Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (13)

VIII. В магическия кръг

В стаята вече се намираха жреците Кунтинашар, Зануцирам, Анугуан, Агушатца и Нуги-Естцак.

— Ето и Елзаир — каза Кунтинашар. — Липсва само Келетцу-Ашинацак.

— Както обикновено, колебае се. Ние нарочно определихме тази среща по пладне, когато царят и всичките му царедворци спят. Но Келетцу-Ашинацак ще дойде за хороскопа, който съставих за него — каза Елзаир.

— Разбира се, неговата звезда изгрява, нали?

— Вярно е, както е вярно, че звездата на цар Гуан-Атагуераган залязва.

— Добре е да умееш да командуваш звездите — каза с усмивка Кунтинашар.

— Не се смей! Звездите не лъжат! — обиди се астрологът.

— Оставаше и звездите да лъжат! Лъжат само хората!… Но да не спорим. Анугуан, ти добре ли подготви старата?

— Целна разбира от половин дума. Хитра бабичка. Трябва да й подхвърлим два слънчеви диска^[1]. Нека стоплят старите й кости.

Вратата се отвори и в стаята влезе братът на царя на Атлантида — Келетцу-Ашинацак, цар на Атцор, съпроводен от жреца Шитца.

Жреците станаха и вдигнаха ръце в знак на благославяне и поздрав.

— Да бъде с нас светлината на твоето величие — каза Кунтинашар.

— Привет вам. Е, какво показва моят хороскоп? Добър ли е? Всичко благополучно ли е?

Келетцу-Ашинацак имаше късогледи очи, с които гледаше втренчено, отметнал глава малко назад. Дребните му сухи ръце бяха непрекъснато в движение. Той неспокойно подръпваше с пръсти червеникавата си брада. Само при тържествени случаи сдържаше тези неволни неспокойни движения, които не подхождаха на царското му величие.

— Слава на Слънцето! Велики царю, твоят хороскоп е прекрасен! Звездите са благосклонни към теб. Позволи ми да го прочета.

И Елзаир започна напевно:

— На великия и славен, могъщ владетел на Атцор…

— Не трябва, не трябва… — размаха сухите си ръчички Келетцу — главното… Да, кажи главното… и със свои думи… да…

— Твоята звезда, велики царю, при изгрева си гореше по-ярко от всички други и пресече пътя на звездата на трижди великия цар на Атлантида Гуан-Атагуераган. Лъчите на неговата звезда избледняха в лъчите на звездата на владетеля на Атцор.

Келетцу-Ашинацак беше развълнуван, зарадван и изплашен.

— А какво означава това? Какво означава? — запита той, като оглеждаше жреците с втренчения поглед на примижалите си късогледи очи и усилено подръпваше червеникавата си брада.

— Велики царю — пристъпи напред жрецът Анугуан, — за да отговоря на твоя въпрос, аз изучих всички бронзови плочки на държавния архив от деня на твоето раждане. И ето какво узнах: законният цар на Атлантида си ти.

— Аз?… Нима?… Но нали аз съм по-младият? Макар че сме се родили близнаци…

— Ти си по-старият, велики царю! За това говорят не само нашите плочки!

Анугуан се приближи до стената, отвори тайна вратичка и пропусна Цална.

— Ето акушерката, която е поела теб и твоя царствен брат. Кажи, бабо, кой се роди пръв — цар Келетцу-Ашинацак или Гуан-Атагуераган.

— Пръв се роди Келетцу-Ашинацак. Аз добре запомних една голяма бенка на дясното рамо на първенеца…

— Бенка?… Да, аз имам голяма бенка на дясното рамо.

— После се роди Гуан-Атагуераган. Когато измиха младенците и ги показаха на техния баща, трижди великия Атагуераган-Кукулкан, той посочи Гуан и каза:

— Ето моя първенец и наследник!

— Но защо? Защо?… — възкликна обидено Келетцу-Ашинацак.

— Не се гневи, велики царю! На твоя баща не му хареса цветът на косата ти. И още, в лицето ти приличаше на овца… И после, ти се роди слабичък и баща ти се боеше, че може да умреш или пък да бъдеш хилав цар…

— Хилав цар? Така ли каза?

— Или хилав мъж, не мога да си спомня точно…

— Нямаме повече нужда от теб, Целна — каза Кунтинашар.

Цална взе да се кланя ниско и се оттегли.

Жреците мълчаха в очакване. Келетцу-Ашинацак седеше озадачен и подръпваше брадата си. Най-после Анугуан наруши мълчанието.

— Велики царю! Аз съм пазител на законите. И смятам, че в името на светостта на закона твоите права трябва да бъдат възстановени.

В късогледите очички на Келетцу пламна радост, но той изплашено замаха с ръце.

— Какво приказваш!… Какво приказваш!… А брат ми?

— Ние ще му предложим да отстъпи мястото доброволно. А ако не се съгласи…

— Разбира се, че няма да се съгласи! Разбира се! Толкова години е царувал и изведнъж…

— Ако не се съгласи, ти имаш армия и флота. Част от войските и военачалниците на Гуан-Атагуераган са недоволни от него. Ти винаги можеш да намериш съюзници сред подвластните на Атлантида царе. Ние сме с теб… Ти трябва само да предявиш своите права. Останалото ще направим ние… с теб и от твое име.

— Не зная… Това е толкова неочаквано…

— Разбираме твоите колебания, велики царю — каза Елзаир. — Роднински чувства… любовта към брат ти… Но нашият земен път е предначертан на небесата. Ако ти още се съмняваш, ние ще направим така. С дадената ми от боговете власт аз ще призова сянката на твоя баща. Нека той сам реши съдбата на престола.

— Сянката на моя баща? — възкликна с уплаха и с интерес Келетцу-Ашинацак.

— Да, сянката на твоя баща!

Елзаир отвори скритата в стената врата и каза повелително:

— Влез!

Келетцу-Ашинацак влезе нерешително. Жреците го последваха.

Съвсем кръглата стая, боядисана в син цвят, с куполообразния си таван напомняше небесното полукълбо. Сходството се допълваше от разхвърляните по купола златни звезди. В центъра на мозаичния под от сини камъни беше вграден геометрически правилен кръг с вписан в него петоъгълник. В средата на кръга се издигаше тесен бронзов трон със слънчев диск на облегалката. От двете страни на трона имаше два високи бронзови светилника във вид на три сплетени змии. Завитите им опашки служеха за крачка. Три златни глави с изумрудени очи и с отворени сякаш за захапване уста се бяха навели над пламъка.

— Седни! — все така повелително каза Елзаир.

Келетцу-Ашинацак прекрачи боязливо чертата на кръга и се изкачи по стъпалата на трона.

— Сега ще се разкъса завесата на времето!…

И Елзаир вдигна ръце и започна тържествено и бавно да произнася заклинания: Ацан, Цита, Атиц, Наца.

При всяка негова дума пламъкът на светилниците намаляваше и най-после съвсем угасна. Стаята потъна в непроницаем мрак.

От нервно напрежение ушите на Келетцу-Ашинацак зазвънтяха, а пред очите му се появиха зелени кръгове.

Мъчителното мълчание продължаваше.

Изведнъж в далечината се разнесоха нежни звуци на флейта. В същия миг на стената се появи подобна на змийче синкава светлина.

Светлинната змия непрекъснато се движеше, като ту се разгаряше, ту избледняваше. Нейните движения и силата на светлината бяха неразривно свързани със звуците на флейтата. Ако мелодията звучеше по-бързо и по-силно — по-бързо се извиваше и по-ярко светеше змията. Щом звуците се забавяха и затихваха — избледняваше и забавяше движението си и светлината. Еднообразната мелодия се състоеше само от пет повтарящи се ноти.

Тази еднообразна музика и играта на светлината хипнотизираха Келетцу. Той съвсем не можеше да разбере дали вижда светещи звуци, или слуша свиреща светлина.

През това време към първата се присъедини втора змия и втора флейта. После, трета, четвърта, звуците и светлините се догонваха, сплитаха се и се разделяха. Постепенно от отделните змии се образува светещ кръг. Тогава движението на змиите престана, замлъкнаха и флейтите. Кръгът гореше с равномерна фосфоресцираща светлина. Той започна да потъва и да се превръща в кръгъл прозорец, зад който имаше празно пространство, изпълнено с лека мъгла.

Пред поразения Келетцу-Ашинацак застана, както му се стори, сянката на неговия баща. Сянката вдигна ръка към Келетцу и в стаята ясно прозвуча глас:

— Келетцу-Ашинацак! Тронът на Атлантида те чака…

Всичко потъна в мрак.

Келетцу извика и изгуби съзнание.

Жреците го изнесоха в първата стая и го свестиха.

— Трижди велики царю на Атлантида! — обърна се тържествено към него Кунтинашар.

— Аз още не съм цар на Атлантида… — промълви Келетцу с блуждаещ поглед.

— За нас ти си вече цар. Сянката на твоя баща те издигна на престола.

— Да, но сянката на баща ми каза: „Тронът те чака…“. Може би след смъртта на брат ми?…

Кунтинашар хвърли отегчен поглед към Елзаир.

— Отговорът на твоя баща е съвсем ясен: „тронът те чака“. Значи, не трябва да се бавиш — каза Елзаир.

— Да, да… Добре. Ще помисля… Много съм уморен. Ще ви дам отговор… да… Шитца, изведи ме…

И подпрян на ръката на жреца, Келетцу-Ашинацак си отиде.

— Не можа ли да накараш тази сянка да приказва по-другояче. „Тронът те чака.“ Да беше казал: „Келетцу! Заповядвам ти да отнемеш със сила трона на Гуан. Ти си законният наследник на престола“ или нещо подобно — сърдеше се Кунтинашар. — Чуден навик имате вие, магьосниците, да говорите мъгляво, със загадки. И ето че прекалено много замъгли всичко!

— Откъде можех да зная!… — проговори смутено Елзаир. — На него всичко трябва да му се сдъвче и да се сложи в устата му…

— Няма да е лош цар… — подходящ цар ще бъде — каза Зенуцирам. — Много удобен!…

— Удобен, когато стане цар. А как ще го възкачим?

— Трябва да започнем отзад напред — каза Анугуан. — Известно ми е, а сега и на вас ви е известно, че се подготвя въстание на робите. Начело е Акса-Гуам-Итца, синът на Шишен-Итца — вярното царско куче! Това е младостта! Казват, че се увлякъл по някаква робиня и сега иска да преобърне цяла Атлантида! Тъкмо този Акса-Гуам ще използуваме ние. Ако въстанието се насочва от умела ръка, те могат да убият Гуан-Атагуераган. На нас това ни трябва. Ще се справим бързо с робите и ще възкачим на престола тази атцорска овчица — Келетцу. И ще бъдем неограничени господари на Атлантида. А ако въстанието пропадне и главата на Гуан-Атагуераган оцелее — ще отхвръкне главата на Акса-Гуам, а и неговият баща ще си изпати. Ние ще останем настрана.

— Ето истинския дипломат на Атлантида! Пазителя на законите, поддържащ въстанието на робите! — каза със смях Кунтинашар.

Лек вълнообразен подземен трус отхвърли всички наляво. Някъде зашумя падаща мазилка.

— Тези подземни трусове започват да ме безпокоят!

— Дребна работа! — каза безгрижно Кунтинашар.

— Но не винаги свършва с дреболии — възрази Анугуан. — Нашите плочки разказват за няколко ужасни земетресения и вулканични изригвания. Ето тази пирамида, която е по-здрава от скала, преди три хиляди и седемстотин години е получила грамадна пукнатина и се наложило да бъде издигната отново. А какво е станало тогава с дворците и храмовете?…

— Ти да не искаш да живееш три хиляди години, Анугуан? Аз мисля, че докато сме живи, ще издържи! А после… Нека всички пирамиди се пукат като черупките на печени яйца!

Като се прозина сладко, той добави:

— Време е обаче за почивка!