Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (15)

X. В старите рудници

Адиширна се смеси с тълпата роби.

Акса-Гуам завършваше речта си.

Той говореше за тежките страдания на робите, за техния живот, приличен на вечна каторга, и ги призоваваше да въстанат, да отхвърлят веригите, да убият царя, да вземат властта в свои ръце и да станат свободни, каквито са били някога.

Ярките лъчи на луната заливаха човешкия мравуняк. Полуголи роби изпълваха грамадната котловина на изоставените стари рудници. Те бяха облепили с телата си купищата чакъл, седяха по скалите, по дърветата, по камъните…

Адиширна огледа внимателно тълпата и веднага почувствува, че в нея няма единство.

Едни от робите слушаха жадно Акса-Гуам с полуотворени уста и кимаха утвърдително с глава, а други стояха неподвижно и го гледаха недоверчиво и враждебно.

— Смърт или свобода!… — извика Акса-Гуам и слезе от скалата.

Неговото място зае един роб по прякор Злия. Той имаше светъл оттенък на кожата. Сивите му очи гледаха насмешливо. Устата му се кривеше в зла усмивка.

— Акса-Гуам, жреческото синче, ни говори за нашите страдания. Благодарим му, че ни просвети, без него ние нямаше да знаем за тях!

В тълпата се чу смях.

— Но откъде у него изведнъж се появи такава любов към робите? Не е ли дошла тя заедно с любовта му към една от нашите девойки? — и той погледна накриво Ата, която стоеше до Акса-Гуам. — А какво ще стане — обърна се той към Акса-Гуам, — ако твоята любов премине или Ата те изостави? Тогава в теб ще пламне към робите същата омраза. Вие, роби — продължи той, като се обърна към тълпата, — искате да станете свободни. С какво започвате?

С това, че си избирате ново царче — Акса-Гуам. А ако той ни заведе под камшика и след това избяга на своя Свещен хълм?… Само със свои сили робите могат да се освободят от робството! Въстанието не е работа за влюбени със златошити одежди. Това е моето мнение! — и той слезе от скалата.

През тълпата премина вълна на силна възбуда. Сега тя изглеждаше единодушна. Но това единодушие явно не беше в полза на Акса-Гуам. Към него се устремиха хиляди враждебни очи. Над тълпата се издигнаха юмруци.

— Не му вярвайте!…

— Той е изпратен от жреците! — дочуха се възгласи. — Изгонете го!

На скалата се появи Едноокия. Надзирател беше избил едното му око и оттогава му остана този прякор. Едноокия присви хитро единственото си око и завъртя глава от едната страна към другата, после сложи показалеца си на върха на носа и каза:

— Така…

Тълпата се заинтересува от това комично начало и затихна.

— Злия е прав. Само че той гледа с едното око, с което аз не виждам…

— Хо-хо! — засмяха се в тълпата.

— А сега да погледна с другото око, с което виждам… Сложете ръка на сърцето си и ми кажете вярвате ли сами в успеха на въстанието, в това, че ще бъдете свободни, че ще победите легионите на атлантите? Не, не вярвате. И все пак въстание ще има. Защо? Затова, защото няма сили да се търпи повече. Затова, защото по-лошо няма да ни стане: на убитите мир, на живите — същата каторга. И ето в това време при нас идва Акса-Гуам и казва: „Аз съм с вас. Ще ви помогна!“. А ако наистина е така? По-добре с нас, отколкото против нас! Какво го е накарало да дойде — не е ли все едно? Наша девойка? Вярно! Но техните хареми са пълни с наши девойки. Избирай си, която искаш. А той идва при нас. Може и да е почувствувал нашата мъка? Какво излиза, значи? За вярване, не му вярвайте, но няма защо и да го гоним… Може да бъде полезен. Вярно ли е?

И като натисна отново с пръст върха на носа си, той слезе от скалата.

Акса-Гуам изтри потта от челото си. Той съвсем не беше очаквал такъв поврат на нещата. Беше свикнал да гледа на робите като на безгласно стадо, наплашено и покорно. Достатъчно е да им кажеш и една ласкава дума, да ги погладиш по козината и те ще тръгнат след тебе. Той беше слязъл при тях. Така дълго се бе наслаждавал на ролята си на благодетел и спасител — и изведнъж цялото събрание се превърна в някакъв съд над него. Тези резки, безцеремонни думи за него, за личния му живот, този язвителен и насмешлив тон… Той чувствуваше как въпреки волята му в него се надига вековната омраза и презрението на неговата каста към робите.

Строг и горд, той се изкачи на скалата.

— Аз дойдох да ви помогна, а вие ме съдите. Нямам намерение да ставам ваш цар. Нека Злия застане начело на въстанието… Аз…

Тълпата изведнъж се люшна, раздалечи се. Като разблъскваше робите, през нея бързо вървеше Куацром. В ръцете си носеше някаква торба.

— Отстъпи! Отстъпи! Важно известие!…

Куацром се приближи до скалата, вдигна торбата и изтърси на земята някакво кълбо.

— Какво е това?… — запита с недоумение Акса-Гуам и изведнъж пребледня и се олюля.

Осветена от лунната светлина, с изцъклени очи го гледаше главата на неговия баща, на жреца Шишен-Итца…

Акса-Гуам се хвана за скалата, чувствувайки, че губи съзнание.

Ата извика истерично.

— Шишен-Итца узна за въстанието и отиваше при царя, за да му съобщи за тебе и да го предупреди — заяви Куацром. — Адиширна ми каза: „Задръж на всяка цена Шишен-Итца, за да не съобщи за заговора на робите“. Не можах да го задържа другояче… По-добре той, отколкото ти. Той беше лош господар… За да не разберат веднага кой е убит, аз отрязах главата и я донесох в торбата… Ето я… Направих, както ми беше заповядано…

Тълпата изслуша тези думи в пълно мълчание.

Акса-Гуам седна на един камък и отпусна глава на ръцете си.

Ата се притискаше плахо до него, но не се решаваше да прояви открито съчувствието си.

Когато първото впечатление премина, робите започнаха да обсъждат създаденото положение. Сега царят неизбежно ще узнае за подготвяното въстание. Също така неизбежна беше и разплатата със заговорниците. Трябваше да действуват незабавно. След дълги и горещи спорове планът за въстанието беше изработен. Решено бе да се щурмува Свещения хълм.

Но в този момент на скалата неочаквано се появи Адиширна-Гуанч.

— Този план не става за нищо — каза той с решителен глас.

— Братко! — възкликна Ата.

Акса-Гуам вдигна и погледна с недоумение Адиширна.

— Свещения хълм е отлично укрепен откъм каналите. Мостовете могат да бъдат вдигнати. Вие трябва да напълните каналите с трупове, преди да ги преминете. Но там ще ви посрещне бронзова четина от копия. Ние ще поведем на щурм само част от нашата армия, за да отвлечем вниманието им. А главните си сили ще пуснем в обход и ще ударим Свещения хълм откъм планините. Това е най-краткият път и за царския дворец. Но преди всичко трябва да се сдобием с оръжие. Аз ще помисля за това…

— И така в зори!… — Адиширна не успя да довърши. Силен подземен трус разлюля скалите и като вълна се затъркаля по долината. Затрополиха падащи камъни.

— Ако подземните сили не разрушат преди това Свещения хълм — добави той.

Но думите му се изгубиха в шума на развълнуваната тълпа. Мравунякът се раздвижи. Робите се разпръснаха, обсъждайки събитията.

Акса-Гуам, Ата, Адиширна и Гуамф вървяха по пътя.

— Прости ми, Акса, аз станах неволен виновник за смъртта на твоя баща!… Но предполагах, че Куацром е по-умен…

Акса-Гуам само кимна мрачно с глава.

Те излязоха на безлюден страничен път. Ата хвана за ръка Акса-Гуам и силно я стисна, искайки да го утеши. Акса-Гуам отговори също с ръкостискане.

— И ти ли се присъедини към въстанието? — запита Акса. Той искаше да каже „присъедини се към нас“, но след казаното от робите не можа да изговори това.

— Аз не вярвам във въстанието! — каза Адиширна. — Преследвам лични цели и не крия това.

Като извади от пазвата си късчето плат със знаците на Сел, той го подаде на Акса-Гуам.

Акса-Гуам прочете:

Баща ми ме омъжва за царя на Ашур. Скоро трябва да замина. Татко разбра за срещата ми с теб в Златните градини и много се разсърди. Той ме затвори в Соколовото гнездо.

Сел

Акса-Гуам познаваше Соколовото гнездо. Това беше един вид затвор за лицата от царския дом. Подземен проход водеше от самия дворец към планината. През планината беше прокарана вита стълба, която извеждаше в помещение, изсечено на огромна височина: малко балконче над отвесна като стена скала. Бягството беше невъзможно.

— За мен има един път към Сел — през двореца! — каза Адиширна.

Двамата замълчаха, като всеки мислеше за своето.

— Остави тази работа! — каза Гуамф на Акса-Гуам.

Ата само по-силно стисна ръката му и го погледна втренчено в очите.

Той тежко въздъхна, стисна до болка ръката на Ата и каза глухо:

— Късно е вече!