Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (6)

I. Атлантида

Слънцето клонеше на запад. Вечерният бриз донасяше до самия кораб аромата на цъфнали портокалови дървета, магнолии и благоуханни планински треви.

Пътниците излязоха на горната палуба на пететажния кораб и се залюбуваха на величествената картина.

Пред тях дремеха в лъчите на пламтящото слънце бреговете на великата Атлантида.

До самия бряг се издигаше знаменитият Посейдонов фар^[1] — едно от чудесата на света. Той имаше форма на конус, скосената част, на който изглеждаше, че опира в небесния свод. Фарът беше изграден от грамадни каменни блокове с червен, черен и бял цвят, разположени в красива плетеница. Около него във вид на спирала се виеше широк път, по който свободно минаваха една до друга шест колесници.

Ден и нощ по спиралния път се точеха коли. Едни от тях караха смолисти дървета на върха на фара, а други извозваха обратно пепелта и въглищата. На върха на фара имаше кръгла площадка, на която спокойно можеше да се разположи цяло градче. Тук имаше огромни запаси от дърва, ями за пепелта и въглищата, решетки за огнищата и цяла система от шлифовани вдлъбнати бронзови огледала. Смолистото дърво, смесено със сяра и земно масло, даваше ярък пламък, който не можеше да бъде изгасен дори и от буря. В случай на проливен дъжд беше построен бронзов навес. Бронзовите огледала като силни кондензатори събираха светлината и отправяха лъчите на много десетки мили в океана.

Фарът се извисяваше до пристанището, заобиколен от градини, сред които бяха разхвърляни къщи с кубична форма от червени, черни и бели камъни. По-нататък почвата постепенно се издигаше и преминаваше в планинска верига.

По склоновете на планината като разтопено злато блестяха под слънцето с бронзовата си облицовка сградите на Посейдонис — столицата на света и на Атлантида. Още по-високо като страж се издигаше полукръг от гигантски планини със снежни върхове.

А по протежение на цялата планинска верига се простираше едно от най-прекрасните произведения на изкуството на атлантите, творба на великия ваятел на Атлантида Адиширна Гуанч — богът на слънцето, изобразен като полулегнал на лявата си страна юноша. В дясната си ръка, протегната покрай бедрото, той държеше рог, от който се спускаше огромен водопад. Опрян на лакътя си, той беше протегнал разтворената длан на лявата си ръка и с усмивка разглеждаше разположените на нея храмове — великия храм на Посейдонис, по средата, грамадни пирамиди и обелиски. Цялата фигура на бога беше изсечена от планинската верига. Необходими бяха два дни и половина път, за да се премине от наклонения лакът на статуята до пръстите на крака. Десетки хиляди роби се бяха трудили над нея.

Откъм морето на няколко часа път от брега тази статуя правеше необикновено, с нищо несравнимо впечатление. Грамадните храмове и пирамиди на дланта на статуята изглеждаха като прекрасни малки играчки.

Снежните върхове обкръжаваха статуята на бога на слънцето като бял облак, потънал в синевата на тропическото небе.

Пътниците гледаха с нямо благоговение тази величествена панорама.

— Да, велик е богът на Атлантида — каза замислено един от тях.

Той седеше на златен трон под раиран балдахин, в пурпурна копринена дреха, извезана с ярки шарки. Червени рубини блестяха по дрехата му като въглени под лъчите на залязващото слънце. Черната дълга брада на бузите, му беше завита на дребни пръстенчета, а по-долу се сплиташе в плитка. Конусообразната тиара на главата му беше обсипана със скъпоценни камъни.

Това беше владетелят на далечния Ашур, един от подвластните на Атлантида царе.

Той беше дошъл с обичайните дарове за годишния Празник на слънцето.

Корабът влизаше в залива. Моряците спускаха грамадните пурпурни платна, по които с разноцветна коприна бяха извезани крилати бикове. Платната падаха по мачтите, построени във формата на „Л“ като свит чадър. Една след друга редиците гребци отпускаха тежките гребла, обвити с тънки листове бронз. Само на най-долния етаж веслата удряха още по водата под ритмичните звуци на флейта.

Най-после беше спуснато и малкото носово триъгълно платно. То затрептя под вятъра като крила на пеперуда и замря.

Корабът влизаше в широк канал, чиито брегове бяха облицовани с бял камък.

Каналът минаваше през три пристанища, разположени едно след друго. С приближаването на кораба до първото пристанище се чуха звуците на грамадните бронзови тръби на морската стража.

Шест митнически плоскодънни лодки със заострени и приповдигнати носове и къси мачти във формата на „Л“ доплуваха и се спряха в полукръг около пристигналия кораб. В лодките стояха войници с дълги пики и къси мечове и с шлемове от полиран бронз.

Началникът на морската стража се изкачи на палубата на кораба.

Той протегна ръка в знак на уважение — свободните атланти не падаха на колене дори и пред царете — и помоли да продължат пътя си. Веслата отново се спуснаха ритмично във водата.

Но ето че каналът неочаквано се изгуби и корабът влезе в голямото пристанище на Посейдонис, озарено от залязващото слънце. Вятърът блъскаше флаговете на върховете на цяла гора от мачти. Глъчката от човешки гласове, звуците на песни, скърцането на врати и дрънченето на бронзови вериги се сливаше в еднообразен шум.

Корабът продължи по-нататък по голям канал, дълъг девет километра. По бреговете на канала се простираха къщи, храмове, складове, ниши с царевица и пшеница, напоявани от мрежа малки канали. Сред зелените градини бяха пръснати ниски кубообразни къщи от бял, червен и черен камък, иззидани в проста, но красива плетеница.

Вдясно, обляна от последните лъчи на залязващото слънце, се извисяваше сградата на Морската борса с високи обелиски, изпъстрени с надписи. Пред нея шумеше и се вълнуваше пъстра, разноезична тълпа: скандинавци, които дори и тук не бяха оставили своите кожени дрехи със скрити под тях коварни мечове; азиатци с червени калпаци и дълги дрехи, извезани със злато; нубийци — продавачи на слонова кост с конически тиари, които звъняха с амулетите си, жълтолики продавачи на коне и посредници…

Най-после корабът спря в третия, вътрешния морски басейн, по чиято повърхност се плъзгаха като бързи водни бръмбари малки лодки, платноходки и гондоли.

Пътниците слязоха от кораба и се настаниха в черни гондоли, украсени със слънчев диск.

Гондолите бързо заплуваха по един прав канал, който се пресичаше от три концентрични канала. Сред тези канали, обковани в червен бронз, се издигаше Свещеният хълм на град Посейдонис.

Без да се здрачава, на земята падна южната нощ. Отдалеч, откъм Морската борса, долетяха заглушени от разстоянието звуци на песни, шум на тълпа…

На хълма се извисяваха грамадни бронзови колони — „фенери“, от чиито върхове падаха ярки лъчи светлина.

На фона на небето се чернееха горите на границата на снежните планински върхове, които защищаваха Атлантида от северните хиперборейски ветрове…

Между първия и втория пръстеновиден канал бяха разположени грамадните сгради на казармите. В тях бяха настанени изпитани по своята вярност войници, които се набираха главно сред светлорусите и дългокоси гали и мургавите бербери.

Гостите слязоха от гондолите и се заизкачваха пешком по Свещения хълм. На неговия връх вече ясно се виждаха пирамидите, които заобикаляха храмовете, с храма на Посейдон в средата. Храмовете бяха обкръжени с разкошна огърлица от дворци, манастири, параклиси, висящи градини, астрономически кули и научни лаборатории на жреците.

От двете страни на пътя растяха драконови дървета с остри листа и с корени, чийто сок прилича на кръв. Сред палмите струяха фонтани.

Изгря луната и нейната светлина ярко освети града. Въздухът беше изпълнен с аромат на цветя. От време на време откъм казармите се дочуваха силни звуци на тръби.

По пътя не срещнаха никого освен часовите, които стояха неподвижно като статуи. С блестящите си ризници те святкаха на лунната светлина като бронзови монолити. Това бяха „кавалеристите на «Нептун»“ — синове на жреци и царе. Техният знатен произход им беше отредил честта да стоят на стража в тия забранени места.

На височината на хълма по-силно се чувствуваше освежаващият дъх на океана…

Храмът на Посейдон беше издигнат на пресечена пирамида, покрита с бронз. Той имаше един стадий^[2] дължина и целият беше покрит със сребро, злато и бронз. Статуите и колоните в храма бяха украсени със слонова кост. На върха на хълма се извисяваше гигантска статуя на бога, изправен в своята колесница, запрегната в крилати коне. Около статуята се издигаха редица астрономически колони, бронзови нереиди и златни статуи на царе и царици, водещи потеклото си от десетте синове на Посейдон.

Всички тези архитектурни съоръжения, облицовани с бляскащ бронз, правеха малко варварско впечатление, но поразяваха с великолепието си.

Недалеч от храма из скалата извираха два извора: единият със студена, другият с гореща вода. Изворите се вливаха в басейни, над които бяха изградени бани: едната лятна, а другата покрита, за времето на зимните дъждове.

Водачът доведе гостите до един от дворците, разположен недалеч от храма на Посейдон в маслинена горичка. Разцъфнали глицинии обвиваха колоните.

Луната осветяваше бронзовата облицовка на вратата, на която беше изобразен ликът на бога на слънцето във вид на човешка глава с пламтящи разпилени коси.

Водачът почука и вратата се отвори.

— Трижди великият цар на Атлантида предоставя този дворец на ваше разположение — каза водачът на царя на Ашур, като протегна ръка.

Почетната стража атланти разтърси копията си, удари ги в щиковете в знак на поздрав и гостите влязоха в двореца.