— Но… аз ще успея да се спася! — произнесе смутено царят след кратко мълчание.

— Да, ти може да успееш. Но какво ще стане с теб без армията, жреците, оръжието, най-различните запаси и златото? Ще бъдеш като тръстика, превивана от бурята.

Царят се колебаеше.

— Послушай… — продължи Ацро-Шану със същата скрита усмивка. — Ти жадуваш за отмъщение. То няма да отмине робите. Ние можем да им обещаем помилване. Но нищо не може да ни попречи да вземем само толкова роби, колкото ще ни бъдат необходими за пътуването и за настаняването ни на новото място. Другите ще оставим, като в последния момент им обещаем, че ще се върнем за тях. Повярвай ми, гневът на боговете ще ги настигне тук по-сигурно, отколкото мечът на Кетцал-Коатл. Нито един няма да оцелее… А когато се уредиш на новото място и се сдобиеш с нови роби, можеш да ликвидираш бунтовниците, докарани от Атлантида. Не е ли така?…

Царят се намръщи и процеди през зъби:

— Съгласен съм!… Кетцал-Коатл! Изпрати вестители във всички гори. Обяви им от мое име за царската милост.