Александър Беляев
Последният човек от Атлантида

I. Последната експедиция

— Чудесна мисъл!

Мистър Соли отмести книгата настрана и повтори още веднъж:

— Да. Чудесна мисъл! — и потъна в размисъл.

Мистър Соли беше преуспяващ нюйоркски фабрикант и борсов спекулант, забогатял от военни доставки през време на световната война.

Войната е прекрасно нещо за такива хора. Колкото по-високо растяха планините от трупове на бойните полета, толкова повече се закръгляше текущата сметка на мистър Соли. Към края на войната мистър Соли „струваше“ няколко милиарда долара.

Но когато достигна върховете на финансовото могъщество, му се случи неприятна история. Разкошните обеди, обилно поливани с фини вина, предизвикаха заболяване на кръвоносните съдове на мозъка. И той получи мозъчен удар, когато най-малко очакваше. Парализираха се дясната му ръка и кракът. Ударът беше лек и благодарение на добрите медицински грижи след няколко месеца болният се оправи. Парализата видимо премина. Но лекарят категорично забрани на мистър Соли да се връща към търговската дейност.

— Достатъчно сте работили — каза лекарят. — Ако искате да запазите здравето си, трябва напълно да промените живота си. Пътувайте, занимавайте се с колекционерство, с благотворителност — с една дума, с каквото искате, само за да запълните времето си и да се развлечете, но избягвайте умственото и нервното напрежение. Иначе не отговарям за живота ви.

След този ултиматум пред мистър Соли изникна трудният въпрос с какво да запълни живота си и как да използува несметните си богатства?

Той нямаше семейство. Това още повече усложняваше положението. Нямаше за кого да се грижи освен за себе си.

Да отиде в Африка на лов за лъвове, както Рузвелт?

Твърде силните усещания от този вид спорт не привличаха Соли.

Благотворителност?

Само мисълта за това предизвикваше на тлъстото му червендалесто лице гримаса на отвращение. Много изтъркано, банално. Да попълни чек за сто хиляди долара в полза на университета, за да се полюбува след това на портрета си във вестниците? Празно и скучно.

Мистър Соли се опита да се занимава с колекционерство. Започна да купува картини на стари италиански майстори. Но всички тези леонардодавинчиевци и рафаеловци очевидно не бяха се съобразили с американското търсене. Повечето от редките картини бяха вече купени. След като се изложи с купуването на един „оригинален“ Кореджо, който се оказа изкусна имитация, Соли почувствува отвращение към живописта.

Последва колекциониране на австралийски бумеранги, на китайски звънчета… Колекцията, съставена от триста и петдесет вида живи бълхи, събрани от всички краища на света, накара хората да заговорят за него известно време. Но всичко това не го задоволяваше… Трябваше да се намери нещо забележително, нещо, което може би ще обезсмърти името му.

След като бе вкусил от плодовете на богатството и властта, мистър Соли тайно мечтаеше за слава. Но как да я кули? Това съвсем не беше така просто, както с борсовите акции.

И ето, когато вече губеше надежда да намери достойна за живота си цел, чистата случайност му дойде на помощ.

Личният секретар на мистър Соли случайно беше оставил на бюрото пъстра книжка със сиви и сини ленти на корицата. Това беше томче на френски език: „Роже Девин. Изчезналият континент Атлантида — шестата част на света“.

Милионерът прегледа от скука книгата, но няколко реда спряха вниманието му.

„Необходимо е да се създаде — пишеше авторът — експедиция от кораби на всички нации за изследване на Атлантическия океан, за да се намери свещената земя, в която спят общите прадеди на древните нации, на Европа, Африка и Америка.“

„Подводна експедиция за търсене на Атлантида… Чудесна идея!“

Мистър Соли запали пура и се отдаде на честолюбиви мечти. Той, мистър Хенри Соли, открива този изчезнал континент. Ще стане нов Колумб. Ще забие звездното американско знаме на този изчезнал континент. А колекциите на дъното на океана! Там навярно няма да има имитации. Всички оригинали ще имат неизмерима ценност. „Добра идея за влагане на капитала — мярна се в главата му, свикнала да подхожда към всичко с търговска сметка. — И слава, слава…“

Да, непременно трябва да се помисли за това. Въпросът трябва да се проучи. Мистър Соли разгледа приложената библиография в края на книгата: „Само колекцията от книги в Смитсънианския институт съдържа над 50 000 тома…“

„Е, това е вече прекалено! — Мистър Соли се намръщи, като си представи купищата книги. — Впрочем за какво са учените? Ще им възложим да направят необходимия подбор. А засега да се запознаем с Девин.“

Мистър Соли забрави дори строгия режим на лекаря и се заседя до полунощ, задълбочен в четене на книгата.

На сутринта личният му секретар мистър Картър го видя необичайно оживен и остана слисан от думите му.

— Картър! Заминаваме на подводна експедиция да търсим Атлантида…

Картър отвори широко очи, след това погледна оставения вчера том на Девин и разбра всичко.

„По-добре да беше ловил бълхите си“ — помисли си Картър. Него никак не го привличаше тази експедиция. Съвсем наскоро се бе сгодил.

Но с обичайната си любезност промълви:

— На вашите услуги, сър.

II. Атлантида и Мери

Работата закипя. Мистър Соли беше неузнаваем. Апатията и отпуснатостта му изчезнаха безследно. От сутрин до вечер той се съвещаваше с учени, с инженери, с моряци. Соли навлизаше във всички подробности и проявяваше незаменимите си практически и организаторски способности.

Инженерите изработваха различни типове подводни кораби. Осъществяваше се на дело фантазията на Жюл Верн за откриването на Атлантида с „Наутилус“ на капитан Немо. Соли бракува проекта за построяване на голям подводен кораб.

— Той може да ни потрябва едва накрая, когато намерим Атлантида. А освен това големите подводници са скъпички дори за моя джоб. На нас са ни нужни хрътки, флотилии от малки съдове, които ще сноват под вълните на океана и ще извършват предварителни изследвания.

Спряха се на един тип малка подводница и започнаха да изработват конструкцията й.

На подводниците смятаха да поставят прозорец от дебело стъкло и силни прожектори, за да може да се наблюдава отвътре. В долната част на корпуса трябваше да има отвори, през които към дъното на океана да могат да се спускат особени сонди за изследване на почвите. Най-после специални люкове можеха да изхвърлят и да прибират обратно водолази. С надводния свят предвиждаха да се поддържа непрекъсната връзка чрез радиото. Решиха да построят пет такива подводници. Сметката непрекъснато растеше, но това не смущаваше Соли. Според неговите планове, корабите трябваше да се построят за две години. Разходите можеха да бъдат покрити с лихвите от неговия капитал. Първата лодка трябваше да бъде готова след половин година. Ако тя имаше късмет, можеха да минат и без останалите.

Въпреки всички тези трескави приготовления работата можеше да се разстрои, и то само защото в съдбата на откриването на Атлантида се оказа намесена светлокосата Мери, годеницата на Картър. Секретарят на милионера беше така увлечен по нея, както Соли по Атлантида. В нейно лице Атлантида намери сериозна съперница.

Картър гледаше на хрумването на Соли като на една от неговите приумици, която можеше да мине така бързо, както бяха минали другите му увлечения. Но тази приумица можеше задълго да го откъсне от мис Мери Ривс.

И той поведе тайна борба, за да провали този план. Уверяваше лекаря, че увлечението на Соли по Атлантида е вредно за неговото здраве. Умишлено усложняваше нещата, за да отложи пътуването. Търсеше професори, които не вярваха в съществуването на Атлантида, и ги молеше да убедят стареца Соли да се откаже от своя план. Създаде цяла кампания в печата. Повечето учени осмиваха фантазьорството на Соли. Вестниците поместваха карикатури. Но Соли беше непреклонен.

За нещастие на Картър Соли намери в лицето на професор Ларисон фанатичен привърженик на експедицията.

Старият Лариаон — с кълбовиден гол череп и тесни, весели очи — се пресели при Соли и направо го хипнотизираше с възбудените си речи за Атлантида, за нейните несметни богатства, погребани на дъното на океана.

Като изгуби всякаква надежда да провали експедицията, Картър уведоми Соли една сутрин, че напуска.

— Как, вие ме напускате в такава минута? — запита Соли огорчено. — Но каква е причината?

Всичко това беше казано с такова искрено огорчение, че Картър след известно колебание реши да си признае истината.

— Смятам скоро да се оженя и при това положение няма как да тръгна на експедиция, която ще продължи може би няколко години.

Соли наведе глава. След това изведнъж скочи от креслото махна с ръце и извика:

— Такава била работата, значи! Женете се по-скоро и я вземете със себе си!

„Със себе си… — това беше нова мисъл, която още не беше идвала в главата на Картър. — А дали Мери ще се съгласи?“

Неочаквано за него Мери се съгласи да вземе участие в експедицията и дори прояви най-жив интерес.

Мери престана да бъде опасна за Атлантида.

III. Търсене на Атлантида

Минаха още три години. Години на разочарования и измамени надежди. Вече четири години подводниците браздяха дълбините на Атлантическия океан между северозападните брегове на Африка и източните брегове на Северна и Южна Америка. Бяха направени много интересни геоложки и палеонтоложки открития, но следи от Атлантида не се намериха. Цели отряди от водолази сондираха морското дъно на стотици метри дълбочина, но навсякъде намираха само вулканичен туф, кристализирал под налягането на водата, гранита и глинестите шисти.

Участниците в експедицията бяха явно уморени. Интересът на Мери Картър към Атлантида значително изстина.

Нейният мъж проклинаше Атлантида, Ларисон и Соли.

Доброто възнаграждение обаче го задържаше в експедицията. Самият Соли от време на време започваше да се съмнява. Разходите растяха, отдавна стана нужда да се посегне на основния капитал. Сега Соли „струваше“ вече много по-малко, отколкото преди експедицията.

Подводната експедиция на Соли отначало възбуди огромен интерес. За известно време Атлантида стана най-модната тема. За нея се четяха безброй лекции, водеха се научни спорове. Някои си представяха богатствата, погребани на дъното на океана. Поставяше се дори въпрос за основаване на акционерно дружество за извършване на проучвания съвместно със Соли. Но най-обикновената сметка ги накара да изчакат резултатите от експедицията на Соли. А тези резултати засега бяха плачевни. Вестниците и списанията пишеха за експедицията все по-хладно, след това преминаха към подигравки, изчисляваха колко струва „митът за Атлантида“ и най-после замълчаха съвсем. За Соли това беше по-лошо от всичко. Като допълнение към неприятностите той изгуби част от състоянието си, вложено в нефтени акции.

По-нататъшното „закопаване на пари в океана“, както пишеха вестниците, го заплашваше с разорение.

Соли стана мълчалив и раздразнителен.

Не се отчайваше единствен Ларисон.

— Всички наши неуспехи не доказват нищо. Просто сме допуснали грешка в изследванията. Но тази грешка лесно може да се поправи. Работата е там, че досега ние драскахме само върховете на вулканичните планини на Атлантида. Спомнете си, че още Платон споменава за тези високи планини. Градовете са лежали в техните поли. Следователно, за да ги търсим, трябва да се спуснем в долините, лежащи поне на три хиляди метра дълбочина на дъното на океана, и там да направим в почвата няколко диагонални изкопа. И ние ще намерим Атлантида. Тя ви е чакала десетки хиляди години и нима сега, когато сте така близо до нея и до славата — да, до славата! — вие ще изоставите всичко?

Хитрият Ларисон отдавна беше намерил слабата струна на Соли. Славата.

— Колко струва тя? Тоест още колко ще струва това? — запита той.

Започнаха да пресмятат. Работата на дъното на океана струваше безумно скъпо. Но упоритостта и навикът да рискува накараха Соли да се реши на тази стъпка.

За последните изследвания избраха областта на 12° северна ширина и 40° западна дължина. На дъното бяха спуснати грамадни въздушни камбани, понеже на дълбочина три хиляди метра натискът на водата беше много голям за водолазите. Свредели, движени с електричество от корабите на повърхността на океана, пробиваха и раздробяваха почвата, която се изхвърляше от камбаната през херметически люкове. Няколко пъти водата прониква под камбаната. Шест работници вече платиха с живота си. Все по-трудно беше да се намерят доброволци на мястото на излезлите от строя, все по-скъпо се заплащаше трудът. Три месеца продължи тази упорита работа. Героичните усилия на експедицията отново привлякоха вниманието на „надземния свят“. Неуморимият Ларисон енергично ръководеше работата на дъното на океана. По-голямата част от времето си Соли прекарваше на плаващия док, построен край мястото на изследванията в открито море. Престоят в подводниците беше тежък за него. Затова пък морският въздух силно укрепи здравето му. Физически той се чувствуваше прекрасно. Но това лечение му струваше скъпо. Една сутрин, като поседя над сметките и провери баланса, той видя, че средствата ще му стигнат да продължи работата само два месеца. А после — край. Той ще бъде разорен и опозорен като стар фантазьор и мечтател.

Вечерта, когато умореният, но както винаги бодър и шумен Ларисон се изкачи при него от дъното на океана, Соли му съобщи печалната новина.

Ларисон за първи път се почувствува смутен.

Той никога не беше помислял, че този златен чувал може да се изпразни. Но Ларисон беше твърде погълнат от работата, за да се поддава на отчаяние.

— Не може да бъде!

— Тоест как не може да бъде? Ето, погледнете сметките.

— Невъзможно е, казвам, работата да се прекрати на най-интересното място. Стигнахме до мек туф. Работи се по-лесно. И едва днес аз намерих нещо, което дяволски напомня парче керемида. Пари? Трябва да се намерят!

— Но как?

Ларисон сви рамене и се оттегли. Той дълго писа тази вечер, направи някакви разпореждалия, а на сутринта закуси набързо и се гмурна „у дома си“ на дъното на океана.

IV. Неочаквана помощ

Двата съдбоносни месеца бяха към своя край. Соли пресмяташе какво ще му остане за един скромен живот, когато изостави „глупавата прищявка“ с Атлантида и я ликвидира. Извиканият от него управител му правеше доклад. След ликвидирането на овцефермата в Тексас, оставаха някакви трохи от няколкостотин хиляди долара.

Соли пускаше замислено струи дим и си рисуваше картината на своето бъдеще. Ще отиде в някое уединено имение в Южните щати и ще прекара живота си в пълна самота.

От африканския бряг лъхна горещият дъх на нажежените пустини.

Наведнъж на север се показаха редица кораби. Когато се приближиха, Соли видя развяващите се вимпели.

— Каква е тази флотилия?

Той не знаеше, че им идва международна помощ. Ларисон не дремеше. Той написа горещо възвание до вестниците на различни страни с призив към цялото културно човечество да помогне на експедицията „в името на науката“. Неговото пламенно възвание направи впечатление. Създадена беше помощна флота, корабите на която сега се приближаваха към плаващия фар. Соли отдавна вече не четеше вестници: „Нищо освен неприятности“. И затова не знаеше за възванието на Ларисон.

Помощта дойде навреме и работата закипя с удвоено темпо. Скоро бяха намерени неоспорими следи от Атлантида: каменен зид от черни, бели и червени камъни, добре запазени във водонепроницаемия слой. Откритието предизвика необичайна сензация в целия свят. Почти всички държави взеха участие в разкопките, като че ли желаеха да наваксват загубеното.

Работата вървеше бавно, но сега вече това не беше сляпата работа на къртица.

Всеки месец донасяше все по-радостни новини. Соли, който се оживи и отново се развесели, проплува с подводница местата на изследванията и през прозореца на илюминатора наблюдаваше как от синевата на океана, осветлявана от прожектор, се показаха ту полуразрушена редица от колони, между които плуваха риби и леко поклащаха опашките си, ту стени на постройка, ту изкривена арка на храм…

През петата година на експедицията бяха намерени развалините на храм на Посейдон, а в тях грамадна библиотека, съставена от бронзови полирани плочки, на които бяха гравирани надписи. Надписите бяха прекрасно запазени. Успя да ги разчете един руски учен-лингвист. Постепенно Атлантида разкриваше своите тайни: храмове, пирамиди, статуи, сгради, бронзово оръжие, покъщнина и безбройно количество „бронзови книги“ на атлантите.

След завършване на разкопките беше свикана международна конференция от представители на дипломацията и на научния свят, която да разреши въпроса за съдбата на извлечените от дъното на океана извънредно ценни археологически колекции.

Беше решено да не се раздробява „централното ядро“ на археологичния материал, което даваше пълна, почти изчерпателна представа за Атлантида, за нейната цивилизация и живот. Но между Европа и Америка се завърза горещ спор кой да владее това ядро.

В края на краищата спорът беше решен в полза на Америка, но като компенсация в Европа бе създаден международен музей на Атлантида.

Грамадната сграда бе построена в стила на атлантите и се състоеше от триста и шестдесет зали, изпълнени със статуи, битови и култови предмети и т.н. До основната сграда имаше и редица други: Международен институт за изучаване на Атлантида и библиотека, която включваше вече над двеста хиляди тома книги за Атлантида.

Първата реч на тържественото откриване на този музей и на института беше предоставена на професор Ларисон. Тя продължи повече от шест часа и беше изслушана с неотслабващ интерес. Мистър Соли също не бе забравен на това тържество и самолюбието му бе удовлетворено. Нали в края на краищата неговата скука и излишните му пари бяха помогнали да се открие Атлантида.

Археологичните находки имаха достатъчно дубликати, за да се създадат богати музеи в Европа. Между тях най-пълни и богати се оказаха музеите в Москва, Париж и Лондон.

С това ще завършим кратката история на откриването на Атлантида. По-нататък продължава историята на самата Атлантида. Тази история е написана от неуморния старец Ларисон. Такъв ентусиаст като Ларисон не можеше да напише сух научен трактат. Той е написал по-скоро роман, отколкото история. Но роман, в който всяко положение е обосновано с научни данни. За съжаление Ларисон неочаквано умря и ръкописът, за който знаеха мнозина от неговите другари, се смяташе за изгубен. Едва неотдавна той беше намерен сред вехториите на тавана на уединения му дом.

Ръкописът е снабден с бележки от Ларисон, които ние запазихме. Ето този ръкопис.

Предговор

Пиша за себе си. За изучаването на Атлантида изгубих дълги години. Твърде много се вживях в нея. Бродих сред развалините и на дъното на океана. Там пред мен се нижеха картините на нейното минало величие и ужасен край. По много документи, намерени на дъното на океана и на повърхността на земята в различни страни, аз се запознах със съдбата на нейните обитатели и дори на отделни лица. У мен се породи непреодолимата потребност да запиша всичко това. Не възнамерявам да печатам този ръкопис.

Моята повест за Атлантида е твърде научна за роман и твърде романтична за наука.

Но аз не мога да не я напиша, защото тези видения ме преследват като халюцинации.

Може би, като ги опиша, с по-голямо спокойствие ще продължа научната си работа.

Професор Ларисон

I. Атлантида

Слънцето клонеше на запад. Вечерният бриз донасяше до самия кораб аромата на цъфнали портокалови дървета, магнолии и благоуханни планински треви.

Пътниците излязоха на горната палуба на пететажния кораб и се залюбуваха на величествената картина.

Пред тях дремеха в лъчите на пламтящото слънце бреговете на великата Атлантида.

До самия бряг се издигаше знаменитият Посейдонов фар^[1] — едно от чудесата на света. Той имаше форма на конус, скосената част, на който изглеждаше, че опира в небесния свод. Фарът беше изграден от грамадни каменни блокове с червен, черен и бял цвят, разположени в красива плетеница. Около него във вид на спирала се виеше широк път, по който свободно минаваха една до друга шест колесници.

Ден и нощ по спиралния път се точеха коли. Едни от тях караха смолисти дървета на върха на фара, а други извозваха обратно пепелта и въглищата. На върха на фара имаше кръгла площадка, на която спокойно можеше да се разположи цяло градче. Тук имаше огромни запаси от дърва, ями за пепелта и въглищата, решетки за огнищата и цяла система от шлифовани вдлъбнати бронзови огледала. Смолистото дърво, смесено със сяра и земно масло, даваше ярък пламък, който не можеше да бъде изгасен дори и от буря. В случай на проливен дъжд беше построен бронзов навес. Бронзовите огледала като силни кондензатори събираха светлината и отправяха лъчите на много десетки мили в океана.

Фарът се извисяваше до пристанището, заобиколен от градини, сред които бяха разхвърляни къщи с кубична форма от червени, черни и бели камъни. По-нататък почвата постепенно се издигаше и преминаваше в планинска верига.

По склоновете на планината като разтопено злато блестяха под слънцето с бронзовата си облицовка сградите на Посейдонис — столицата на света и на Атлантида. Още по-високо като страж се издигаше полукръг от гигантски планини със снежни върхове.

А по протежение на цялата планинска верига се простираше едно от най-прекрасните произведения на изкуството на атлантите, творба на великия ваятел на Атлантида Адиширна Гуанч — богът на слънцето, изобразен като полулегнал на лявата си страна юноша. В дясната си ръка, протегната покрай бедрото, той държеше рог, от който се спускаше огромен водопад. Опрян на лакътя си, той беше протегнал разтворената длан на лявата си ръка и с усмивка разглеждаше разположените на нея храмове — великия храм на Посейдонис, по средата, грамадни пирамиди и обелиски. Цялата фигура на бога беше изсечена от планинската верига. Необходими бяха два дни и половина път, за да се премине от наклонения лакът на статуята до пръстите на крака. Десетки хиляди роби се бяха трудили над нея.

Откъм морето на няколко часа път от брега тази статуя правеше необикновено, с нищо несравнимо впечатление. Грамадните храмове и пирамиди на дланта на статуята изглеждаха като прекрасни малки играчки.

Снежните върхове обкръжаваха статуята на бога на слънцето като бял облак, потънал в синевата на тропическото небе.

Пътниците гледаха с нямо благоговение тази величествена панорама.

— Да, велик е богът на Атлантида — каза замислено един от тях.

Той седеше на златен трон под раиран балдахин, в пурпурна копринена дреха, извезана с ярки шарки. Червени рубини блестяха по дрехата му като въглени под лъчите на залязващото слънце. Черната дълга брада на бузите, му беше завита на дребни пръстенчета, а по-долу се сплиташе в плитка. Конусообразната тиара на главата му беше обсипана със скъпоценни камъни.

Това беше владетелят на далечния Ашур, един от подвластните на Атлантида царе.

Той беше дошъл с обичайните дарове за годишния Празник на слънцето.

Корабът влизаше в залива. Моряците спускаха грамадните пурпурни платна, по които с разноцветна коприна бяха извезани крилати бикове. Платната падаха по мачтите, построени във формата на „Л“ като свит чадър. Една след друга редиците гребци отпускаха тежките гребла, обвити с тънки листове бронз. Само на най-долния етаж веслата удряха още по водата под ритмичните звуци на флейта.

Най-после беше спуснато и малкото носово триъгълно платно. То затрептя под вятъра като крила на пеперуда и замря.

Корабът влизаше в широк канал, чиито брегове бяха облицовани с бял камък.

Каналът минаваше през три пристанища, разположени едно след друго. С приближаването на кораба до първото пристанище се чуха звуците на грамадните бронзови тръби на морската стража.

Шест митнически плоскодънни лодки със заострени и приповдигнати носове и къси мачти във формата на „Л“ доплуваха и се спряха в полукръг около пристигналия кораб. В лодките стояха войници с дълги пики и къси мечове и с шлемове от полиран бронз.

Началникът на морската стража се изкачи на палубата на кораба.

Той протегна ръка в знак на уважение — свободните атланти не падаха на колене дори и пред царете — и помоли да продължат пътя си. Веслата отново се спуснаха ритмично във водата.

Но ето че каналът неочаквано се изгуби и корабът влезе в голямото пристанище на Посейдонис, озарено от залязващото слънце. Вятърът блъскаше флаговете на върховете на цяла гора от мачти. Глъчката от човешки гласове, звуците на песни, скърцането на врати и дрънченето на бронзови вериги се сливаше в еднообразен шум.

Корабът продължи по-нататък по голям канал, дълъг девет километра. По бреговете на канала се простираха къщи, храмове, складове, ниши с царевица и пшеница, напоявани от мрежа малки канали. Сред зелените градини бяха пръснати ниски кубообразни къщи от бял, червен и черен камък, иззидани в проста, но красива плетеница.

Вдясно, обляна от последните лъчи на залязващото слънце, се извисяваше сградата на Морската борса с високи обелиски, изпъстрени с надписи. Пред нея шумеше и се вълнуваше пъстра, разноезична тълпа: скандинавци, които дори и тук не бяха оставили своите кожени дрехи със скрити под тях коварни мечове; азиатци с червени калпаци и дълги дрехи, извезани със злато; нубийци — продавачи на слонова кост с конически тиари, които звъняха с амулетите си, жълтолики продавачи на коне и посредници…

Най-после корабът спря в третия, вътрешния морски басейн, по чиято повърхност се плъзгаха като бързи водни бръмбари малки лодки, платноходки и гондоли.

Пътниците слязоха от кораба и се настаниха в черни гондоли, украсени със слънчев диск.

Гондолите бързо заплуваха по един прав канал, който се пресичаше от три концентрични канала. Сред тези канали, обковани в червен бронз, се издигаше Свещеният хълм на град Посейдонис.

Без да се здрачава, на земята падна южната нощ. Отдалеч, откъм Морската борса, долетяха заглушени от разстоянието звуци на песни, шум на тълпа…

На хълма се извисяваха грамадни бронзови колони — „фенери“, от чиито върхове падаха ярки лъчи светлина.

На фона на небето се чернееха горите на границата на снежните планински върхове, които защищаваха Атлантида от северните хиперборейски ветрове…

Между първия и втория пръстеновиден канал бяха разположени грамадните сгради на казармите. В тях бяха настанени изпитани по своята вярност войници, които се набираха главно сред светлорусите и дългокоси гали и мургавите бербери.

Гостите слязоха от гондолите и се заизкачваха пешком по Свещения хълм. На неговия връх вече ясно се виждаха пирамидите, които заобикаляха храмовете, с храма на Посейдон в средата. Храмовете бяха обкръжени с разкошна огърлица от дворци, манастири, параклиси, висящи градини, астрономически кули и научни лаборатории на жреците.

От двете страни на пътя растяха драконови дървета с остри листа и с корени, чийто сок прилича на кръв. Сред палмите струяха фонтани.

Изгря луната и нейната светлина ярко освети града. Въздухът беше изпълнен с аромат на цветя. От време на време откъм казармите се дочуваха силни звуци на тръби.

По пътя не срещнаха никого освен часовите, които стояха неподвижно като статуи. С блестящите си ризници те святкаха на лунната светлина като бронзови монолити. Това бяха „кавалеристите на «Нептун»“ — синове на жреци и царе. Техният знатен произход им беше отредил честта да стоят на стража в тия забранени места.

На височината на хълма по-силно се чувствуваше освежаващият дъх на океана…

Храмът на Посейдон беше издигнат на пресечена пирамида, покрита с бронз. Той имаше един стадий^[2] дължина и целият беше покрит със сребро, злато и бронз. Статуите и колоните в храма бяха украсени със слонова кост. На върха на хълма се извисяваше гигантска статуя на бога, изправен в своята колесница, запрегната в крилати коне. Около статуята се издигаха редица астрономически колони, бронзови нереиди и златни статуи на царе и царици, водещи потеклото си от десетте синове на Посейдон.

Всички тези архитектурни съоръжения, облицовани с бляскащ бронз, правеха малко варварско впечатление, но поразяваха с великолепието си.

Недалеч от храма из скалата извираха два извора: единият със студена, другият с гореща вода. Изворите се вливаха в басейни, над които бяха изградени бани: едната лятна, а другата покрита, за времето на зимните дъждове.

Водачът доведе гостите до един от дворците, разположен недалеч от храма на Посейдон в маслинена горичка. Разцъфнали глицинии обвиваха колоните.

Луната осветяваше бронзовата облицовка на вратата, на която беше изобразен ликът на бога на слънцето във вид на човешка глава с пламтящи разпилени коси.

Водачът почука и вратата се отвори.

— Трижди великият цар на Атлантида предоставя този дворец на ваше разположение — каза водачът на царя на Ашур, като протегна ръка.

Почетната стража атланти разтърси копията си, удари ги в щиковете в знак на поздрав и гостите влязоха в двореца.

II. Сел

— Каква задушна нощ! Тази бронзова облицовка през деня така се нагрява, че дори й нощем не може да се диша. Трябва да кажа на нашия архитект Кунтинашар да ми построи дворец от шуплест камък, както на Шишен-Итца. Дръпни завесата, Ца!

Старата бавачка на принцеса Сел се наричаше Гу-Ширца, но Сел още от детинство я наричаше кратко „Ца“.

Старата жена дръпна извезаната със сребърни лилии лилава завеса. В открилата се рамка между коланите блесна ивица от океанската шир, която трептеше под сребристата лунна светлина. В стаята нахлу свеж вятър и развя широките краища на пояса на Сел.

Сел стоеше до масичка от слонова кост, отрупана с кутийки от яспис, кристални и златни флакони с удължена форма, миниатюрни чашки от оникс и сардоникс за белила и червила и малки статуетки.

В протегнатата си ръка тя държеше огледало от полиран бронз. Парче плат с втъкани змии и цветя плътно стягаше бедрата и закриваше тялото й до кръста. Над плата беше завързан на възел върху корема широк тъмносин пояс. Краищата на пояса се спускаха под коленете. Гърдите, шията и ръцете й бяха оголени. Над лактите ръцете й бяха обхванати от гривни във вид на змийчета. Дребните им люспи преливаха в зеленикаво злато. На привдигнатите им главички святкаха изумрудени очи.

Сел се любуваше на образа си в огледалото и поправяше разпуснатите си черни коси.

От едната страна девойката беше осветена от червения огън на високия бронзов светилник, а от другата — от синкавите лъчи на луната, които падаха между високите клони.

Бронзовото огледало леко позлатяваше мургавата й кожа и от двойното осветление лицето й, отразено в огледалото, придобиваше необикновено сложен цвят.

— Ца, направи ми прическата. Много гости ли дойдоха за празника?

И Сел се излегна на ниската кушетка, покрита с леопардова кожа.

— Идват, все идват… Шестнадесет царе само пристигнаха… Царят на Шекурла, на Агад, Брех, Ур, Ишн, Марсам, Атцор — не може да ги изброиш… Могъщ е Гуан-Атагуераган! Целия свят покориха атлантите. Да вземем например царя на Ашур. Как ли се чувствува, като идва на поклонение! А не може да откаже…

— Ца, знаеш ли какъв сън сънувах! Уж някакъв ястреб сграбчил моята гълъбица и я отнася. Започнах да викам, а нямам глас… Изведнъж се вдигна един орел и връхлетя върху ястреба. Така се сбиха, че пера захвърчаха от тях. Но в този миг се събудих. Колко досадно! Не можах да разбера спаси ли орелът гълъбицата… Как мислиш, какво означава този сън? Да запитам ли Елзаир? Той тълкува добре сънищата.

— Няма защо да го питаш. Аз ще ти го разтълкувам. Гълъбицата си ти. Заради теб отдавна вече хвърчи пух и перушина: карат се годениците, значи. Слушах, че царят на Ашур пак ще праща сватове за теб. Той и миналата година изпраща.

— Онзи, черният ли, с дългата къдрава брада? За нищо на света! Да оставя прекрасната си страна и да тръгна с този ястреб на края на света. В никакъв случай.

— Царската дума е закон. Не всичко става по волята ни.

— Аз сама съм си царската дума. Ще видим какво ще стане! Нещо много се бавиш с прическата?

— Готово. Какви дрехи ще наредиш да приготвим за утрешния празник?

— За утре не дрехи, а ризница, меч и копие!

И тя направи рязко движение с ръка, сякаш разсичаше с меч въздуха. Под нежната кожа заиграха добре развити мускули.

— Утре отивам с отряда си амазонки. Нека знаят всички чуждестранни соколи и орли, че дъщерите на атлантите владеят копието и меча не по-зле от техните воини. Може би това ще охлади желанието им да вземат за жена амазонка^[3].

Като опъна наметалото под дясната ръка, тя със свободно движение метна края му на лявото си рамо.

— Забоди го на рамото! Пак ще вземе да се влачи — замърмори Ца и подаде на Сел брошка от червен яспис във вид на човешко сърце, пронизано от златна стрела.

Сел погледна този древен символ на нещастната любов и се усмихна. Брошката беше направена от роба Адиширна-Гуанч, ваятел и придворен бижутер.

— Какво прави Адиширна-Гуанч? Докъде стигнаха неговите Златни градини? Ще успее ли да ги завърши за празника?

— Казват, че всичко е готово. Той е там, в градините.

— Ще ида да погледам работата му!

— Какво приказваш, Сел!… — закърши ръце Ца. — Баща ти е забранил строго да се влиза в Златните градини, докато не бъдат завършени. Утре ще ги открият, тогава гледай, колкото искаш!

— Аз тихичко… Имам ключ.

— Никакъв ключ не става на ключалките, които отварят Златните градини.

— А моят ще стане!

Ца погледна подозрително възпитаницата си.

— Откъде го имаш?… Да не би сам Адиширна-Гуанч да ти го е подарил?

Ца беше обезоръжена от милувката на своята любимка.

— Дори и така да е! — и като се засмя, Сел прегърна Ца. — Да вървим, бабичко…

— А ако ненадейно баща ти дойде там и те завари?

— Той сега е зает с държавните си работи. Чакай, ще отидем при него и ще видим какво прави. Ако е отишъл да му докладва Шишен-Итца, можем да бродим спокойно из Златните градини до сутринта.

Ца поклати глава неодобрително, но се затътри след девойката, като накуцваше.

III. Гуан-Атагуераган, царят на Атлантида

Царят се занимаваше с държавни работи в тясна, дълга стая без колони. Стените бяха покрити с бронзови барелефи, които изобразяваха подвизите на царете на Атлантида. По долната част на стените, на височина двадесет лакти, бяха накачени цветни килими, на които бяха изтъкани сцени от митологията. Над самия таван през квадратни прозорци се виждаше звездното небе. Друг ред прозорци гледаше към вътрешните помещения на двореца на втория етаж. Тук именно се изкачи Сел с бавачката си и погледна надолу зад копринената завеса на прозореца.

Гуан-Атагуераган седеше на висок трон от скъпоценно дърво до тясната стена на дългата като коридор стая. Облегалката на трона беше украсена със златен диск на слънцето. Лъвски лапи, изрязани от слонова кост, поддържаха краката на трона.

От едната му страна стоеше в дълга черна дреха един от жреците — Вестителят на слънцето, — който обикаляше владенията на Атлантида.

От другата му страна — любимият жрец на царя Шишен-Итца.

Пред трона върху постлана на мозаичния под кожа от пещерна мечка лежеше по корем роб-бързописец.

Пред него имаше поставка за папирусови листа, туш и четчица.

Царят седеше, устремил неподвижен поглед в пространството, и бавно диктуваше.

— Пиши: „Аз съм царят, могъщият, почитаният, исполинът, първият, силният, храбрият, лъвът и героят Гуан-Атагуераган, всемогъщ цар и владетел на Атлантида. Аз съм непобедимо оръжие, разрушител на градове, покорител на врагове, царю на Уруазал, който вдигна въстание против моята власт, моят гняв ще падне върху теб.

Аз ще издигна пирамида от главите на непокорните. Жив ще те одера и ще опъна кожата ти на градските врати, както ловецът опъва кожите на убитите зверове. Ще издигна стълб пред вратите на града, ще одера кожите на всички разбунтували се велможи и с тях ще облека този стълб, както направих в Мушизимбардун. Други ще набуча на колове на върха на стълба, а трети — на колове около него. Ще отрежа краката на пленниците и ще ги натрупам на купчина. Ще им отрежа ушите, носовете и ръцете. Юношите и девойките ще изгоря живи.

И гневът ми ще те стигне дори накрай света…“

— Препиши заповедта и постави печата ми — обърна се той към Шишен.

— Изпрати хиляда кораба с Непобедимите легиони — обърна се царят към Вестителя на слънцето — и нека те не оставят камък върху камък. Властта на атлантите трябва да бъде непоклатима като самата земя!

Досега беше така. Бронзовото оръжие, безбройната флота и пресметливата далновидна политика подчиниха на атлантите всички известни народи в света. Тяхната власт опасваше земното кълбо като бронзов пръстен. Там, където беше трудно да се постигне целта само със силата на оръжието, атлантите пускаха в ход политиката. Използувайки междуособните войни, те се притичаха на помощ на едната от воюващите страни, вземаха я под своя закрила, побеждаваха врага и постепенно подчиняваха на волята си двете враждуващи страни в държавата. Атлантите завързаха търговски отношения с далечни държави. Цивилизацията на атлантите, тяхната архитектура, астрономия и медицина проникнаха във всички страни на света. Макар и да се променяше на новите места, тази цивилизация все пак запазваше основните си черти. Атлантите пазеха грижливо само тайната на своята металургична промишленост, тайната за обработването на бронза, с което му се придаваше твърдостта на стоманата.

Въстания избухваха рядко. Но когато избухваха, потушаваха ги с безпощадна жестокост. Високите научни знания на жреческата каста в Атлантида се съчетаваха с варварския разкош и жестокостта на управлението.

Като свърши с Вестителя на слънцето, царят се обърна към Шишен-Итца:

— Ти какво имаш да ми казваш?

— Трижди велики, могъщи, непобедими…

— По-кратко. Ние сме сами, а и аз нямам много време до изгрев-слънце.

— Върховният съвет на жреците моли за новата година да се потвърди предишният ред за събиране на една десета част от всички държавни приходи в полза на храмовете.

— Достатъчна ще бъде и една пета част. Жреците скоро ще станат по-богати от мен.

— Но тава ще предизвика недоволство и може би…

Царят смръщи вежди. Над дългия му нос легнаха две дълбоки бръчки — признак на сдържан гняв.

— Какво?… Недоволство?… Жреците се забравят. С твърде много неща се заемат. Искат да управляват от мое име. Аз не мога да търпя ограничаване на властта си!… На заседанията на Върховния съвет жреците се стараят да подкопаят моя авторитет с авторитета на своите знания. А ако аз въпреки това настоявам на своето, те призовават авторитета на божеството. Волята на боговете за мен е свещена, но толкова ли се интересуват боговете от нашите земни работи, както представят това жреците? Достатъчно! Много дълго търпях това своеволие! Отсега в съвета вместо седем върховни жреци ще има само трима. Четирите места давам на военачалниците и на лица от царския дом на Посейдоновците. Приготви заповед!

Шишен-Итца изтри с длан избилата на челото му студена пот.

— Велики царю…

— Стига думи! Аз искам да бъда велик на дело…

— Нека твоят гняв се излее върху мен, но това е невъзможно…

— Сега вече те няма да свършат скоро — прошепна Сел, дръпна бавачката за дрехата й изтича по малахитовата стълба.

Бавачката куцукаше след нея, като тресеше старата си глава.

— Не е на добро… не е на добро… Тялото не може да е здраво, когато ръцете се карат с главата…

— Какво си мърмориш там?

— Не бива да се обиждат жреците! Гневът на боговете е по-страшен от царския гняв!

IV. Адиширна-Гуанч

Сел пристъпи към високата златна стена; която ограждаше Златите градини. В стената имаше ниска врата. Сел извади изпод наметалото бронзов ключ и отключи бравата, чиято пружина издаде мелодичен звън. Тежката врата се отмести трудно.

— Да вървим!

Ца въздишаше тежко и се колебаеше.

— Е, остани тук, щом се боиш. Аз ще вървя сама! — каза решително Сел и се промъкна през полуотворената врата.

Старата се прегърби и тръгна след нея, като пъшкаше и въртеше глава.

В прохода тя се закачи за острия край на един златен лист и разкъса роклята си.

— Не е на добро това… не е на добро — мърмореше тя.

А Сел стаеше вече на висока площадка и гледаше като омагьосана вълшебната картина, която се откриваше пред нея.

Златните градини се спускаха на широки тераси. Всяка тераса блестеше под лунните лъчи със златните си дървета, листа, плодове и феерични цветя.

Всичко беше изковано от злато и сребро. По цветята бяха накацали пеперуди с разперени крилца, на клоните — птици, в златната трева се виждаха навити на кълбо смокове, грамадни гущери и охлюви. Цели царевични ниви бяха изковани от злато и сребро с вълшебно майсторство. От двете страни на пътечката, посипана със златен пясък, дремеха грамадни златни лъвове.

И най-силният вятър не можеше да поклати нито едно клонче, нито един лист в тази необикновена градина.

Сел дълго не можеше да се откъсне от тази картина…

Дори старата Ца, забравила, че бе прекършила царската дума, се плесна възторжено с кривите си костеливи пръсти по коленете и възкликна:

— Гледай го ти внука!

— Какъв внук? — попита с недоумение Сел.

— Адиширна, той ми е внук…

— А аз не съм знаела!… Защо не си ми казала?

— Ние сме прости хора, кой ще се интересува от нашето роднинство. Но не мога да не се похваля. С такива способности са го надарили боговете!… Не всеки жрец дори може да направи това… А ще си умре като роб… Какво да се прави!… На един е писано да царува, а на друг да робува… Всекиму своето…

— А аз те съм знаела — каза още веднъж Сел замислено. — Да… На един да царува, а на друг да робува. Но боговете ли са създали това разделение, или хората?…

Ца махна с ръка.

Сел не й даде да отговори и бързо заприказва:

— Слушай, Ца, нали ме обичаш?… Е, разбира се, зная. Но не целувай наметалото ми. И така, слушай, Ца, седни тук, на този златен лъв, и не се страхувай, той няма да се събуди и не ще те докосне. Седи си мирно и ме чакай. Аз скоро ще се върна… Ще вървя сама…

Преди Ца да успее да продума, Сел вече тичаше надолу по златната пътечка.

На втората тераса се виждаха хора в къси дрехи на роби. Някои от тях имаха само превръзки на бедрата. Те се суетяха около фонтаните.

Край групата наведени роби стоеше строен младеж с черна къса риза, стегната с широк кожен колан. Ръцете до лактите и широките му гърди бяха открити. Гъстите виещи се коси бяха стегнати с тясна каишка. Въпреки обикновените дрехи младежът беше прекрасен като млад бог.

Това беше робът Адиширна-Гуанч, гениален художник, скулптор и бижутер.

Сел изтича зад гърба му и се спря смутена.

Робите прекъснаха работата си и вдигнаха глави. Адиширна се обърна и замря от учудване…

— Ти?!

— Дойдох да погледам работата — каза тя. — Какво правиш тук?…

За да прикрие радостта и смущението си, художникът се зае да й обяснява с жар:

— Погледни тук. Струите на фонтаните са направени от брилянти. Ей сега ще ги съживим!

Той се наведе към кладенеца в земята и извика на берберско наречие:

— Ширан, дай светлина!

Фонтанът се освети от лъч светлина, който идваше изпод земята. Светлината се преливаше в цветовете на дъгата, плъзгаше се по брилянтните струи на фонтана и създаваше илюзия на бликаща вода.

Сел беше възхитена като дете.

— Та ти си вълшебник — каза тя със смях и поправи червената роза на гърдите си. — Покажи ми още нещо интересно.

— Ето там езерото…

— Да идем! — каза повелително тя.

Сел и Адиширна се отделиха от робите и се приближиха до усамотеното езеро.

— Водата в него е направена от планински кристал!

Адиширна се наведе към земята, завъртя някакъв скрит лост и езерото се освети със синя светлина.

Още едно завъртване на лоста и в кристалната дълбочина бавно заплуваха Златни рибки, като движеха перките и опашките си.

— Вълшебник, вълшебник! — и с детски възторг Сел запляска с ръце.

— Тук няма никакво вълшебство — каза художникът и радостна руменина покри мургавите му бузи. — Закони на механиката, нищо повече! Всички тези птици — и той махна с ръка към клончетата с птиците — могат да пеят и да размахват крила. Искаш ли да видиш?

— Не, не трябва… — каза Сел и се замисли. — Кажи ми, Адиширна, как се зароди у теб мисълта да създадеш тази вълшебна градина?

— Как се е зародила у мен тази мисъл? — бавно промълви художникът, като наведе глава.

Той обмисляше нещо и изглежда, се колебаеше. След това с решително движение отмести глава и погледна Сел право в очите.

— Ето как… За мен тази градина е символ.

— А какво означава той? — запита Сел, малко смутена от втренчения поглед на художника, но не наведе очи.

— Погледни тази градина! — започна с въодушевление художникът. — В нея ще видиш разкошни плодове, но не можеш да се насладиш на техния вкус. Ще видиш чудесни цветя, но не можеш да ги откъснеш. А ако искаш да сториш това, те само ще убодат до болка ръцете ти. Тук всичко очарова окото и нищо не е достъпно… Животът е също като Златната градина…

Художникът въздъхна, наведе глава и замълча.

Мълчеше и Сел.

После тя се приближи до него и попита с тих, развълнуван глас:

— Ти… ти сигурно би искал да притежаваш всички цветя на света?

— Само едно! — възкликна художникът и отново я обгърна с пламенен поглед.

— Кое е това цвете?

— Това цвете си ти — извика страстно младежът.

— Но ти си забравил, че градината, в която расте това цвете, е забранена за теб — възрази с лукав смях Сел, обърна се и побягна към чакащата я Ца.

V. При светлината на звездите

Синият купол на звездното небе покриваше Атлантида.

На върха на огромна пирамида до храма на Посейдон жрецът Елзаир, астроном и астролог, наблюдаваше движението на небесните светила.

На обширната площадка, настлана с квадратни черни и бели мраморни плочи, стояха различни астрономически уреди от бронз.

Астрономът записваше на бронзови плочки наблюденията си. Той потапяше стило — направено от вещество, което не се разтваряше от разяждащи киселини — в стъклен съд във вид на разтворена лъвска глава и нанасяше върху плочката знаци, напомнящи асирийския клинопис. Киселината разяждаше тези знаци и те оставаха върху плочката като тъмни, неизгладими вдлъбнатини. Малка глинена лампа, изобразяваща делфин, с влакнест фитил, поставен в масло, хвърляше слаба светлина върху полираните плочки.

Жрецът така се беше задълбочил в заниманията си, че не чу как в люка, който закриваше входа за площадката, се почука.

Чукането се повтори.

— Кой е?

— В името на Слънцето!

Жрецът вдигна капака и на площадката излязоха петима жреци Кунтинашар — архитект и математик, Анугуан — историк, законовед и дипломат, Зануцирам — химик и инженер на металургичната промишленост, Агушатца — лекар и Нуги-Естцак — философ и пазител на култа.

— Как са наблюденията ти, Елзаир? — запита Кунтинашар.

Елзаир разтвори ръце.

— Нещо нередно става или в главата ми, или на небето. Планетите се изместват от орбитите си и дори всички неподвижни звезди като че ли са се отместили малко надясно от предначертаното им във вечността място… Виж сам…

Кунтинашар се приближи до уредите, прегледа ги внимателно, направи градусни измервания, провери цифрите на плочите и сви рамене.

— Да, загадъчно явление…

— Ще съобщя това на Ацро-Шану, Пазителя на висшите тайни. Ако и той не съумее да ги обясни, само боговете знаят какво се твори в небесата!

— Прегледа ли плочките за предишните години? — полита историкът Анугуан.

— Прегледах ги вече за четири хиляди и петстотин години. В записките не се среща нищо подобно.

— Виждате ли — каза Зануцирам, — вие, звездобройците и математиците, се интересувате само от небето, а нас ни интересува какво става тук, на земята. Нуги-Естцак, погледни добре ли е затворена подемната врата!

— Кого?… — запила разсеяно Нуги-Естцак.

Философът не беше чул въпроса. Неговите мисли бяха далеч оттук.

Като го погледна и махна безнадеждно с ръка, Зануцирам се приближи до вратата, вдигна я, убеди се, че долу никой не подслушва, затвори я плътно и каза полугласно:

— Ние сме сами… Агушатца, кажи какво си научил днес в двореца?

Агушатца се огледа наоколо, като че ли не се доверяваше и на това уединено място, и също така тихо заговори:

— Лоши новини… Царят се оплакваше от болки в „мускула на главата“^[4] и аз бях при него… Нищо сериозно.

— Нищо сериозно? Да, това са лоши новини — проговори с ирония Зануцирам.

— Има и по-лоши — продължи Агушатца. — Като се връщах от покоите на царя, срещнах царския бързописец. Той успя да ми прошепне, че Гуан-Атагуераган е намалил нашите доходи наполовина и е изменил в наша вреда състава на Върховния съвет.

— Това трябваше да се очаква…

— Така не може да продължава повече!

— Тук сме петима от седемте членове на Върховния съвет. Великият Ацро-Шану, Пазителя на висшите тайни, живее в хилядолетията, той е далеч от нашите грижи. Шишен-Итца, от времето, когато царят беше пленен от неговата дъщеря и се „сроди“ с него, като я взе в своя храм, е готов да ближе царските пети. Единствени ние можем да защищаваме интересите на великата каста на жреците. Ние сме солта на Атлантида. Ние сме истинската нейна сила. Ние пазим знанията, натрупани през десетки хилядолетия.

Ако се откажем да строим, да лекуваме, да изработваме бронзово оръжие и да строим кораби, царят веднага ще почувствува какво значи да се кара с жреците!

— Ножът иска да престане да бъде остър, а слънцето — горещо? — произнесе с усмивка архитектът Кунтинашар. — Няма ли да хвърлят ножа и не ще ли запалят огньове, за да се топлят, ако угасне слънцето? Ти се увличаш, Агушатца. Това е опасен път!… А какво ще стане, ако минат и без нас? Погледни това нищожество, роба Адиширна-Гуанч. Той не е трупал знания през хилядолетията като нашата каста, израснал е в калта, а успя да създаде произведения, достойни за боговете. Той е бил и си остава роб и все пак аз, великият Кунтинашар, трябва да завиждам на това момче! Да, да му завиждам! Пред вас не крия това. Когато идват чужденци, какво ги поразява най-силно? Не моят фар, а неговият бог на слънцето, върху чиято длан се намираме сега с всичките ни храмове и пирамиди: „Кой е създал това чудо“ — питат чужденците. Роб. Не аз!… Как може да се понесе това? А сред тази тълпа ще се намерят много такива като Адиширна. Ние ги държим почти в животинско състояние и така пазим нашите законни права. Но какво ще стане, ако те разгърнат скритите си сили?… Твоят план, Агушатца, не става за нищо…

— Но какво да предприемем?…

„Трябва да махнем неудобния за нас цар.“

Тази мисъл беше в умовете на всички жреци, но никой не се осмеляваше да я изкаже пръв.

Те седяха мълчаливо, в очакване.

— Ти си философ, Нуги-Естцак — наруши мълчанието жрецът-архитект, — кажи ни какво би направил, ако камък прегради пътя ти?

— За да се реши тази задача, не е необходимо да си философ — отговори простодушно Нуги-Естцак, — за това стига и умът на роба. Аз бих ритнал камъка настрана…

Жреците се спогледаха и се разбраха.

— Да, но как да направим това?… — промълви замислено архитектът.

— Ето как — показа добросъвестно философът, като повлече сандала си по гладките плочи.

Жреците се усмихнаха.

— Ако беше толкова просто! — произнесе архитектът.

— А този там… мускул на главата — обърна се към Агушатца астрономът — с какво го лекува?

— С отвара от дванадесет планински треви, събрани в зори при новолуние.

— Няма ли нещо по-силно? Да, по-силно! За да може този мускул изведнъж…

— Има, разбира се. Но може би ти сам ще поднесеш на царя това „по-силно“ питие, Елзаир? Той дава първата глътка на роба, втората на мен и едва след това пие сам.

— Какво възмутително недоверие към жреците!…

— Да оставим загадките — каза Кунтинашар. — Гуан-Атагуераган е обречен от нас на смърт!…

— Историята познава такива примери — извика историкът Анугуан, — преди 8227 години също имало такъв случай на цареубийство „за благото на великата Атлантида“. Така е записано в летописите на тайния ни архив: „за благото на великата Атлантида“.

— Но жреците не трябва да вземат непосредствено участие — каза Кунтинашар. — Трябва да се направи дворцов преврат. И нека това бъде дело на брата на царя — Келетцу-Ашинацак. За малкия княз на Атцор^[5] е примамливо да стане господар на света. Не е трудно да бъде убеден, че той е законният наследник, неправилно отстранен от престола. Доказателства няма да бъдат необходими. Може да се призоват на помощ магията и астрологията — това е по твоята част, Елзаир. Възкачен на престола с наша помощ, той ще бъде послушно оръдие в ръцете ни. Ще използуваме идването му за Празника на слънцето и ще го посветим в нашия план.

— Този план е по-добър от другите — каза Анугуан, пълничък старец с премрежени очи. — Но тук има една пречка: Келетцу-Ашинацак се е родил с овче сърце. Той е мекушав, нерешителен и боязлив. Едва ли ще успеем да го склоним на такава постъпка… Но нека да опитаме! А ако не успеем, аз имам в резерв по-добър план… Имам сведения, че сред робите…

Някой силно почука три пъти на вратата.

Жреците се спогледаха, бързо се пръснаха на различни страни и се престориха, че са задълбочени в астрономически наблюдения на звездите.

— Три почуквалия… Царят… — прошепна Елзаир и отвори капака. Влезе царят, съпроводен от двама въоръжени светлокоси телохранители и жреца Шишен-Итца.

Царят изгледа подозрително жреците.

— Почти целият Върховен съвет се съвещава със звездите? — каза царят с иронична усмивка.

— Велики царю! Звездите помръкват, когато изгрее слънцето! — произнесе напевно по дворцовия маниер Елзаир.

— До зори е още далеч! — отблъсна студено царят ласкателния поздрав на Елзаир. — Състави ми хороскоп за утре. Искам да разбера успешно ли ще мине утрешното празненство, за което са се събрали всички мои васали.

— Хороскопът е съставен, трижди велики господарю. Звездите са благосклонни към теб. Ето го: „Съобщавам на моя цар-господар аз, Елзаир, главен астроном на града Посейдонис. Поздрав и пожелание за мир на моя господар. Да бъдат милостиви боговете към моя цар-господар. На шестия ден от месец Ану ние започнахме нашето наблюдение и видяхме…“

Царят слушаше и гледаше под вежди изпитателно присъствуващите.

Лицата на жреците бяха непроницаеми.

VI. Празникът на слънцето

Нощта беше към края си. Въздухът стана по-студен. Звездите избледняха. Полъхна предутринен ветрец. На огромна площадка, която на изток откъм океана завършваше със стръмни скали, при светлината на факли служителите на храма бързо довършваха подреждането на олтарите. Роби сваляха стълби, въжета, летви, след като бяха завършили декоративните работи. Най-после всичко беше готово.

Настъпи великият годишен Празник на слънцето.

За него Посейдонис се готви цели месеци. Това не беше само религиозен празник. Това беше демонстрация, която трябваше да покаже на всички пристигнали подвластни царе и управители великолепието, богатството и могъществото на метрополията.

Откъм планината, от Свещения хълм по планински криволичещ път се показаха огньове, които се проточваха и извиваха като дълъг светещ змей. В нощната тишина се дочуха пронизителни звуци на флейта, трополене на бронзови колесници и тежки въздишки на грамадни слонове.

Челната колона вече влизаше на площадката, разливайки по нея огньовете на факлите, а светещата опашка на процесията още се виждаше на Свещения хълм.

Отпред вървеше отряд войници, които блестяха с бронзовото си оръжие, след тях — жреци в разкошни тежки обредни одежди, обсипани със скъпоценни камъни. Четирима служители на храма носеха на черна носилка със златни слънчеви дискове отстрани самия Ацро-Шану — Великия върховен жрец, Пазителя на висшите тайни, който веднъж в годината, на Празника на слънцето, оставяше своя недостъпен дори и за много жреци дворец при храма на Посейдонис и се явяваше пред хората.

Той се считаше за най-стария човек на земята. Едни определяха възрастта му на двеста години, други — на още повече. Народът беше уверен в неговото безсмъртие.

Изсъхналото му, сбръчкано лице напомняше мумия. Гъстата му бяла брада стигаше до коленете. На това безжизнено пергаментно лице правеха зловещо впечатление големите, млади, горящи като въглени очи.

Тълпата неволно се отдръпна. Много роби паднаха на колене.

Внимателно поставиха Върховния жрец на висок престол пред главния жертвеник. Останалите жреци заеха местата си при жертвениците, разположени във форма на полумесец, който затваряше издатината на площадката. В центъра на този полумесец се намираше още по-високият трон на царя на атлантите, поставен на седемдесет и две постепенно стесняващи се мраморни стъпала.

На облегалката на трона беше закрепен голям бронзов слънчев диск, поддържан от две преплитащи се бронзови змии. Около този трон бяха разположени осемдесет и двата трона на царете на най-главните страни, подчинени на Атлантида.

В шествието на тези царе, обкръжени от придворната стража, бяха представени всички цветове и оттенъци на човешката кожа — от черната като ебонит кожа на нубийците до бялата като слонова кост кожа на северните гали, — всевъзможни облекла и най-разнообразни оръжия и украшения.

Когато всички заеха местата си, огньовете внезапно бяха угасени, сякаш спуснаха тъмна завеса над целия този пъстър, разноплеменен човешки мравуняк.

Само високо горе трепкаха избледнелите звезди.

Рязко проехтя голяма бронзова тръба и изведнъж стана тихо. Ако не беше пръхтенето на конете и слоновете и случайното издрънчаване на медно оръжие, които от време на време нарушаваха тишината, можеше да се помисли, че целият грамаден площад е пуст…

Сред тази зловеща тишина изведнъж се чу гласът на жреца. С висок, болезнено отекващ тенор, с преливания и неочаквани паузи, също така неочаквано прекъсвани от провиквания, той пееше за ужасите на мрака, който таи в себе си незнайни опасности, за страха от смъртта, за мъката на лишената от слънце душа…

Сякаш в отговор на този плач запя хор от детски гласове. Хорът пееше еднообразна, тъжна мелодия, а жрецът я покриваше с плачещи модулации…

Внезапно като че ли изпод земята се дочу тих басов хор.

Той неусетно се вплете в детския като шум от морски прилив.

Най-после хиляди бронзови тръби на огромен орган, движен от пара, разтърсиха крайбрежните скали и изведнъж всичко замлъкна…

Резкият, неочакван преход към пълна тишина потресе тълпата повече от гръмотевичен грохот…

Нервите на присъствуващите бяха напрегнати до последен предел. Хората в тълпата притискаха с ръце гърдите си, сякаш не им достигаше въздух, падаха на земята, а някои скубеха косите си…

Но ритуалът беше сътворен от изкусна ръка. В този последен, краен, опасен предел на първото напрежение, сред страшната тишина, която като срутила се скала притисна всички, се чу простият, спокоен, задушевен старчески глас на Върховния жрец. Не пеене, а молитва, подобна на най-обикновен разтвор, пълна с ласка и надежда.

— Бог Слънце, чуй нашата молба и дари страдащото, измъчено човечество със своята благодатна светлина…

Към невидимия жрец от тълпата се протягаха ръце…

— Ти си единственият наш защитник…

— Спасител…

— Застъпник пред всемогъщите богове… — чуваха се сдържани, ридаещи провикващия из тълпата.

Слабият глас на Върховния жрец се усили. Той вече не молеше, а почти заповядваше на бога:

— Озари с миротворната си светлина твоя народ, трижди свещени боже, с топлината си като с покривало покрий твоята земя, за да даде тя плодове, нужни на човека. Дай ни възможност да зърнем твоя лъчезарен лик…

Жрецът четеше молитвата и наблюдаваше пясъчния часовник. Той беше поставен на олтара, скрит от очите на тълпата със свещени съдове.

Изток зааленя. Черната фигура на жреца все по-ясно се открояваше на розовия фон на небето. Изведнъж жрецът протегна ръката си с жезъла и със силен, повелителен глас извика:

— Яви се!… Яви се!… Яви се!…

И сякаш подчинявайки се на волята му, иззад хоризонта се показа златен лъч, светна краят на слънцето и то се издигна сияещо над океана, обля със светлината си площадката, запламтя върху полирания бронз на войниците, заблестя върху сърмата и брилянтите на царете и жреците и изпълни цялата земя с ярки багри. Като че ли едва сега изпод земята се издигнаха високи мачти, увити в рози, арки от зеленина и живи цветя, ярки знамена и пъстри килими…

Догдето стигаха очите, целият океан беше покрит с украсени петпалубни кораби от неизброимата флота на атлантите…

„Да, могъщ е царят на Атлантида и трудно може да се бори човек с него“ — мислеха неволно гостите, като гледаха осеяния с кораби океан.

Войниците удряха с медните си мечове по щитовете, радостен вик се понесе по океана срещу слънцето…

Хилядогласен хор запя химн на Слънцето — трижди свещения бог, дарителя на живота, светъл, силен и носещ радост.

Ритуалът завърши с обикновени жертвоприношения на бикове и телета. Върху пламтящия жертвен огън бяха пролети вино и масло.

От бронзовите кадилници още се издигаха на прави стълбове, розови в лъчите на изгряващото слънце, кълба дим от уханни треви и смоли, когато засвириха фанфари и тълпата се разлюля, за да отиде на полето на бога на войната, където предстоеше парад на войските.

Втори звук на фанфари накара тълпата да тръгне.

Шествието се проточи като лента по чудесното военно шосе, с каквито се славеше Атлантида.

Целият път беше осеян с цветя и зелени клонки.

Пред шествието на висок златен прът, обкичен с червени рози, светеше слънчевият диск.

На завоя на пътя, пред самата колесница на царя, внезапно изникна фигура на старец.

Отгоре му беше наметната дреха от разкъсана козя кожа. Дългите му рошави бели коси и брадата му стигаха до кръста. На бронзовото му от загар лице блестяха големи умни очи.

С властно движение на ръката си старецът спря колесницата на царя.

Стражата се спусна към стареца, но царят направи знак с ръка и войниците се дръпнаха настрана.

Царят уважаваше стария пророк и прорицател На Шан и се боеше от него.

— Наказание трябва за вас — закрещя страшно старецът, — за продължаващите ви беззакония… Цялата ми глава е болна и цялото сърце е в скръб… От петите до главата няма нищо здраво… Рани и алени петна, гнойници, непочистени от гнойта, непревързани и ненамазани с мехлем…

Гласът му премина в истеричен вик.

— Вашата земя е пуста! Градовете ви ще бъдат изгорени от огън и ще пустеят безлюдни, а земята ще се превърне в пустиня. Където е имало хиляди лозя, ще израснат тръни и бодливи храсти, в дворците на царете ще израсте репей, а по укрепленията — трънки… Кукумявки и демони ще се надвикват в развалините… Ето, излива се божият гняв и всепомитащият огън ще ви погълне… Горко ви, горко ви, горко ви!…

Тълпата притихна в благоговеен ужас. Царят слушаше смутен, но се стараеше да запази невъзмутимо величие.

„Нима гневът на боговете — мислеше той — ще се стовари върху мен? Какво съм сгрешил пред тях?“

Изведнъж погледът му се срещна с устремения в него поглед на жреца Кунтинашар. И той му се стори пълен с укор и заплаха…

Погледите на двамата се кръстосаха като мечове.

VII. Акса-Гуам-Итца и Ата

На склона на скалата се беше сгушила малка глинена къщичка с плосък покрив. Квадратното прозорче нямаше рамка. Тънката дъсчена врата, прикрепена на каишки с бронзови гвоздеи, беше отворена.

В сянката на къщата седеше бабичка и предеше. Побелелите й коси падаха на лицето, набраздено от дълбоки бръчки. От време на време тя прибираше с костеливата си ръка кичур коса от хлътналите си очи. Дългият й нос почти се беше съединил с издадената напред остра брадичка.

Пред нея на земята седеше хубаво слабичко момиченце. С мръсните си ръчички то подхвърляше камъчета и гледаше бабичката в лицето.

— А после, бабо?

— После. Но… какво ти разказвах?… — фъфлеше бабата, като завързваше окъсаната нишка.

— За Златния век, как можа да забравиш, бабо?

— Да, да… За Златния век… Е, казвам ти, отдавна, много отдавна било това…

— И всичко ли било златно?… И хлябът ли бил златен? И камъните, и ябълките?

— Времето било златно… Всички хора живеели щастливо като боговете на небето. Нямало нито царе, нито роби, нито бедни, нито богати. Богът Слънце греел, галел и милвал хората като любим първенец. От зелените клончета хората си правили колани и венци за главата и там ходели свободни и радостни из градините, които през цялата година им давали сладки плодове. Бистри извори утолявали жаждата им. Хората се раждали сред цветя, наслаждавали се на живота до дълбока старост и кротко заспивали вечен сън, заобиколени от деца, внуци и правнуци. И смъртта им била проста, лека и спокойна като залеза на слънцето.

— А после?

— После хората сгрешили и боговете се разгневили.

— Как сгрешили?

— Поискали да бъдат равни на боговете и всичко да знаят.

— И боговете им отнели този Златен век?

Дочуха се стъпки.

Към къщата се приближаваше Акса-Гуам-Итца, синът на жреца Шишен-Итца. Той беше облечен с черна копринена туника, обшита по края със златно везмо. На краката му имаше леки светложълти сандали. Той взе момиченцето на ръце, а то се задърпа със смях.

— Здравей, бабке! — каза Акса-Гуам и пусна на земята момиченцето. — Ата у дома ли е?

— На работа е. Скоро ще си дойде.

— И днес ли е на работа?

— За нас няма празници…

— А старият Гуамф?

— У дома е.

Акса влезе в къщичката. Тя се състоеше от една чисто варосана стая, преградена с домашна платнена завеса, по която бяха везани дребни цветя. Груба дървена маса, няколко пейки и долапче с глинени съдове съставляваха цялата мебелировка. В ъгъла имаше домашна мелница за мелене на жито: каменен куб и върху него каменен цилиндър с дръжки. До нея беше изправена висока каменна чутура с чукало. В другия ъгъл на мраморна подставка имаше малка статуя на бога Слънце — прекрасна скулптура, направена от Адиширна-Гуанч още в детинство.

Дядо Гуамф, плешив, с бяла брада, седеше на пейка до прозореца и правеше капани за ловене на птици. При появяването на Акса-Гуам той стана и поздрави госта.

— Не ставай, не ставай, дядо Гуамф. Честит празник! Защо не дойде на посрещането на слънцето?

— За мен ли е това? Ще ме смачкат там. Стига ми толкова. Не е дребна работа да прекараш шестдесет години във влажните рудници. А слънцето го посрещнах и тук, както се полага. Слава на него, то не се гнуси да изпраща светлината си и на нас, бедните роби…

— А Адиширна-Гуанч къде е?

— Все със Златните си градини се занимава.

— Казват, че е създал чудни неща.

— А каква му е ползата от всичко това? Само дето не го бият с камшици. На гърба си аз имам ей такива белези от седемремъчния камшик. А като остарее, и той като мен ще лови птици с капани, за да се изхранва.

— Слушай, Гуамф. Не ти ли е идвало на ум, че би могло да бъде другояче?

— Как другояче?

— Но нали всяко търпение може да има край. Вие сте милиони…

— Да, знам накъде клониш! Да се бунтуваме? Опитахме. Бунтувахме се. Но какво излезе от това? Ние имаме само кирки и лопати, а те мечове, остри копия…

— А ако…

Гуамф неочаквано избухна:

— Ако… ако… Остани ме! Не бъркай в стари рани! Не разпалвай старата ми болка…

Акса-Гуам заведе плава и се замисли.

— Е, аз ще вървя — каза той и стана. — Сигурно по пътя ще срещна Ата… Довиждане, старче.

— Да те закриля пресветлия бог!

Акса-Гуам не беше успял да излезе от къщата, когато дочу чужди гласове и се спря. Погледна през прозорчето и видя, че в двора влязоха двама души в одежди на храмови служители. Акса-Гуам не чакаше да го видят тук.

— Тук ли живее акушерката Цална?

— Тук — отговори Цална, като изпусна от уплаха вретеното. — Аз съм Цална.

— В името на Слънцето ти заповядвам да се явиш днес след залез-слънце пред вратите на свещения храм. Ние ще те посрещнем там и ще те заведем по-нататък.

— Слушам… — Целна се поклони ниско. — Раждане ли, ако смея да запитам?

— Там ще разбереш.

Служителите на храма се отдалечила.

Акса-Гуам излезе от къщата и тръгна по белия, светнал от слънцето път. Палещата жега се омекотяваше от сянката на финиковите палми и чинарите.

От дясната страна, откъм планината, бяха рудниците, където се добиваше рудата.

Отляво до самите брегове на океана, догдето стигаха очите, се простираха работнически селища. Жалки глинени къщурки се притискаха една до друга като изплашено стадо.

В калта на малките дворове се търкаляха тъмнокожи голи деца.

Въпреки празничния ден в рудниците работеха.

Акса-Гуам се спусна в един от рудниците.

Черната жреческа одежда с извезан златен диск на гърдите му служеше за пропуск.

Надзирателят сведе глава и протегна ръка към него в знак на почит.

Акса-Гуам кимна небрежно и навлезе в лабиринтите от галерии. Сводовете на рудниците бяха укрепени с дебели наклонени подпори. Тук-там блещукаха малки светилници. Беше задушно и горещо.

Отделящите се газове неведнъж бяха се запалвали в тия рудници от пламъка на светилниците. Често ставаха и срутвания. Загиваха стотици работници, но на това не се обръщаше внимание — роби имаше предостатъчно. Ако рудата беше богата, на мястото на срутването правеха разкопки. Тогава погребаните живи работници излизаха от своите гробници. Но ако рудният пласт беше тънък или срутването изискваше твърде много време за възстановяване на галерията, тя просто биваше изоставяна заедно със затрупаните роби, а на друго място прокарваха нова галерия.

Колкото по-надалеч навлизаше Акса-Гуам, толкова по-ниска и по-тясна ставаше галерията. Трябваше да се навежда.

Срещу него пълзяха на четири крака роби, впрегнати в бронзови коритца, пълни с руда.

На някои от тях Акса-Гуам кимаше с глава и тихо казваше:

— След вечерната смяна… в старите рудници…

Галерията се стесни още повече.

Легнали на едната си страна, тук копачи сечаха рудоносната почва с бронзови кирки.

Акса-Гуам се наведе към един от копачите и му пошепна:

— Кажи на своите… днес след вечерната смяна в старите рудници…

— Ще бъдем там — отговори копачът и изтри от лицето си обилните струи пот, които премрежваха очите му.

Акса-Гуам излезе от галерията и въздъхна с пълни гърди.

По-нататък се разстилаха полета, където с месеци се печеше рудата. Цели пирамиди от нея се издигаха наоколо, обвити в дим. Под тях ден и нощ роби поддържаха огън.

Акса-Гуам им подхвърли същите думи и отмина по-нататък.

Слънцето печеше все по-силно. Пътят се промушваше като стрела между димящите пирамиди. Тежко беше да се диша тук и Акса-Гуам въпреки умората ускори крачките си.

Купчините от печена руда се свършиха. Започнаха полетата, където рудата се раздробяваше и се пресяваше през бронзови сита.

По-нататък се заредиха каменни огради, над които се издигаха кълба дим. Тук бяха топилните пещи.

Наблизо се издигаше още по-висока стена, която опасваше цял град, в който очистената медна и калаена руда се превръщаше в бронзова сплав. Тук се изработваше и бронзовото оръжие. Никой нямаше достъп тук освен жреците, които наблюдаваха работата. Робите живееха в заводите и не можеха да излизат извън оградата, която се пазеше от стража.

Ата работеше в топилните пещи — пренасяше с тясна кошница на гръб сгурия.

Айса-Гуам застана на вратата. През нея влизаха в непрекъсната върволица коли с руда, а обратно излизаха празни. Робите шибаха магаретата, а надзирателите — робите. Изпълнена беше с движение и улицата. В непрекъснат поток се движеха натоварени магарета, коне, камили и слонове. Свистенето на камшиците се сливаше с рева на животните и кратките провиквания на робите.

Жените носеха децата си в плетени кошници на гръб.

Зад стената прозвуча бронзова тръба и робите започнаха да излизат от вратите.

Акса-Гуам застана настрана върху една купчина сгурия.

— Ата!…

Една от робините се обърна.

Черните й удължени очи светнаха от радост.

Акса-Гуам се обърна и тръгна над пътя по планинската пътечка.

Ата, сестрата на Адиширна-Гуанч, го последва на известно разстояние.

След нея се чуха шеги и закачки от тълпата роби.

— Тичай, тичай след него! Той ще те вземе за жена — в дворец ще живееш!

— Малко са им харемите, та и след робините се влачат! Тфу! — произнесе злобно чернокож роб и размаха заканително юмрук след отдалечаващата се двойка.

Ата догони Акса-Гуам зад завоя на пътеката, който ги скри от големия път.

Акса-Гуам протегна ръце към Ата.

— Не пипай ръцете ми, те са мръсни от работа… Сега ще се измия в ручея — каза тя и лицето и поруменя от смущение.

Акса-Гуам сложи ръце на раменете й и я целуна по челото.

— Защо не си на празника? — каза Ата, като се плискаше в планинския ручей.

Позлатени от слънцето пръски падаха по мургавата й кожа. С несъзнателна грация тя протегна ръце към падащата отгоре кристалночиста струя.

Акса-Гуам й се залюбува.

Тя беше също така добре сложена, както Адиширна-Гуанч. В също такава черна дреха, препасана с кожен колан, тя приличаше на по-малък негов брат. Само тежката коса, която беше навита на тила и удължаваше още повече нейния атлантски удължен череп, както и очертанията на моминската и гръд говореха, че не е момче. Като се изми, тя откъсна клонче от дива шипка и го втъкна в косите си.

— Е, сега може… — и сама протегна ръка на Акса-Гуам.

Акса-Гуам я стисна горещо и хванати за ръце, те навлязоха в гъстата сянка на маслинената гора към мястото, където от една пукнатина на скалата извираше планинският поток.

Седнаха.

Въздухът беше изпълнен с дъх на пелин и на горчиви планински треви. Отнякъде ухаеше на цъфнали портокалови дървета.

Отдолу, откъм пътя, се носеше многогласен шум.

По-нататък се виждаше къс от океана, който се топлеше под лъчите на южното слънце.

Високо над тях лежеше полето на бога на войната.

От време на време оттам проехтяваше гръмовният тътен на бронзовите тръби и виковете на тълпата.

Но в гората беше тихо. Само многогласен звънлив хор от цикади се носеше из въздуха… В еднообразието той се сливаше с тишината.

— Защо не си на празника? — повтори въпроса си Ата с лукава усмивка. Тя държеше в ръце откъснато лаврово клонче и бавно късаше листата му.

— Защото съм тук! — със същата усмивка отговори Акса-Гуам.

— А ако забележат отсъствието ти?

— Е, какво! Баща ми ще се посърди и с това ще се свърши. Достатъчно е, че бях на посрещането на слънцето. И в същност всичко това е много скучно. Нашите войски ще заслепяват очите на чуждестранните гости с полирания си бронз, фанфарите така ще реват, че конете ще се изправят на задните си крака и ще падат на колене. Разбира се, това е величествено зрелище, но аз съм го виждал вече много пъти. На света има по-интересни неща!… — и той я погледна с ласкава усмивка.

— А после? — запита Ата, като сведе гъстите си дълги ресници, от които под очите й лягаха сини сенки. — Какво ще стане по-нататък?

— После ще има военни игри. А след тях, вече при светлината на факлите, ще се състои церемонията на поднасяне на подаръците. Това е по-интересно. Казват, че белолики хора с кожени дрехи са донесли от хиперборейските земи жива бяла мечка и някакъв чуден звяр, подобен на риба — с кръгла глава и със силни плавници. Казват, че те живеят на края на света, където водата от студа става твърда като кристал.

Ата слушаше с детско любопитство, широко отворила очи.

— А къде са тия животни?

— Умрели от горещината…

— Горките животни… А какво ще има по-нататък?

— После нашият цар ще дарява гостите с платове, с редки благовония от миризливи смоли, корени и сок от цветя, с вино, злато и камъни — с всичко, с което е богата нашата страна, само не и с бронзово оръжие…

— А сестра ти също ли е на празника? Та тя сега е царица? — запита неочаквано Ата.

Акса-Гуам се намръщи.

— Не, тя не е царица. Тя ще бъде в царския харем. Баща ми, Шишен-Итца, е във възторг от тази „чест“… Горката ми сестричка… Колко плака!… Тя мрази царя… Но аз няма да допусна това!… — Акса-Гуам разтърси свит юмрук. — Да не говорим повече за това. Кажи и ти нещо за себе си… Защо са те поставили на тази тежка работа? Неведнъж съм ти задавал този въпрос.

— Остави, не е ли все едно!

— Не, този път ще ми отговориш! Иначе ще се разправя с теб като с робиня!

Той й взе лавровото клонче и шеговито започна да я шиба по рамото.

— Говори, говори!

— Е добре, щом толкова много настояваш. Аз служех в дома на жреца Кунтинашар. Една вечер, когато му слагах разхладително питие за през нощта, той ми каза:

„Ти ми харесваш, Ата. Искам да те имам в харема си.“

„А ти не ми харесваш, Кунтинашар, и аз не искам да бъда в харема ти“ — отговорих му аз.

— Така си му казала?! — възкликна с възхищение Акса-Гуам и плесна ръце.

— Така му казах.

— Е, а той?

— Усмихна се, като взе това за отговор на момиче, което приказва, без да обмисля думите си.

„Не забравяй, че ти си робиня, а аз съм твой господар. Ела при мен!“

Аз стоях неподвижно.

Той стана и тръгна към мен.

Тогава с един скок му се измъкнах и грабнах късия меч, който лежеше до възглавницата му.

Той се изплаши и страшно се разсърди.

„Змия!“ — изхриптя той и извика роба, който беше дежурен пред вратата му.

„Да се изпрати незабавно на тежка работа в Черния град…“

Това е всичко.

— Каква смелост! — извика Акса-Гуам. — Той е могъл веднага да те убие със същия този меч.

И прибави с усмивка:

— Да, не му върви на Кунтинашар. Твоят брат го накара да позеленее от завист, а ти… Но слушай, Ата! Така не може да продължава по-нататък. Трябва да се измени всичко. Ти знаеш, че те обичам и за мен не си робиня. Баща ми никога няма да се съгласи на нашия брак, това е против законите. Но ние ще изменим законите. Ние ще преорем цяла Атлантида с бронзов плуг…

— Аз зная, че никога няма да бъда твоя жена. Тази мисъл не ми е и минавала през ума. Достатъчно ми е твоята обич.

— Но аз искам да бъдеш моя жена. И не само това. Любовта ми към теб ми отвори очите за ужаса на робството, а нещастната съдба на сестра ми — за ужаса на царската тирания. Аз видях цял океан от страдания на робите… Техните глухи стенания ме преследват и отравят живота ми. Струва ми се, че във всеки от тях стене твоята душа. Да ги освободя, да освободя теб — ето какво искам…

Ата го гледаше с широко отворени очи, в които се четеше ужас.

Но Акса-Гуам вече не я виждаше. Той говореше като насън:

— Аз говорих с Адиширна и му предложих да се присъедини към подготвяното въстание на робите. Той витае в някаква мечта, прекалено много е художник, за да мисли сериозно за това. Но и той ще се присъедини към нас, ще видиш. Неговата помощ е необходима. Сред робите отдавна вече има вълнение… Аз ще застана начело на въстанието. Сам ще ги поведа срещу Свещения хълм. Ще завладеем арсеналите и ще кръстосаме мечове с войниците на царя. И ще ги победим, защото с нас е правдата!

В този момент лек вълнообразен подземен тласък разлюля земята.

Ата се залюля и пребледня.

— Какво е това?…

— Няма да оставим камък върху камък. А след това ще създадем нова, свободна Атлантида, в която няма да има нито роби, нито царе, а само радостен свободен труд. И ще настъпи отново Златен век!

Втори, по-силен тласък накара Акса-Гуам да се върне към действителността. Затрептяха листата на дърветата. Малък камък, който лежеше до самия край на скалата, се откъсна и се затъркаля надолу, като се удряше в камъните с постепенно затихващ шум.

— Тези движения на почвата започнаха да се повтарят все по-често!

Като видя бледото изплашено лице на Ата, той се постара да я успокои с шега:

— Виждаш ли, Ата, дори земята трепери от престъпленията на жреците и на царя.

Но Ата не се усмихна.

Тя погледна с тъга Акса-Гуам и тихо прошепна:

— Не прави това!

— Боиш ли се?

— За теб…

— Ти ще бъдеш ли с нас, Ата?

— Аз ще умра за теб…

VIII. В магическия кръг

В стаята вече се намираха жреците Кунтинашар, Зануцирам, Анугуан, Агушатца и Нуги-Естцак.

— Ето и Елзаир — каза Кунтинашар. — Липсва само Келетцу-Ашинацак.

— Както обикновено, колебае се. Ние нарочно определихме тази среща по пладне, когато царят и всичките му царедворци спят. Но Келетцу-Ашинацак ще дойде за хороскопа, който съставих за него — каза Елзаир.

— Разбира се, неговата звезда изгрява, нали?

— Вярно е, както е вярно, че звездата на цар Гуан-Атагуераган залязва.

— Добре е да умееш да командуваш звездите — каза с усмивка Кунтинашар.

— Не се смей! Звездите не лъжат! — обиди се астрологът.

— Оставаше и звездите да лъжат! Лъжат само хората!… Но да не спорим. Анугуан, ти добре ли подготви старата?

— Целна разбира от половин дума. Хитра бабичка. Трябва да й подхвърлим два слънчеви диска^[6]. Нека стоплят старите й кости.

Вратата се отвори и в стаята влезе братът на царя на Атлантида — Келетцу-Ашинацак, цар на Атцор, съпроводен от жреца Шитца.

Жреците станаха и вдигнаха ръце в знак на благославяне и поздрав.

— Да бъде с нас светлината на твоето величие — каза Кунтинашар.

— Привет вам. Е, какво показва моят хороскоп? Добър ли е? Всичко благополучно ли е?

Келетцу-Ашинацак имаше късогледи очи, с които гледаше втренчено, отметнал глава малко назад. Дребните му сухи ръце бяха непрекъснато в движение. Той неспокойно подръпваше с пръсти червеникавата си брада. Само при тържествени случаи сдържаше тези неволни неспокойни движения, които не подхождаха на царското му величие.

— Слава на Слънцето! Велики царю, твоят хороскоп е прекрасен! Звездите са благосклонни към теб. Позволи ми да го прочета.

И Елзаир започна напевно:

— На великия и славен, могъщ владетел на Атцор…

— Не трябва, не трябва… — размаха сухите си ръчички Келетцу — главното… Да, кажи главното… и със свои думи… да…

— Твоята звезда, велики царю, при изгрева си гореше по-ярко от всички други и пресече пътя на звездата на трижди великия цар на Атлантида Гуан-Атагуераган. Лъчите на неговата звезда избледняха в лъчите на звездата на владетеля на Атцор.

Келетцу-Ашинацак беше развълнуван, зарадван и изплашен.

— А какво означава това? Какво означава? — запита той, като оглеждаше жреците с втренчения поглед на примижалите си късогледи очи и усилено подръпваше червеникавата си брада.

— Велики царю — пристъпи напред жрецът Анугуан, — за да отговоря на твоя въпрос, аз изучих всички бронзови плочки на държавния архив от деня на твоето раждане. И ето какво узнах: законният цар на Атлантида си ти.

— Аз?… Нима?… Но нали аз съм по-младият? Макар че сме се родили близнаци…

— Ти си по-старият, велики царю! За това говорят не само нашите плочки!

Анугуан се приближи до стената, отвори тайна вратичка и пропусна Цална.

— Ето акушерката, която е поела теб и твоя царствен брат. Кажи, бабо, кой се роди пръв — цар Келетцу-Ашинацак или Гуан-Атагуераган.

— Пръв се роди Келетцу-Ашинацак. Аз добре запомних една голяма бенка на дясното рамо на първенеца…

— Бенка?… Да, аз имам голяма бенка на дясното рамо.

— После се роди Гуан-Атагуераган. Когато измиха младенците и ги показаха на техния баща, трижди великия Атагуераган-Кукулкан, той посочи Гуан и каза:

— Ето моя първенец и наследник!

— Но защо? Защо?… — възкликна обидено Келетцу-Ашинацак.

— Не се гневи, велики царю! На твоя баща не му хареса цветът на косата ти. И още, в лицето ти приличаше на овца… И после, ти се роди слабичък и баща ти се боеше, че може да умреш или пък да бъдеш хилав цар…

— Хилав цар? Така ли каза?

— Или хилав мъж, не мога да си спомня точно…

— Нямаме повече нужда от теб, Целна — каза Кунтинашар.

Цална взе да се кланя ниско и се оттегли.

Жреците мълчаха в очакване. Келетцу-Ашинацак седеше озадачен и подръпваше брадата си. Най-после Анугуан наруши мълчанието.

— Велики царю! Аз съм пазител на законите. И смятам, че в името на светостта на закона твоите права трябва да бъдат възстановени.

В късогледите очички на Келетцу пламна радост, но той изплашено замаха с ръце.

— Какво приказваш!… Какво приказваш!… А брат ми?

— Ние ще му предложим да отстъпи мястото доброволно. А ако не се съгласи…

— Разбира се, че няма да се съгласи! Разбира се! Толкова години е царувал и изведнъж…

— Ако не се съгласи, ти имаш армия и флота. Част от войските и военачалниците на Гуан-Атагуераган са недоволни от него. Ти винаги можеш да намериш съюзници сред подвластните на Атлантида царе. Ние сме с теб… Ти трябва само да предявиш своите права. Останалото ще направим ние… с теб и от твое име.

— Не зная… Това е толкова неочаквано…

— Разбираме твоите колебания, велики царю — каза Елзаир. — Роднински чувства… любовта към брат ти… Но нашият земен път е предначертан на небесата. Ако ти още се съмняваш, ние ще направим така. С дадената ми от боговете власт аз ще призова сянката на твоя баща. Нека той сам реши съдбата на престола.

— Сянката на моя баща? — възкликна с уплаха и с интерес Келетцу-Ашинацак.

— Да, сянката на твоя баща!

Елзаир отвори скритата в стената врата и каза повелително:

— Влез!

Келетцу-Ашинацак влезе нерешително. Жреците го последваха.

Съвсем кръглата стая, боядисана в син цвят, с куполообразния си таван напомняше небесното полукълбо. Сходството се допълваше от разхвърляните по купола златни звезди. В центъра на мозаичния под от сини камъни беше вграден геометрически правилен кръг с вписан в него петоъгълник. В средата на кръга се издигаше тесен бронзов трон със слънчев диск на облегалката. От двете страни на трона имаше два високи бронзови светилника във вид на три сплетени змии. Завитите им опашки служеха за крачка. Три златни глави с изумрудени очи и с отворени сякаш за захапване уста се бяха навели над пламъка.

— Седни! — все така повелително каза Елзаир.

Келетцу-Ашинацак прекрачи боязливо чертата на кръга и се изкачи по стъпалата на трона.

— Сега ще се разкъса завесата на времето!…

И Елзаир вдигна ръце и започна тържествено и бавно да произнася заклинания: Ацан, Цита, Атиц, Наца.

При всяка негова дума пламъкът на светилниците намаляваше и най-после съвсем угасна. Стаята потъна в непроницаем мрак.

От нервно напрежение ушите на Келетцу-Ашинацак зазвънтяха, а пред очите му се появиха зелени кръгове.

Мъчителното мълчание продължаваше.

Изведнъж в далечината се разнесоха нежни звуци на флейта. В същия миг на стената се появи подобна на змийче синкава светлина.

Светлинната змия непрекъснато се движеше, като ту се разгаряше, ту избледняваше. Нейните движения и силата на светлината бяха неразривно свързани със звуците на флейтата. Ако мелодията звучеше по-бързо и по-силно — по-бързо се извиваше и по-ярко светеше змията. Щом звуците се забавяха и затихваха — избледняваше и забавяше движението си и светлината. Еднообразната мелодия се състоеше само от пет повтарящи се ноти.

Тази еднообразна музика и играта на светлината хипнотизираха Келетцу. Той съвсем не можеше да разбере дали вижда светещи звуци, или слуша свиреща светлина.

През това време към първата се присъедини втора змия и втора флейта. После, трета, четвърта, звуците и светлините се догонваха, сплитаха се и се разделяха. Постепенно от отделните змии се образува светещ кръг. Тогава движението на змиите престана, замлъкнаха и флейтите. Кръгът гореше с равномерна фосфоресцираща светлина. Той започна да потъва и да се превръща в кръгъл прозорец, зад който имаше празно пространство, изпълнено с лека мъгла.

Пред поразения Келетцу-Ашинацак застана, както му се стори, сянката на неговия баща. Сянката вдигна ръка към Келетцу и в стаята ясно прозвуча глас:

— Келетцу-Ашинацак! Тронът на Атлантида те чака…

Всичко потъна в мрак.

Келетцу извика и изгуби съзнание.

Жреците го изнесоха в първата стая и го свестиха.

— Трижди велики царю на Атлантида! — обърна се тържествено към него Кунтинашар.

— Аз още не съм цар на Атлантида… — промълви Келетцу с блуждаещ поглед.

— За нас ти си вече цар. Сянката на твоя баща те издигна на престола.

— Да, но сянката на баща ми каза: „Тронът те чака…“. Може би след смъртта на брат ми?…

Кунтинашар хвърли отегчен поглед към Елзаир.

— Отговорът на твоя баща е съвсем ясен: „тронът те чака“. Значи, не трябва да се бавиш — каза Елзаир.

— Да, да… Добре. Ще помисля… Много съм уморен. Ще ви дам отговор… да… Шитца, изведи ме…

И подпрян на ръката на жреца, Келетцу-Ашинацак си отиде.

— Не можа ли да накараш тази сянка да приказва по-другояче. „Тронът те чака.“ Да беше казал: „Келетцу! Заповядвам ти да отнемеш със сила трона на Гуан. Ти си законният наследник на престола“ или нещо подобно — сърдеше се Кунтинашар. — Чуден навик имате вие, магьосниците, да говорите мъгляво, със загадки. И ето че прекалено много замъгли всичко!

— Откъде можех да зная!… — проговори смутено Елзаир. — На него всичко трябва да му се сдъвче и да се сложи в устата му…

— Няма да е лош цар… — подходящ цар ще бъде — каза Зенуцирам. — Много удобен!…

— Удобен, когато стане цар. А как ще го възкачим?

— Трябва да започнем отзад напред — каза Анугуан. — Известно ми е, а сега и на вас ви е известно, че се подготвя въстание на робите. Начело е Акса-Гуам-Итца, синът на Шишен-Итца — вярното царско куче! Това е младостта! Казват, че се увлякъл по някаква робиня и сега иска да преобърне цяла Атлантида! Тъкмо този Акса-Гуам ще използуваме ние. Ако въстанието се насочва от умела ръка, те могат да убият Гуан-Атагуераган. На нас това ни трябва. Ще се справим бързо с робите и ще възкачим на престола тази атцорска овчица — Келетцу. И ще бъдем неограничени господари на Атлантида. А ако въстанието пропадне и главата на Гуан-Атагуераган оцелее — ще отхвръкне главата на Акса-Гуам, а и неговият баща ще си изпати. Ние ще останем настрана.

— Ето истинския дипломат на Атлантида! Пазителя на законите, поддържащ въстанието на робите! — каза със смях Кунтинашар.

Лек вълнообразен подземен трус отхвърли всички наляво. Някъде зашумя падаща мазилка.

— Тези подземни трусове започват да ме безпокоят!

— Дребна работа! — каза безгрижно Кунтинашар.

— Но не винаги свършва с дреболии — възрази Анугуан. — Нашите плочки разказват за няколко ужасни земетресения и вулканични изригвания. Ето тази пирамида, която е по-здрава от скала, преди три хиляди и седемстотин години е получила грамадна пукнатина и се наложило да бъде издигната отново. А какво е станало тогава с дворците и храмовете?…

— Ти да не искаш да живееш три хиляди години, Анугуан? Аз мисля, че докато сме живи, ще издържи! А после… Нека всички пирамиди се пукат като черупките на печени яйца!

Като се прозина сладко, той добави:

— Време е обаче за почивка!

IX. Змийчето

— Край!

Адиширна-Гуанч остави бронзовото длето и чукчето, отдръпна се от статуята и я обгърна с поглед.

Пред него като жива стоеше Сел в къса лятна туника, с копие в дясната ръка, приготвено за хвърляне. В цялата фигура се чувствуваше устрем. Десният крак — издаден напред и свит в коляното. С лявата си ръка тя държеше за каишка две мършави кучета с остри муцуни и напрегнати за скок мускули. Косите на Сел бяха плътно стегнати с лента, която отпред беше забодена с игла във формата на полумесец. Този полумесец символично изобразяваше нейното име^[7].

Адиширна се залюбува на своето произведение. Така беше видял той Сел за първи път на лов в гората.

Голямата луна вече се издигаше над океана. Лунен лъч пълзеше по мраморното лице на статуята и на Адиширна се стори, че Сел му се усмихна.

В изблик на любов той се приближи до статуята и целуна студените мраморни устни.

— Кхе, кхе, кхе… свещени богове, той се е побъркал.

Адиширна смутено отскочи от статуята и се обърна.

Пред него стоеше бавачката на принцеса Сел — баба Гушир-Ца.

— Какво се е случило? Говори по-бързо!

Ца започна да тършува с непослушните си старчески ръце в гънките на дрехата, като се оплакваше и охкаше. Най-после измъкна сгънато късче плат и го подаде на Адиширна.

— Ето… чети…

Адиширна изтръгна от ръцете на Ца късчето плат, разтвори го и го зачете с вълнение при светлината на луната. После извика, пъхна посланието в пазвата си и бързо побягна.

Адиширна-Гуанч летеше по широките улици към Свещения хълм.

Жителите на Атлантида се наслаждаваха на прохладната нощ. От тъмната зеленина на градините се дочуваха звуци на песни, флейти и звънтене на китцари^[8]. Къщите бяха осветени. Дръпнатите завеси между колоните откриваха за погледа вътрешните помещения. Атлантите се бяха изтегнали край маси, обкичени в рози и покрити с чинии и чаши. Роби наливаха вино в чашите на тънка рубинена струя, като вдигаха високо тесните дълги амфори. Чуваха се шеги и смях.

— … Ти малко пиеш, затова се страхуваш от земетресенията — дочу Адиширна откъс от фраза. — Пий повече и ще свикнеш с люшкането на почвата. Земята е пияна и се люлее. Да пием и ние. Робе, вино!…

Адиширна продължи да тича. В гъстата сянка на маслинената горичка зазвуча весела песен. Нечий женски глас пееше:

Атлантида спи в тъмата,

бледен лунен зрак трепти…

Целуни ме нежно ти,

както месецът земята.

Мъжки глас отговаряше:

Нека взорът пламне страстно!

Напълни с целувки-жар

и със вино — дивен дар —

чашата на нощ прекрасна!

Двата гласа се сляха в дует:

Не тъгувай! Нека ясно

месецът над нас блести!

С песен пий до дъно

ти чашата на нощ прекрасна!

Избухна смях и се чу звук от целувка.

Адиширна се изкачи на подвижния мост за Свещения хълм.

— Кой иде? — извика един войник.

— Адиширна, робът. Извикаха ме в двореца на Шишен-Итца да поправя тръбите в банята.

Адиширна-Гуанч, гениален скулптор и бижутер, каквито се раждат веднъж на хилядолетие, беше принуден по искане на жреците и на царя да изпълнява най-различни работи, включително поправянето на водопроводните тръби и бравите на вратите. На Свещения хълм познаваха Адиширна и той свободно прекрачи забранената граница.

На хълма нямаше такова оживление, както в самия град. Дворците бяха уединени, заобиколени от високи стени.

Адиширна сви по един страничен път, гъсто засаден с кипариси. Кипарисите се издигаха като плътна стена и тук беше почти тъмно. Миришеше на смолист бор. Напред се чу скърцане на пясъка под нечии сандали. Адиширна се скри между кипарисите.

Бавно мина един от пазачите, като си тананикаше под нос някаква песен. Когато стъпките му затихнаха в далечината, Адиширна продължи по-нататък. В края на алеята се виждаха светлините на къщата. Адиширна се промъкна през гъсталака от кипариси и по околен път започна да се приближава към двореца. Завесите между колоните бяха спуснати. Зад тях се чуваха гласове. На площадката пред двореца до една от колоните в олеандров храст се беше скрил Куацром, слуга в дома на жреца Шишен-Итца. Той подслушваше.

Адиширна се приближи до него и запита:

— Къде е Акса-Гуам?

Куацром му махна с ръка, сложи длан на устата си в знак на мълчание и посочи към завесата.

Адиширна се вслуша в гласовете. Говореха жрецът Шишен-Итца и неговата жена.

— Позор! Позор! Нека падне проклятието на твоята глава! Ти си родила и откърмила змийче! Акса, моят син, е изменник и предател!… Той замисля цареубийство. Прекарва времето си с робите и подготвя въстание… Той опозори моето велико в историята на Атлантида име… Аз съм длъжен още сега да съобщя на царя!…

— Но може би всичко може да се поправи… Да не се допусне въстанието. Да се разстроят техните планове. Аз те моля, не бързай!…

Адиширна бързо дръпна Куацром настрана:

— Донос ли?

— Донос.

— Слушай, Куацром… На всяка цена трябва да се попречи на Шишен-Итца… задръж го, измисли нещо… сега аз нямам време да мисля за това… царят не трябва да знае за заговора, разбираш ли? В краен случай, колкото по-късно узнае за него, толкова по-добре. Къде е Акса-Гуам?

— В старите рудници, на тайно събрание на робите.

— Добре. И така, помни, Куацром!…

Адиширна бързо закрачи по кипарисовата алея.

X. В старите рудници

Адиширна се смеси с тълпата роби.

Акса-Гуам завършваше речта си.

Той говореше за тежките страдания на робите, за техния живот, приличен на вечна каторга, и ги призоваваше да въстанат, да отхвърлят веригите, да убият царя, да вземат властта в свои ръце и да станат свободни, каквито са били някога.

Ярките лъчи на луната заливаха човешкия мравуняк. Полуголи роби изпълваха грамадната котловина на изоставените стари рудници. Те бяха облепили с телата си купищата чакъл, седяха по скалите, по дърветата, по камъните…

Адиширна огледа внимателно тълпата и веднага почувствува, че в нея няма единство.

Едни от робите слушаха жадно Акса-Гуам с полуотворени уста и кимаха утвърдително с глава, а други стояха неподвижно и го гледаха недоверчиво и враждебно.

— Смърт или свобода!… — извика Акса-Гуам и слезе от скалата.

Неговото място зае един роб по прякор Злия. Той имаше светъл оттенък на кожата. Сивите му очи гледаха насмешливо. Устата му се кривеше в зла усмивка.

— Акса-Гуам, жреческото синче, ни говори за нашите страдания. Благодарим му, че ни просвети, без него ние нямаше да знаем за тях!

В тълпата се чу смях.

— Но откъде у него изведнъж се появи такава любов към робите? Не е ли дошла тя заедно с любовта му към една от нашите девойки? — и той погледна накриво Ата, която стоеше до Акса-Гуам. — А какво ще стане — обърна се той към Акса-Гуам, — ако твоята любов премине или Ата те изостави? Тогава в теб ще пламне към робите същата омраза. Вие, роби — продължи той, като се обърна към тълпата, — искате да станете свободни. С какво започвате?

С това, че си избирате ново царче — Акса-Гуам. А ако той ни заведе под камшика и след това избяга на своя Свещен хълм?… Само със свои сили робите могат да се освободят от робството! Въстанието не е работа за влюбени със златошити одежди. Това е моето мнение! — и той слезе от скалата.

През тълпата премина вълна на силна възбуда. Сега тя изглеждаше единодушна. Но това единодушие явно не беше в полза на Акса-Гуам. Към него се устремиха хиляди враждебни очи. Над тълпата се издигнаха юмруци.

— Не му вярвайте!…

— Той е изпратен от жреците! — дочуха се възгласи. — Изгонете го!

На скалата се появи Едноокия. Надзирател беше избил едното му око и оттогава му остана този прякор. Едноокия присви хитро единственото си око и завъртя глава от едната страна към другата, после сложи показалеца си на върха на носа и каза:

— Така…

Тълпата се заинтересува от това комично начало и затихна.

— Злия е прав. Само че той гледа с едното око, с което аз не виждам…

— Хо-хо! — засмяха се в тълпата.

— А сега да погледна с другото око, с което виждам… Сложете ръка на сърцето си и ми кажете вярвате ли сами в успеха на въстанието, в това, че ще бъдете свободни, че ще победите легионите на атлантите? Не, не вярвате. И все пак въстание ще има. Защо? Затова, защото няма сили да се търпи повече. Затова, защото по-лошо няма да ни стане: на убитите мир, на живите — същата каторга. И ето в това време при нас идва Акса-Гуам и казва: „Аз съм с вас. Ще ви помогна!“. А ако наистина е така? По-добре с нас, отколкото против нас! Какво го е накарало да дойде — не е ли все едно? Наша девойка? Вярно! Но техните хареми са пълни с наши девойки. Избирай си, която искаш. А той идва при нас. Може и да е почувствувал нашата мъка? Какво излиза, значи? За вярване, не му вярвайте, но няма защо и да го гоним… Може да бъде полезен. Вярно ли е?

И като натисна отново с пръст върха на носа си, той слезе от скалата.

Акса-Гуам изтри потта от челото си. Той съвсем не беше очаквал такъв поврат на нещата. Беше свикнал да гледа на робите като на безгласно стадо, наплашено и покорно. Достатъчно е да им кажеш и една ласкава дума, да ги погладиш по козината и те ще тръгнат след тебе. Той беше слязъл при тях. Така дълго се бе наслаждавал на ролята си на благодетел и спасител — и изведнъж цялото събрание се превърна в някакъв съд над него. Тези резки, безцеремонни думи за него, за личния му живот, този язвителен и насмешлив тон… Той чувствуваше как въпреки волята му в него се надига вековната омраза и презрението на неговата каста към робите.

Строг и горд, той се изкачи на скалата.

— Аз дойдох да ви помогна, а вие ме съдите. Нямам намерение да ставам ваш цар. Нека Злия застане начело на въстанието… Аз…

Тълпата изведнъж се люшна, раздалечи се. Като разблъскваше робите, през нея бързо вървеше Куацром. В ръцете си носеше някаква торба.

— Отстъпи! Отстъпи! Важно известие!…

Куацром се приближи до скалата, вдигна торбата и изтърси на земята някакво кълбо.

— Какво е това?… — запита с недоумение Акса-Гуам и изведнъж пребледня и се олюля.

Осветена от лунната светлина, с изцъклени очи го гледаше главата на неговия баща, на жреца Шишен-Итца…

Акса-Гуам се хвана за скалата, чувствувайки, че губи съзнание.

Ата извика истерично.

— Шишен-Итца узна за въстанието и отиваше при царя, за да му съобщи за тебе и да го предупреди — заяви Куацром. — Адиширна ми каза: „Задръж на всяка цена Шишен-Итца, за да не съобщи за заговора на робите“. Не можах да го задържа другояче… По-добре той, отколкото ти. Той беше лош господар… За да не разберат веднага кой е убит, аз отрязах главата и я донесох в торбата… Ето я… Направих, както ми беше заповядано…

Тълпата изслуша тези думи в пълно мълчание.

Акса-Гуам седна на един камък и отпусна глава на ръцете си.

Ата се притискаше плахо до него, но не се решаваше да прояви открито съчувствието си.

Когато първото впечатление премина, робите започнаха да обсъждат създаденото положение. Сега царят неизбежно ще узнае за подготвяното въстание. Също така неизбежна беше и разплатата със заговорниците. Трябваше да действуват незабавно. След дълги и горещи спорове планът за въстанието беше изработен. Решено бе да се щурмува Свещения хълм.

Но в този момент на скалата неочаквано се появи Адиширна-Гуанч.

— Този план не става за нищо — каза той с решителен глас.

— Братко! — възкликна Ата.

Акса-Гуам вдигна и погледна с недоумение Адиширна.

— Свещения хълм е отлично укрепен откъм каналите. Мостовете могат да бъдат вдигнати. Вие трябва да напълните каналите с трупове, преди да ги преминете. Но там ще ви посрещне бронзова четина от копия. Ние ще поведем на щурм само част от нашата армия, за да отвлечем вниманието им. А главните си сили ще пуснем в обход и ще ударим Свещения хълм откъм планините. Това е най-краткият път и за царския дворец. Но преди всичко трябва да се сдобием с оръжие. Аз ще помисля за това…

— И така в зори!… — Адиширна не успя да довърши. Силен подземен трус разлюля скалите и като вълна се затъркаля по долината. Затрополиха падащи камъни.

— Ако подземните сили не разрушат преди това Свещения хълм — добави той.

Но думите му се изгубиха в шума на развълнуваната тълпа. Мравунякът се раздвижи. Робите се разпръснаха, обсъждайки събитията.

Акса-Гуам, Ата, Адиширна и Гуамф вървяха по пътя.

— Прости ми, Акса, аз станах неволен виновник за смъртта на твоя баща!… Но предполагах, че Куацром е по-умен…

Акса-Гуам само кимна мрачно с глава.

Те излязоха на безлюден страничен път. Ата хвана за ръка Акса-Гуам и силно я стисна, искайки да го утеши. Акса-Гуам отговори също с ръкостискане.

— И ти ли се присъедини към въстанието? — запита Акса. Той искаше да каже „присъедини се към нас“, но след казаното от робите не можа да изговори това.

— Аз не вярвам във въстанието! — каза Адиширна. — Преследвам лични цели и не крия това.

Като извади от пазвата си късчето плат със знаците на Сел, той го подаде на Акса-Гуам.

Акса-Гуам прочете:

Баща ми ме омъжва за царя на Ашур. Скоро трябва да замина. Татко разбра за срещата ми с теб в Златните градини и много се разсърди. Той ме затвори в Соколовото гнездо.

Сел

Акса-Гуам познаваше Соколовото гнездо. Това беше един вид затвор за лицата от царския дом. Подземен проход водеше от самия дворец към планината. През планината беше прокарана вита стълба, която извеждаше в помещение, изсечено на огромна височина: малко балконче над отвесна като стена скала. Бягството беше невъзможно.

— За мен има един път към Сел — през двореца! — каза Адиширна.

Двамата замълчаха, като всеки мислеше за своето.

— Остави тази работа! — каза Гуамф на Акса-Гуам.

Ата само по-силно стисна ръката му и го погледна втренчено в очите.

Той тежко въздъхна, стисна до болка ръката на Ата и каза глухо:

— Късно е вече!

XI. Ацро-Шану и Крицна

Дворецът на Пазителя на висшите тайни Ацро-Шану беше уединен до храма на Посейдон, заобиколен от висока стена.

Дворецът имаше два етажа — долният се намираше под земята. В горния бяха парадните приемни зали, украсени с приказно великолепие. Златни статуи на богове, мебели и триножници, обсипани със скъпоценни камъни, ослепяваха очите.

Ацро-Шану рядко биваше тук. Само рано сутрин, след като беше прекарал нощта над бронзовите плочки, той идваше понякога да подиша чист въздух. Сядаше до перилата на откритата площадка, замижаваше и тихо дремеше или мислеше. Робът му донасяше скромна закуска — малка прясна кифла във вид на две сплеснати кълба и чаша изворна вода.

Щом като горещината се засилеше, той слизаше в подземните си стаи. Тук винаги имаше равномерна прохладна температура. Добра вентилация опресняваше въздуха. Дневната светлина проникваше, след като се пречупваше от шлифовани огледала. Тези огледала се въртяха според движението на слънцето. Но от дневна светлина нямаше нужда. Ацро-Шану работеше само нощем.

Долното помещение представляваше пълен контраст на горния етаж. Белите мраморни стени нямаха никакви украшения. Стаите бяха подредени почти оскъдно, с най-необходимите дървени мебели. Простият дървен креват беше покрит с две леопардови кожи. Покрай стените на дългата редица от стаи се простираха полици с наредени бронзови плочки. Всяка полица имаше надпис на също такава бронзова плочка и номер. Самите плочки също бяха номерирани и класифицирани. Само каталогът на тази библиотека заемаше цяла стая.

Беше нощ.

Ацро-Шану седеше в дървено кресло до дълга маса. Пламъкът на светилника позлатяваше бронзовите плочки, натрупани на купчини върху масата. Закрил с ръка очите си от светлината, Ацро-Шану задълбочено четеше. До него седеше младият жрец Крицна — негов ученик. Цареше необикновена тишина. Отгоре не проникваше никакъв звук.

Старецът се облегна на облегалката на креслото, притвори очи и каза тихо:

— Горката Атлантида!

Крицна не се осмели да наруши мълчанието.

— Аз съм стар… на сто четиридесет и девет години. Време е да си почина — поде Ацро-Шану след дълга пауза. — Теб избрах аз, Крицна. Теб ще посветя във висшите тайни на Атлантида. Ти си млад. По-млад от другите. Но имаш силен дух и безстрашна мисъл. Чувствуваш ли се готов да узнаеш истината? Готов ли си в нейно име да се откажеш от най-скъпото си?

— Готов съм! — произнесе твърдо Крицна.

— Тогава слушай: висшата тайна се състои в това… че няма никаква тайна!

Крицна гледаше жреца с недоумение.

— За тълпата, дори за царете и за низшите жреци ние имаме много тайни. Ние знаем как да лекуваме болестите. Познаваме движението на небесните светила. Знаем дори кога трябва да настъпи слънчево или лунно затъмнение. Можем да призоваваме мъртвите. Какво повече? Да, ние притежаваме огромни знания, но в тях няма нищо тайнствено… Хиляди години сме наблюдавали развитието на болестите у човека и сме записвали тези наблюдения. Хиляди пъти сме изпробвали — най-напред върху болни роби хиляди различни треви, отвари и смеси. Хиляди болни умираха от нашите лекарства, но от някои те оздравяваха. Ние грижливо записвахме всичко това, сверявахме записаното и правехме изводи. Така, опипом, слепешката, чрез опити ние създавахме нашата медицина. Защо отвара от горчивата кора на известно нам дърво лекува треската? Ние сами не знаем. Знаем само нейното лечебно действие… Хиляди години сме наблюдавали небесните светила и сме записвали наблюденията си. При сравняването им сме забелязали закономерността и периодичността на много небесни явления и сме се научили да предсказваме настъпването на тези явления… Ние нямаме други тайни освен хилядите натрупани наблюдения. Но и те са тайни само заради това, че ние крием нашия опит от непосветените. И само в това се крие нашето могъщество!

— А призоваването на духовете?

— Ние прибягваме до много средства, за да задържим своето влияние и власт. Като знаем предварително за слънчевото затъмнение, ние казваме, че гневът на боговете ще закрие слънчевата светлина и ще я върне на хората благодарение на нашите молитви. По този начин принуждаваме и самия цар да се подчинява на волята ни.

— И царят ли не знае?

— Царят вярва в тайната и е суеверен толкова, колкото и последният роб. Възпитанието на царете се намира в нашите ръце… Ти питаше за призоваването на духовете. Отразяване на восъчна фигура с помощта на огледало в среда от пари и със съдействието на една слухова тръба… Ето цялото привидение… Някога ще ти обясня как се прави това…

Крицна беше поразен.

След известно колебание той каза:

— Но това е измама!

— А какво е истината? Нима не ни мамят и нашите чувства? И после народът обича чудесата и тайната и ние му ги даваме. Измама? Да! Но това ни е дало възможност да се посветим изключително на знанието и да направим много полезни за народа открития…

— А защо да не се посвети в тия знания и народът?… И какво получават робите от всички тези полезни открития?…

Ацро-Шану се намръщи.

— Робите?… А кой ще копае в рудниците, ако робите започнат да се занимават с наука?…

Крицна не остана удовлетворен от този отговор. Цял вихър от мисли и съмнения завъртя главата му. Като се успокои малко, той запита:

— А боговете?

— Няма богове!

Крицна почувствува, че му се вие свят.

Като го погледна с крайчеца на окото си, Ацро-Шану смекчи удара.

— Щом искаш, те съществуват, но не такива, каквито си ги представят царете и робите. Слънцето е „божествено“ с животворната си сила, с топлината и светлината си. Нито един роб обаче не изпълнява с такава точност своята работа, както слънцето своя изгрев, движението по небето и залязването си. Може ли то да намали своята светлина, или да ускори движението си? Слънцето не е бог, а роб на времето и пространството…

Крицна мълчеше с наведена глава…

Лицето му беше бледо, а гъстите му вежди смръщен. На това лице се отразяваха огромно напрежение на мисълта и вътрешна борба.

Ацро-Шану го наблюдаваше незабелязано, както лекарят наблюдава болния, когато му прави опасна операция.

— Зная, че е трудно да възприемеш това, Крицна… Съмнения те терзаят и ще те терзаят… Но ти ще излезеш победител… А когато бурята утихне в душата ти…

Влезе един роб.

Това беше необичайно. По време на занимания никой нямаше право да влиза в стаята на Ацро-Шану.

Жрецът се намръщи и недоволно забарабани с изсъхналите си пръсти по масата.

— Нещо бързо ли има?

Робът коленичи.

— Трижди свещени! Вестителя на слънцето и Елзаир молят да ги приемеш по неотложна работа.

— Нека влязат!

Елзаир и Вестителя на слънцето влязоха и сведоха глави.

Ацро-Шану ги благослови с вдигане на ръка.

— Говорете…

— Трижди свещени! — каза Елзаир. — Не се осмелявах по-рано да наруша твоя покой… Отдавна вече ме безпокоят необичайни явления в небесата… Светилата сякаш са напуснали своите места… Техният път вече не минава по точките, установени на нашите пирамиди и уреди… Не предсказват ли тези явления, мислех си аз, големи бедствия?… И ето, идва Вестителя на слънцето и неговите съобщения като че потвърждават моите страхове…

— Говори! — обърна се Ацро-Шану към Вестителя на слънцето.

— Трижди свещени! Аз направих обичайната си обиколка по нашите владения за събиране на данъците и за ревизия. И навсякъде заварих ужасни картини. На изток и на запад от Атлантида всички острови са в огъня на вулканите. Много градове вече са загинали от изригвания и земетресения. Земята се люшка, сградите се рушат и хората се мятат като стадо изплашени овци…

— Горката Атлантида!… — отново промълви Ацро-Шану — Ти си прав, Елзаир! Твоите наблюдения имат връзка с настъпването на печалните събития, за които говори Вестителя на слънцето. И все пак ти си сгрешил, Елзаир. Планетите не са се изместили, а и звездите са също така неподвижни, както и преди.

— Но моите наблюдения?… Провери ги сам! Това е истина! Аз видях със собствените си очи!…

— А ти вярваш ли на очите си? — И като се обърна към Крицна, той каза: — Слушай. Ето добър пример за твоята „истина“. Какво мислиш, Елзаир, ако след чаша силно вино ти се стори, че всичко наоколо се люлее?

Елзаир почервеня от обида.

— Но аз бях трезвен…

— Не говоря за това. Ще помислиш ли, че клоните са се изместили, или ще намериш причината на явленията в главата си?… Така е и тук. Изместили са се не звездите, а пирамидите и затова върховете на пирамидите и уредите ти не съвпадат с обикновените пътища на звездите.

Елзаир беше съвсем озадачен.

— Но пирамидите стоят непоклатимо на земята.

— А самата земя?…

Елзаир започна да разбира.

— Не е ли по-просто да се допусне, че се е изместила само земята, а не целият небесен свод? Така е и в действителност. Подземните сили на огъня са изменили положението на самата земя. Отместили са се и всички твои точки на наблюдение. Преди малко изучавах явленията, които са предхождали ужасните земетресения, сполетели Атлантида още преди едно хилядолетие… Тогава е било същото… И както сега, първи са започнали да действуват вулканите на съседните на Атлантида острови. Те са по-малки от Атлантида и подземните сили на огъня по-лесно могат да се справят с тях и да избият навън! Уви!… Въз основа на моите изследвания стигнах до заключението, че ние сме пред небивала катастрофа… Атлантида е обречена!… Съобщенията на Вестителя на слънцето само говорят, че ние сме по-близо до катастрофата, отколкото предполагах…

Елзаир и Вестителя на слънцето стояха поразени. Само Крицна не прояви особено вълнение — „подземни сили“ клокочеха и в него самия.

— Свикайте утре Върховния съвет… Ако сме безсилни да предотвратим нещастието, да се погрижим за спасението.

— Крицна, съобщи в двореца за свикването на Върховния съвет.

Крицна се изкачи горе и излезе на мраморната тераса на двореца.

Долу лежеше Атлантида, упоена от лунната светлина и аромата на цветята. Както винаги откъм града достигаха приглушени от разстоянието звуци на музика и песни. В далечината равномерно дишаше океанът.

Но Крицна нищо не виждаше. Той стискаше силно главата си и стоеше с изкривено лице под ярките лъчи на луната. „Всичко е лъжа и измама… Няма богове… няма тайна… Има само алчна, користна каста на жреци, която от знанието прави тайна, за да потиска народа и да тъне в разкош…“

Погледът му падна върху златната статуя на бога Слънце, която сияеше под лунните лъчи.

Изведнъж в изблик на бесен гняв Крицна бутна статуята от пиедестала.

Тя със звън се търкулна по мраморните плочи на пода.

XII. Въстанието на робите

Жреците и дворецът отдавна знаеха за подготвяното въстание на робите, макар че времето за започването му още не им беше известно. Свещения хълм очакваше спокойно събитията.

Досега тези въстания не представляваха голяма опасност за „държавата“, т.е. за господствуващите касти: царския двор, жреците и военачалниците. Тези въстания приличаха по-скоро на неорганизирани бунтове.

Този път обаче събитията се развиваха по-другояче. Дълго преди разсъмване, още в пълен мрак, робите тихо и безшумно напуснаха рудниците. Също така безшумно те нанасяха внезапни удари с тежките бронзови кирки по главите на надзирателите и пазачите. И те падаха като снопове, без да издадат нито звук.

Не мина час и целият Черен град се оказа в ръцете на въстаниците. Мрак и тишина скриваха събитията.

По пътищата и пътеките, които водеха към Свещения хълм, бяха поставени стражеви отряди, за да задържат случайно оцелелите надзиратели и пазачи, които биха могли да предупредят за събитията Свещения хълм. Но това беше направено само от предпазливост: в Черния град не остана нито един пазач, нито един надзирател със здрав череп…

Робите се отправиха към старите рудници.

Тук се намираше щабът на въстанието.

— Дори и да не победим, ние ще накараме Свещения хълм да почувствува растящата сила на робите — каза Злия, обръщайки се към тълпата. — Ние трябва на всяка цена да се въоръжим с бронзови мечове и копия. Арсеналите се пазят от големи и добре въоръжени отряди войници. С нашите мотики и кирки не можем да ги надвием. И така, за да се снабдим с оръжие от арсенала, ние трябва вече да бъдем добре въоръжени. Много готово оръжие има още в завода. То е тук, под ръка ни е. Заводът се охранява от по-малък отряд, отколкото арсеналът. С този отряд може би ще се справим по-бързо. Но още при първия натиск те може да запалят огньове и да сигнализират тревога, за да извикат на помощ дежурните легиони. Трябва да завладеем заводите така безшумно и бързо, както овладяхме Черния град. Но как да направим това?

— Известно ми е — каза Акса-Гуам, — че преди разсъмване отрядът, който пази завода, ще се смени. Смяната ще дойде по Драконовия път. При двата извора този път минава през една глуха котловина… Ще нападнем отряда, ще избием войниците, ще облечем техните дрехи, ще се явим в завода, все едно че сме смяната, и ще заемем мястото й. Тогава заводът ще бъде в наши ръце с всичкото му оръжие.

— А паролата? — запита Адиширна.

— Научих я: „Змей и слънце“.

Планът беше приет.

На Драконовия път при двата извора стана първото сражение.

Робите пропуснаха отряда, отрязаха пътя му за отстъпление и изведнъж го нападнаха от три страни: отпред, в тил и от лявата страна на пътя — дясната страна свършваше със стръмна скала.

Ударът беше неочакван, но закалените в боевете войници на атлантите оказаха упорита съпротива. Щитовете ги защищаваха от камъните, а копията бяха по-дълги и от мотиките, и от кирките. Войниците поразяваха с тях робите, без те да пострадат. Отрядът лесно можеше да бъде изтласкан от скалата, но по възможност трябваше да се запази изцяло въоръжението на войниците. На страната на робите беше численото превъзходство. Копията потъваха в телата им, но преди войниците да успеят да измъкнат острието на копието, към дървената му дръжка се протягаха десетки ръце и здраво го хващаха въпреки ударите на други копия. Постепенно повечето от копията преминаха в ръцете на рожбите. Движенията на войниците се затрудняваха от недостатъчната ширина на пътя. Като изгубиха копията, войниците пуснаха в ход мечовете. Но копията дадоха явно превъзходство на робите: мечовете бяха по-къси от копията. Един след друг войниците падаха, като задръстваха пътя, което още повече затрудняваше маневрирането.

Отрядът беше обречен.

След около час той представляваше грамада от тела. Нито един човек от отряда не остана жив. Робите бързо свалиха от труповете на войниците оръжието, измиха кръвта на извора и го нарамиха.

Акса-Гуам облече доспехите на началника на отряда и всички тръгнаха на път. На пътя поставиха засада.

„Смяната на стражата“ в завода мина благополучно. Началниците на отрядите си размениха паролите и нощната смяна пое по обратния път, като дрънчеше с бронзовото си оръжие. До нейното идване всички трупове бяха хвърлени от скалата, пътят беше очистен и следите от сражението заличени.

Не беше особено трудно да се ликвидира отрядът на вътрешната заводска стража. Грамадните заводи, изработващи бронзово оръжие, бяха в ръцете на въстаналите.

В завода се оказаха седем хиляди готови мечове и копия и пет хиляди неполирани, но годни за бой оръжия. Робите ликуваха. Нито едно въстание досега не беше започвало с такъв успех. Усилваше се вярата в победата над Свещения хълм.

Наближаваше утрото и затова трябваше бързо да се свърши с арсенала и до изгрев-слънце главните сили да се прехвърлят в планините.

Въоръжените роби, които представляваха вече страшна военна сила, бързо се отправиха към арсенала.

Въоръжението им заблуди гарнизона на арсенала.

— Кой идва? — запита изпратеният напред патрул.

— По разпореждане на Кетцал-Коатл, началника на въоръжените сили на Атлантида, легиони от „охраната“ за подсилване на гарнизона — отговори Акса-Гуам.

Половината роби успяха да преминат моста, когато измамата беше открита, и то само по невнимание на самите роби — част от най-буйните, които не бяха получили оръжие, беше последвала отряда с кирките си. Забелязаха ги и вдигнаха тревога, но беше вече късно. Мечовете се кръстосаха, нощната тишина беше разтърсена от звънтенето на бронза. Атлантските войници се сражаваха с обичайната си твърдост. Робите напираха и войниците отстъпваха навътре в грамадния арсенал, като оставяха всяка крачка с бой. С трясък се изкъртиха тежките врати на складовете, тълпите полуголи роби се изсипваха вътре и излизаха в пълно бойно въоръжение. Робите побеждаваха.

Отделни схватки в складовете и по ъглите на широките павирани дворове още продължаваха, а въоръжени отряди от роби вече се движеха с бърз марш по планинския път в обход на Свещения хълм. Кратките сблъсквания по пътя с отрядите на охраната не можеха да задържат това стремително движение.

За една нощ безпомощните, безсилни роби се превърнаха в страшна армия, въоръжена с шестнадесет хиляди меча и копия.

Въпреки всички предпазни мерки завладяването на арсенала не остана скрито за Свещения хълм. Арсеналът се намираше в подножието на Свещения хълм. Шумът от битката ясно се чуваше сред нощната тишина. Но именно това сражение при арсенала даде възможност на главните сили на робите да се придвижат далеч напред в планината, преди да бъдат забелязани. Начело на тези главни сили бяха Едноокия и Адиширна. На Злия и на Акса-Гуам се падна трудната задача с по-малки сили да водят настъплението срещу Свещения хълм откъм най-защитената му страна и да поемат върху себе си главния удар на най-добрите легиони на атлантите — Кавалерията на Нептун и Непобедимите.

Свещения хълм вече ослепително блестеше с бронза на своите храмове и дворци в утринните лъчи на слънцето, когато Акса-Гуам и Злия стигнаха с отрядите си околовръстния канал в подножието му. Подвижните мостове бяха вдигнати. Цялото крайбрежие откъм Свещения хълм пламтеше като бронзова стена от въоръжението на строените в боен ред войници.

Като гледаха гъстата гора от копията на противника, робите се обезкуражиха… Каналът преграждаше пътя им.

Но двете враждуващи страни не стояха дълго в очаквателно мълчание.

Край бреговете на канала имаше множество малки плавателни съдове. Злия махна с ръка към тях и закипя трескава работа. Робите събираха гемиите и платноходките на едно място и под ударите на копията, пуснати от другия бряг, подготвяха плаващи мостове. Брегът се издигаше над водата на човешки бой и половина, но това не спираше робите. Те минаха по мостовете и стъпвайки един върху друг, започнаха да се катерят по другия бряг. Копията ги отблъсваха. Скоро от телата на робите върху лодките до брега се издигна възвишение, по което пълзяха като мравки нови редици роби. Течението на канала почервеня от кръв. Трупове покриваха повърхността на водата. Но главното беше направено — преди слънцето да достигне своя зенит, робите бяха на другия бряг. Много от тях за пръв път стъпваха на Свещения хълм. Войниците на атлантите се оттеглиха на широкия площад пред канала, за да получат по-голяма свобода за маневриране, и тук започна дълга, упорита борба.

Атлантските войници имаха това предимство, че стояха на хълма, а робите бяха долу, на тясна ивица, зад която беше каналът. Към робите можеше да се вливат подкрепления бавно, съразмерно с постепенното завладяване на площада. Купища тела затрудняваха движението. Робите започваха да отслабват. Атлантите засилиха натиска си. Настъпи момент, когато притиснатите към канала редици на робите можеше да бъдат изтласкани във водата. Злия и Акса-Гуам се сражаваха в първите редици. Злия се огледа и видя, че робите отстъпват.

„Край“! — помисли си той.

Но в този момент сред войниците на атлантите също настъпи объркване. Техните задни редици бързо се оттегляха.

Както се разбра после, на планинския фронт положението на атлантите било отчаяно. Адиширна и Едноокия връхлетели като лавина от планините и стигнали до самия дворец на царя. Там именно било извикано бързо подкрепление. Отрядът на Акса-Гуам и Злия си отдъхна. Скоро робите преминаха в настъпление и упорито изтласкваха врага към Свещения хълм.

Но през това време на Свещения хълм станаха събития, които предрешиха изхода на въстанието.

През нощта, в която робите вдигнаха въстанието, у цар Гуан-Атагуераган имаше прощален прием за отиващите си след Празника на слънцето подвластни царе.

За да бъдат смаяни за последен път от богатството и великолепието на двореца, приемът ставаше в Изумрудената зала, която се намираше в подземната част на двореца. Всички стени на грамадната зала бяха покрити изцяло със скъпоценни камъни. Подбрани по цветове, тези камъни изобразяваха фантастични цветя и пейзажи.

На бронзовото небе сияеше топазено слънце, хризопразови дървета отразяваха зеленината си в изумрудени води. Над хризолитената трева се издигаха цветчета от жълти и розови берили и червени рубини.

Тронът беше поставен до стената, която беше покрита само с изумруди, различните оттенъци на които образуваха сложни шарки! Това беше в буквалния смисъл на думата изумрудена стена. Тя беше отделена от същинската стена с коридор, в който се намираха светилници. Тяхната светлина проникваше през изумрудите и произвеждаше необичаен светлинен ефект.

Царят беше предупреден вече за въстанието. Церемонията на приема беше удължена, за да може до завършването й редът на Свещения хълм да бъде възстановен — царете-гости не трябваше да знаят за въстанието. Това беше много лесно, защото в изумрудената зала не проникваше никакъв звук от повърхността на земята.

Но въстанието нахлу и в това скрито помещение.

Преди войниците, изтеглени от полесражението на канала, да се притекат на помощ на планинския фронт, Адиширна и Едноокия овладяха двореца. Звънтенето на мечовете вече се чуваше в съседната зала. И изведнъж въоръжените роби се втурнаха в Изумрудената зала. Почетната стража на царете и самите царе трябваше да прибегнат до мечовете.

Само Гуан-Атагуераган все още седеше на трона величествено неподвижен като статуя и наблюдаваше боя. Но душата му беше смутена. Дворцовата стража и царете се биеха с мъжествено отчаяние, но редовете им редееха всяка минута… Смъртта гледаше в очите царя на Атлантида.

В момента, когато падаха последните защитници на двореца, царят изведнъж си спомни за възможното спасение. Той искаше гордо да посрещне смъртта, както прилича на царя на Атлантида. Но мисълта за спасението го накара да хвърли маската на величието. Като изтича бързо по стъпалата на трона, той извади тежък бронзов меч, здраво стисна обсипаната с брилянти дръжка и с един замах разсече изумрудената стена. От няколко удара в стената се образува проход. Едри като грах изумруди се посипаха по мозаичния под. Царят се хвърли в образувалия се проход. По петите му се спуснаха няколко роби.

Изведнъж един от робите видя едрите изумруди, наведе се към пода и започна да ги събира с шепи, като ги пъхаше в устата си и под бронята. Другите роби налетяха върху му и паднаха. Купчина от тела закри прохода.

Царят бягаше…

Пламнал от гняв, Едноокия притича до забавилите се край разбитата стена роби и започна да ги бие. Адиширна размаха меча си и призова към ред. Нищо не помагаше. Като не виждаха вече противник, тълпите роби се пръснаха по залите на двореца и започнаха да грабят. В хранилищата намериха грамадни амфори с вино. Изливаха виното във вдлъбнатите щитове, и уморени от горещината и битката, жадно пиеха и веднага падаха упоени…

XIII. Краят на въстанието на робите

Веднага след като научиха за въстанието, жреците се събраха на съвет в една от пирамидите. Тук те бяха в безопасност. Подземните проходи, които съединяваха дворците с пирамидите, бяха добре скрити. От своите служители жреците знаеха как се развива борбата.

Въпреки изпратената от жреците заповед до военачалниците да потушат незабавно въстанието, известията, които идваха отгоре, не бяха утешителни.

Изходът на продължаващото сражение беше съмнителен.

В околностите на Атлантида бяха разположени грамадни гарнизони. С тяхна помощ не беше особено трудно да се смаже въстанието, но сега всеки час от битката причиняваше на жреците загуби: робите разграбваха дворците, а освен това повечето от робите бяха „движимо имущество“ на жреците. Тази жива стока се плащаше добре на Морската борса.

Едва към залез-слънце успехът на правителствените войски се очерта окончателно. Армията на Едноокия и на Адиширна беше изтласкана в планините и разпръсната в горите. Едноокия беше убит в двореца и трупът му беше насечен на части от войниците на Нептун. Адиширна-Гуанч изчезна безследно.

След като унищожиха главните сили на робите, атлантските войници се насочиха към остатъците от армията на Злия и Акса-Гуам. Те притискаха към канала робите, които падаха в него и се давеха.

Малка група роби начело със Злия като разярени лъвове защищаваше мостовете, прикривайки отстъплението.

Най-после с пронизано гърло падна и Злия. Свещения хълм беше очистен. Оставаха само отделни групи роби, които войниците преследваха като кучета, вкарваха ги в дворове и задънени улици и зверски ги избиваха.

Акса-Гуам беше ранен в ръката и в главата. Бяха го отделили от отряда на Злия.

Отбранявайки се от напиращите войници, той застана в една вдлъбнатина на бронзовата стена, която заобикаляше двореца на Върховния жрец Ацро-Шану, като опря гръб на тясна бронзова вратичка.

От загубата на кръв и от умора му се виеше свят, а пред очите му се стелеше мъгла. Като насън той машинално размахваше меча и отбиваше ударите на копията.

Неочаквано вратичката зад него се отвори и той едва не падна по гръб. Подозирайки капан, той се обърна и видя пред себе си Крицна — ученика на Ацро-Шану. Крицна го задържа, хвана го за ръка и го вмъкна през вратичката. Към нея се спусна и един от войниците. Крицна изтръгна от отслабващата ръка на Акса-Гуам меча и удари войника по главата. Той падна. Но след него надникна друг. С дългото си копие той прониза гърдите на Крицна.

— Затвори вратата! — успя да извика Крицна и падна, облян в кръв.

Акса-Гуам блъсна вратата и сложи тежкото бронзово резе.

Той се наведе над Крицна. Неговите очи помътняваха. Кръвта клокочеше от раната на гърдите и от устата.

— Умирам… така е по-добре… всичко е лъжа и измама… и животът е измама… — каза пресипнало той с прекъсвания. — Остави ме… бягай…

И Крицна склони глава на земята. Леки тръпки преминаха по тялото му. Акса-Гуам бавно вървеше през градината. Той не мислеше за бягство… За нищо не мислеше. Беше твърде изтощен и тялом, и духом.

Зад стената долитаха звуците на отдалечаващото се сражение, викове и стонове.

Но тук беше мирно и тихо както винаги.

Ветрилообразните върхове на палмите пламтяха в лъчите на вечерното слънце. Цветята ухаеха. В ярката зеленина на дърветата се премятаха и крещяха бяло-розови и червено-зелени папагали, привързани със златна верижка за единия крак.

— Добро утро, Ацро-Шану! — гърлено и силно изкрещя след Акса-Гуам един папагал.

Акса-Гуам се спускаше по жълта пясъчна пътечка, засадена от двете страни с цъфтящи бели лилии и бели туберози. Техният силен и сладък аромат го опияняваше.

Върху клонче на голямо портокалово дърво седеше опитомена маймунка и внимателно чистеше голям, зрял и сочен плод. Като видя Акса-Гуам, тя откъсна още един портокал и с подигравателен вик го хвърли към него. Портокалът се търкулна като оранжева топка по жълтата пътечка.

Акса-Гуам си спомни, че от вчера не е хапвал нищо.

Той взе портокала и с наслада започна да дъвче сладката му, сочна и ароматна сърцевина. Маймунката закрещя нещо след него на своя език.

Той неволно се усмихна и й кимна с глава. Тя му закима любезно в отговор. И чудно, стана му някак си по-леко на душата.

Той се приближи до мраморния басейн, свали доспехите си и се изми в студената изворна вода. Като остана по къса черна туника на жрец, с ушития слънчев диск на гърдите, той се почувствува леко и свободно. С удоволствие се изтегна на зелената трева и опъна уморените си крайници.

„Ако не ме боляха раните, щях да се чувствувам съвсем добре“ — помисли си той.

Сладка слабост сковаваше тялото му. Неволно затвори очи и започна да се унася в дрямка.

Изведнъж сякаш някакъв тласък го събуди. Той бързо седна.

Ата! Какво е станало с нея?… Как можа толкова дълго да не се сети за нея!

Ата го молеше да й позволи да се сражава заедно с него.

— Много наши жени-робини се въоръжават и отиват към Свещения хълм, за да умрат или да победят… Аз не мога да остана у дома… Силна съм и искам да бъда с теб…

Но той беше непреклонен. Убеди я да остане, като я увери, че ако тя бъде заедно с него на полесражението страхът за нейния живот ще раздвоява вниманието му и това по-скоро може да погуби и двамата и да навреди на въстанието.

Със сълзи на очи тя се прости с него миналата нощ в старите рудници…

„Какво е станало с нея?… Дали не е тръгнала да ме търси и не са ли я убили атлантските войници?“

С един скок той се изправи на крака и бързо закрачи по пътеката. Прехвърли се през стената и започна да се спуска от Свещения хълм.

Най-краткият път минаваше покрай двореца на покойния му баща.

За миг Акса-Гуам се поколеба, но после решително закрачи по този път. Той беше очистен вече от робите. От време на време срещаше отреди войници. За участието му във въстанието знаеха малцина обитатели на Свещения хълм. В облеклото на жреческата каста той вървеше свободно напред.

Като наближи двореца на баща си, неволно забави крачка.

С едната си страна дворецът излизаше на пътя, издигайки тежките си колони над бронзовата ограда.

Изведнъж Акса-Гуам се спря. Дъхът му замря.

На един прозорец стоеше майка му с разчорлени бели коси и безумни очи. Тя го позна и като го посочи с пръст, истерично се закикоти.

— Ето го!… Ето го!… — крещеше тя. — Змийчето! Змийчето! Къде криеш главата на баща си? Тя трябва на Агушатца… Той прави мумия. Може ли мумия без глава?… Върни главата на баща си!… Върни главата!…

Две робини я хванаха под ръка и насила я отдръпнаха от прозореца.

Акса-Гуам затисна ушите си и хукна да бяга. Но майчиният вик звучеше в ушите му:

— Върни главата на баща си!…

Едва когато стигна моста на канала, той малко се успокои.

Горката му майка!… Главата на баща му… Тя е в старите рудници… Глава на жрец… Акса-Гуам дори не знаеше дали я заровиха в земята…

XIV. Гибелта на Ата

В Черния град вълнението още не беше стихнало. Тълпи от роби изпълваха улиците. Атлантските войници не ги преследваха. Свещения хълм беше очистен, а робите нямаше да избегнат наказанието.

На широк площад, където се кръстосваха два пътя, някакъв роб го позна.

— Погледнете, той! Това е той! Ето го Акса-Гуам, царят на робите!

— Предател!

— Изменник!

Тълпата го заобиколи. По него полетяха камъни.

Разярени жени протягаха юмруци и крещяха:

— Върни убития ми мъж!

— Ти погуби сина ми!

— Къде е моят брат?

Някакъв роб тракиец скочи и го събори с един удар на купчината чакъл. После го сложи да седне, нахлупи на главата му червения си калпак и се развика:

— Коронясването на царя на робите!

Обръчът на тълпата се стягаше все повече. Град от камъни валеше върху Акса-Гуам. Окървавен и бледен, той седеше с червения калпак и гледаше тълпата с блуждаещ поглед.

— Какво го гледате? — каза един роб берберин с копие в ръце. — Нима в него не тече кръвта на нашите врагове? Дръпнете се!

Робите се отдръпнаха настрана и робът берберин отправи копието си в гърдите на Акса-Гуам.

Но преди то да се забие, в тълпата се чу отчаян женски вик, нечие тяло се мярна между Акса-Гуам и летящото копие.

Копието прониза гърдите на млада жена.

Това беше Ата.

Тя обърна глава към Акса-Гуам и успя само да каже:

— Моят живот… — Кръвта рукна из раната и гърлото й и тя млъкна, хъркайки тежко.

— Ата! — извика Акса-Гуам. Но силите му изневериха. Той изгуби съзнание и се строполи от купчината камъни до трупа на Ата.

Тълпата отстъпи и притихна, развълнувана от неочакваната смърт на Ата.

Но същият роб берберин, разсърден, че бяха провалили точния му удар, с който искаше да се похвали, закрещя:

— Още една робиня погуби той! Смърт! — и се хвърли към Акса-Гуам. Няколко роби го последваха.

— Стой, куче! — изникна ненадейно като изпод земята старецът Гуамф, като закри тялото на Ата и на Акса-Гуам.

Робите се спряха смутени. В Черния град познаваха и уважаваха стария Гуамф.

— Върви си, старче! — понижи глас робът берберин.

— Вие зверове ли сте, или хора? — нахвърли се върху него Гуамф. — Малко ли ви е кръвта? Тогава убийте и мен, стареца!

И като се обърна към роба берберин, Гуамф продължи:

— Къде беше ти, Ширна, когато завземаха Свещения хълм? Нито един от робите, които се биха там, няма да вдигне ръка срещу Акса-Гуам: какъвто и да е, той се би с нас и за нас отдаваше живота си като последния роб. Къде намери копието, Ширна, с което искаше да убиеш Акса-Гуам и уби моята внучка? Взел си го на пътя след сражението? Познавам аз и теб, и бандата ти! Когато ни мачкат, вие се подмазвате на надзирателите и доносничите против своите. Когато воюваме, вие насърчавате другите и изчаквате у дома кой ще победи, за да ритнете с копитото си победения. Всички бихме живели по-леко, ако нямаше такива като теб. И ти се осмеляваш да съдиш победения?

Робът берберин се смути и изчезна в тълпата.

— Слушайте, роби! Акса-Гуам изгуби баща си — продължи старецът. — Майка му се побърка. Девойката, която обичаше, лежи пред вас с копие в гърдите. За него няма връщане назад към Свещения хълм…

Тълпата от роби не дослуша края на речта, внезапно се отдръпна и побягна към рудниците. По пътя откъм Свещения хълм се движеше отряд конници. За по-малко от пет минути площадът опустя. Чуваше се само тропотът на бронзовите подкови по каменните плочи на пътя и дрънкането на оръжие.

Като победители, горди и самоуверени, атлантските войници отминаха бавно, без дори да погледнат групата при купчината камъни: твърде много трупове се търкаляха на пътя, а грохналият старец не заслужаваше внимание.

Стана съвсем тихо. Бръмчаха само рояк сини мухи, които блестяха под лъчите на залязващото слънце и се трупаха над зеещата рана на Ата.

Гуамф издърпа Акса-Гуам от пътя и скри зад храстите трупа на Ата.

Акса-Гуам дойде на себе си.

Гуамф ласкаво сложи ръка на рамото му:

— Ти не им се сърди много. — Той махна към рудниците. — Пак ще стане тежко в ярема… Помниш ли как аз самият ти се разсърдих, когато заговори за освобождаването на робите? Кога ще стане това и ще стане ли? Може би някога, след хиляди години, ще изгрее и нашата звезда и ще излекува раните ни. Само че тогава нас няма да ни има, а може би няма да остане следа и от самата Атлантида… А никой няма да знае, че сме се борили за делото на робите и през хилядолетията сме изпращали поздрав на тези, които ще бъдат по-щастливи от нас…

— Вода… — пошепна дрезгаво Акса-Гуам и застена от болка.

XV. Обречените

Заседанието на Върховния съвет се откри в Медната зала на царския дворец.

Стените на залата бяха покрити с медни листа с барелефи, изобразяващи подвизите на атлантските царе. Накаченото по стените бронзово атлантско оръжие — от грубите брадви до последните образци мечове и ризници, полирани до огледален блясък — придаваше на залата вид на музей. Бяха се събрали всички членове на Върховния съвет освен Върховния жрец Ацро-Шану.

Но царят реши да не го чака. Седнал на висок трон сред полукръг от кресла, заемани от членовете на съвета, той откри заседанието.

— От името на Слънцето и по наша воля… В Атлантида стана нечувано събитие. Въстаналите роби посегнаха на моя свещен живот. От ръката на презряната черна сган загинаха всички мои гости и царе. Само царят на Ашур се спаси от ужасната гибел, като избяга след мен, и обичният ми брат, царят на Атцор, който не беше в двореца, защото беше неразположен. Във въстанието — о, велик позор! — взе участие и един син на жрец. Неговият баща заплати с главата си за своя син-изменник… Главните организатори Акса-Гуам-Итца — нека гневът на боговете падне върху главата му — и робът Адиширна-Гуанч — да се продъни земята под краката му — досега не са намерени. Кой е виновен за това, Кетцал-Коатл?

Военачалникът наведе глава.

— Те ще бъдат намерени, трижди велики…

— Ако не бъдат намерени живи или мъртви, преди слънцето да се скрие три пъти зад Лъвската скала, ти, Кетцал, няма да видиш четвъртия изгрев на слънцето. А робите… — в гнева си царят дори се надигна в креслото, което беше съвсем необичайно нарушение на етикета. — Гневът ми няма граници. Нека робското племе помни от поколение на поколение какво значи гневът на царя на Атлантида. Ще ги избия до един. Ще ги подложа на такива мъчения, от които ще затрепери земята. Заповядвам да се съберат от колониите нови роби! Робите са обречени. Всички до един.

Кетцал-Коатл въздъхна тежко.

— Не се гневи, трижди велики… Почти всички роби напуснаха Черния град… Бягството им беше толкова бързо, че в нощвите им остана замесеното тесто. Скриха се в горите… Останаха само старците, бабите и осиротелите деца…

— И ти, старо куче, не успя да проследиш дивеча… Това е измяна. Всички вие сте изменници и заговорници!… Да се обградят горите!…

— Направено е!

— Да се претърсят всички пътеки с ловджийски кучета…

— Претърсват се и мнозина вече са хванати.

— Да се преследват като диви зверове. Нека цяла Атлантида бъде залята от тяхната кръв.

В залата настъпи раздвижване.

На черна носилка четирима храмови служители внесоха внимателно Ацро-Шану, Върховния жрец.

Подкрепян под ръка, жрецът бавно слезе от носилката, благослови царя, отиде до креслото си и без да сяда в него, се обърна към царя с думите:

— Трижди велики, могъщи, непобедими и закрилян от боговете господарю на Атлантида! Старческите ми гърди се разкъсват от мъка, очите ми леят сълзи и езикът ми не ми се подчинява… Но безсмъртните богове ми заповядаха да ти съобщя за голямото бедствие, което надвисва над Атлантида. Уви, уви… Всички ние сме сгрешили пред боговете и техният гняв се стовари върху нас…

Гуан-Атагуераган видимо побледня.

— Говори по-бързо, какво има — каза той с глух глас.

— Атлантида е обречена… Атлантида трябва да загине… от страшно земетресение. Огънят ще я погълне. Боговете ми откриха миналата нощ, че гибелта на Атлантида е неизбежна. Богът Слънце, пламенен и страшен, ми се яви в образа на воин. Одеждите му бяха като разтопен бронз и светлината на лицето му заслепяваше. И той ми каза: „Спасявайте се!… Спасявайте се, докато не е късно. Защото няма да остане камък върху камък и не ще оцелее нито едно живо същество. Огънят ще унищожи и океанът ще погълне Атлантида. И там, където е имало високи планини, само морски вълни ще издигат своите гребени. Дори и споменът за Атлантида ще се изтрие във вековете…“

Ацро-Шану говореше зловещо, като пророк, и всяка негова дума вледеняваше сърцата…

Царят се облегна назад, стисна здраво облегалката на трона и закри очи. По лицето му преминаха тръпки.

— Ти лъжеш, старче!… Всички лъжете!… Не ви вярвам! Вие искате да ме уплашите! Може би заради това, че намалих доходите ви?

— Нищо няма да спаси Атлантида! Страшният ден на гнева наближава — възкликна Ацро-Шану.

И сякаш в потвърждение на тези думи внезапно се разля силен вълнообразен подземен удар.

Пламъчетата се откъснаха от светилниците и някои от тях угаснаха. Бронзови оръжия с трясък и звън паднаха на пода. Креслата и царският трон се залюляха. Главната стена се разпука с оглушителен трясък. По целия мозаичен под от входните врати се проточи голяма пукнатина. Тя постепенно се стесняваше и стигаше до подножието на самия престол.

Царят гледаше с ужас тази пукнатина, подобна на пълзяща змия, готова да го ухапе.

Отвън се чуваха викове и плач на изплашени жени и деца. В залата обаче цареше потискаща тишина. В тези кратки мигове съзнанието на хората трябваше да се примири с мисълта, която обръщаше наопаки целия им живот. Това беше толкова неочаквано, толкова необичайно странно и нелепо, че разумът отказваше да го проумее… И царят гледаше като хипнотизиран зловещата пукнатина и не можеше да произнесе нито дума.

Раздаде се втори трус. Зазвънтя останалото по стените оръжие и затрептяха кристалните висулки на бронзовите светилници…

Царят стана от престола и забравил за етикета, се приближи до прозореца, за да се разхлади. Вятърът донасяше солената свежест на океана.

Царят погледна надолу светлините на Атлантида, която се разстилаше в подножието на Свещения хълм.

— Горката Атлантида… — прошепна той, повтаряйки думите на Ацро-Шану.

Смазан и уплашен, той се обърна към събраните. Изпука с пръсти, покрити с халки и пръстени, изгледа жреците и запита:

— Какво да правим сега?…

Членовете на Върховния съвет станаха от креслата си и образуваха шумна тълпа. От тържествеността на заседанието не остана ни следа. Говореха всички едновременно, без да се слушат един друг, и размахваха ръце. Само Ацро-Шану запазваше пълно спокойствие.

— По-тихо! — каза той. — Срамота е. Вие не сте роби. Ако изгубим спокойствието си, кой ще се погрижи за нашето спасение?

Настъпи мълчание. Всички бяха смутени.

— С Атлантида е свършено — продължи Върховният жрец. — Трябва да помислим за нашето спасение. А то може да бъде само едно — бягство. Без да губим нито минута, ние трябва да се приготвим за път. Трябва да вземем със себе си нашето оръжие, армията ни — това е първото и най-главното, защото ще трябва отново да градим нашето могъщество… Много приятели ще се отвърнат от нас и ще ни станат врагове. Трябва да вземем скъпоценностите си, нашите животни, семена от житни растения. Флотата не може да пренесе само армията… За жителите на Свещения хълм и за свободните граждани трябва да бъдат построени нови огромни кораби-ковчези. Предстоят бури и проливни дъждове — корабите трябва да бъдат построени така, че да се борят с тях!… Незабавно трябва да се заловим за работа. Всяка минута е скъпа…

— Но кой ще строи кораби? Кой ще поеме цялата черна работа по подготовката за път? Робите избягаха — каза Кунтинашар.

— Робите трябва да се върнат — отговори Ацро-Шану. — Трябва да обявим амнистия и да ги впрегнем в работа.

— Никога! — извика гневно царят. — Да помилваме бунтовниците? Цареубийците? Никога! За работа ще използуваме войниците!

— Войниците ще имат достатъчно своя работа! — осмели се да възрази Кетцал-Коатл. — И после… Моите войници? Какви дърводелци и столари са те? Войниците умеят да си служат само с меча! Много време ще им трябва да научат новия занаят.

— Сега не е време за отмъщение… — каза Ацро-Шану. — Ние нямаме избор: или трябва да помилваме робите, или да загинем заедно с тях.

— По-добре да загинем, отколкото да ги помилваме! — отговори упорито царят.

— Е добре. Твоята воля е свещена. Ще се готвим за гибел — каза Ацро-Шану, като погледна лукаво царя изпод надвисналите си вежди.

— Но… аз ще успея да се спася! — произнесе смутено царят след кратко мълчание.

— Да, ти може да успееш. Но какво ще стане с теб без армията, жреците, оръжието, най-различните запаси и златото? Ще бъдеш като тръстика, превивана от бурята.

Царят се колебаеше.

— Послушай… — продължи Ацро-Шану със същата скрита усмивка. — Ти жадуваш за отмъщение. То няма да отмине робите. Ние можем да им обещаем помилване. Но нищо не може да ни попречи да вземем само толкова роби, колкото ще ни бъдат необходими за пътуването и за настаняването ни на новото място. Другите ще оставим, като в последния момент им обещаем, че ще се върнем за тях. Повярвай ми, гневът на боговете ще ги настигне тук по-сигурно, отколкото мечът на Кетцал-Коатл. Нито един няма да оцелее… А когато се уредиш на новото място и се сдобиеш с нови роби, можеш да ликвидираш бунтовниците, докарани от Атлантида. Не е ли така?…

Царят се намръщи и процеди през зъби:

— Съгласен съм!… Кетцал-Коатл! Изпрати вестители във всички гори. Обяви им от мое име за царската милост.

XVI. Крилатият змей

Във всички градове и селища на Атлантида бяха изпратени бързоходци. По площадите пред храмовете звучаха бронзовите тръби на тези вестители на нещастието. Глашатаите викаха пред изплашената тълпа:

— Гневът на боговете е обрекъл Атлантида на гибел!… По волята на царя цялото население се призовава на обществена работа… Бързо трябва да се приготвим за бягство!…

Посейдонис приличаше на разтревожен мравуняк. Хората тичаха по улиците изплашени и бледи като при пожар. Общото нещастие сближи хората и премахна кастовите прегради. Непознати хора от различни касти си подвикваха един на друг:

— Чухте ли?

— Да. Ужасно!… — И побягваха на различни страни.

Изглеждаше, че цяла Атлантида се е побъркала. Хората преглеждаха вещите си, отхвърляха ценното и прибираха ненужното, суетяха се без полза, забравили сън и ядене. Някои изпадаха в странно вцепенение, седяха мълчаливо като статуи. Жените плачеха и притискаха децата към гърдите си.

Така продължи няколко дни, докато Свещения хълм организира работата.

Робите се връщаха от горите мрачни и невярващи в „царската милост“. Но друг изход нямаха. Все пак част от робите не се върна в Черния град. Някои от тях не вярваха в неизбежната гибел на Атлантида, а други предпочитаха да умрат свободни, вместо да се върнат към робството.

Близката опасност сякаш удесеторяваше силите на хората. Работеше се денонощно, с кратки прекъсвания за сън и за обед.

По планинските пътища от горите се проточиха в безкрайна върволица обози, които снабдяваха домовете и корабостроителниците с материали. Хора и животни падаха мъртви, избутваха ги встрани, разчистваха пътя и работата продължаваше със същата трескава бързина.

Готовите кораби се натоварваха с оръжие, покъщнина, с животни — не само домашни, но и диви, — атлантите искаха да запазят по възможност всичко, което на новото място би им напомняло за слънчевата родина. На всеки свободен гражданин се разрешаваше да вземе по седем двойки домашни животни и птици и по две двойки диви.

Новите корабостроителници се покриха с хиляди новостроящи се кораби. На корабите бяха изградени покрити палуби за случай на бури и дъждове. Въпреки цялата напрегнатост и трескава бързина на работата скоро се изясни, че с първите заминаващи кораби може да бъде изнесена само незначителна част от натрупаните през хилядолетията богатства на Атлантида. Царските и жреческите съкровища изглеждаха неизчерпаеми. Решено беше най-напред да вземат най-ценното и малко обемното. Ако катастрофата се забави, останалото имущество може да се извози постепенно. Надеждата обаче беше малка. За да се изнесе с първия транспорт поне част от несметните богатства на управляващите касти, съзнателно трябваше да се оставят на сигурна гибел не само робите, но и част от свободното население на Атлантида. Но за да се избегнат паниката и въстанията, Свещения хълм уверяваше населението, че то изцяло, до последния роб, ще бъде изтеглено преди настъпването на катастрофата.

Най-после приготовленията на царския двор бяха завършени. Всички членове на царското семейство се събраха в двореца, преди да се отправят към корабите. Липсваше само Сел, която се намираше още в Соколовото гнездо. Изпратиха да я доведат. Но пратеникът се върна смутен — Сел я нямаше в Соколовото гнездо.

Нейният годеник, царят на Ашур, беше огорчен от това известие, а Гуан-Атагуераган — разгневен. Той възлагаше големи надежди на брака на царя на Ашур с дъщеря си. Сега царят на Атлантида се нуждаеше особено много от приятелството и помощта на могъщия си подвластен цар! Уви! Ще остане ли той подвластен? Ще успее ли да запази поне приятелството си с него?

Царят нареди да доведат незабавно на разпит бавачката на Сел, старата Гу-Шур-Ца.

Тя се яви пред страшните очи на царя, като се кланяше ниско, хлипаше и бършеше сълзите си с края на наметалото.

— Къде е Сел? — запита сърдито царят.

— Трижди велики!… — Ца падна на колене. — Не се гневи на твоята робиня… Не съм виновна… Пазих я като зеницата на окото си, но миналата нощ от планината се спусна крилат змей… Крилата му бяха като на прилеп, а краката като на лъв… От ноздрите му излизаше дим, а устата му дишаше огън… Сел седеше на балкона и си почиваше на чист въздух. Изведнъж змеят я сграбчи в ноктите си и се понесе с нея във въздуха… Аз успях да се хвана за наметалото на Сел. Змеят издигна и мен във въздуха… Но наметалото падна от рамото на Сел, а заедно с него и аз… Ето всичко, което остана от Сел… — Ца хвърли в краката на царя синьото копринено наметало, обшито със сребърни лилии.

Всички бяха поразени от разказа. Но царят погледна подозрително жреците.

— Какво ще кажеш, Кунтинашар?

— Трижди велики… Не зная какво да кажа. Сел не е могла да избяга… Може би са я отвлекли…

Царят се замисли дълбоко. Нещастията го преследваха едно след друго… Не го ли наказват боговете заради скарването му с жреците?… Гордостта и страхът се бореха в душата му. Страхът победи.

— Да бъде волята на боговете…

Той се обърна към жреците и каза:

— Молете се на боговете да не ни преследва докрай техният гняв… А аз… аз ще направя всичко, което мога… Ще възстановя вашите права… Корабите ни чакат. Търсенето на Сел обаче да продължи след отпътуването ни. Може би ще успеем да я спасим.

Той въздъхна тежко и се обърна към робите:

— Носилката…

Като се полюшваше равномерно на златната носилка, последният цар на Атлантида се спускаше от Свещения хълм, за да не се върне никога вече тук…

XVII. „Златният век“

Акса-Гуам се съвземаше бавно. Той дълго бълнува за въстанието.

Най-после треската му премина.

— Е, синко, оживя ли? — запита го ласкаво дядо Гуамф.

Акса-Гуам се огледа наоколо. Лежеше в старата галерия.

Слаба светлина се мержелееше откъм входа.

— Три седмици те пазих в тази миша дупка от вашите копои. Отначало беше много опасно. А сега те имат толкова грижи, че не им е до теб. Идва Адиширна. Тайно се промъква. Вика ни в гората. Казва, че там при тях е хубаво!…

Акса-Гуам се отправи към Адиширна, щом силите му позволиха. Изпрати го Гуамф. По тайни пътеки те се промъкваха нощем между гигантските дънери, които се издигаха нагоре като колони на храм. Някога, в миналото, са вземали за колони именно такива дънери. Сега те се използуваха за постройка на кораби.

— Голям лудетина е моят внук. Такова нещо е направил, че… Но ти ще видиш сам! — бъбреше дядо Гуамф и се смееше с беззъбата си уста.

Между дърветата край една пещера се показа огън. Когато се приближиха, пътниците видяха Адиширна, който печеше на шиш планинска сърна.

— Охо-хо! — завика дядо Гуамф.

Адиширна скочи и се хвана за меча. Но като позна Акса-Гуам и дядо си, спусна се да ги посрещне.

Акса-Гуам го поздрави приятелски.

Изведнъж, привлечена от гласовете им, от пещерата излезе жена.

Акса-Гуам я погледна и отстъпи назад, поразен от изненадата.

— Принцесата!… Сел…

— Да, това е тя — каза Адиширна. — Моята жена… — прибави той с радостно смущение.

— Но защо си тук, Сел?…

Всички се разположиха около огъня и Адиширна разказа на Акса-Гуам историята за отвличането на Сел от „крилатия дракон“. Този „дракон“ бил самият Адиширна. Той решил на всяка цена да отвлече Сел. В двореца не успял да проникне. Тогава решил да опита последното средство. Набавил дебело въже, закрепил го на върха на планината над Соколовото гнездо и се спуснал по него към балкона на Сел. Въжето се оказало късо — до балкона не достигнали някакви два лакътя. Адиширна се изкачил по въжето, вързал края му за стъпалото си и се спуснал с главата надолу. Протегнатите му ръце достигнали до ръцете на Сел. Свикнала на физически упражнения, силната и ловка Сел сама се изкачила по въжето, а след нея и Адиширна. За да избави бавачката от царския гняв, Адиширна успял да й разправи за „кралатия дракон“, който отвлякъл принцесата.

— Така успях да откъсна недостъпната роза на Златните градини — завърши разказа си той, като погледна весело Сел.

Акса-Гуам не разбра тези думи, но Сел се усмихна ласкаво на Адиширна.

Дядо Гуамф се размърда.

— Е, деца време е да си тръгвам… Цална сигурно отдавна мърмори. Спохождайте стареца. А когато заминат всички кораби, спускайте се от вашите планини. Тука е хубаво, но е много студено… Жреците казват, че Атлантида ще загине сред огън. А аз не им вярвам много. Е, ще погърми, ще потресе и с това ще се свърши. Малко ли такива подземни трусове съм преживял през живота си! Земята е здраво построена. Вярвайте на мен, стареца!… Да ви закрилят боговете…

И той се скри в горския мрак.

Акса-Гуам се засели в една съседна пещера.

Но не му беше леко да гледа щастливата двойка. При вида на Адиширна и Сел неговата рана — загубата на Ата — го болеше по-силно.

И той се мъчеше да намери забрава в движението, като по цели дни се губеше на лов. Адиширна и Сел с егоизма на влюбените бяха много доволни от това увлечение на Акса-Гуам по лова. Акса-Гуам им осигуряваше храна и те можеха да бъдат през цялото време заедно. Те живееха своя „златен век“. Погълнати от любовта си, не мислеха за катастрофата. Около тях беше просторната, недокосната от човека природа. Далеч долу се виждаше приличният на играчка Посейдонис. А още по-далеч — синята пелена на океана. Чистият планински въздух беше изпълнен с аромата на планински треви и бор, а близостта до пояса на вечните снегове смекчаваше горещината.

Особено радостни бяха изгревите на слънцето. Многогласният хор на птиците, руменината на зората и разливащата се по океана златна река от слънчеви лъчи ги довеждаха до такъв възторг, че те падаха на колене пред изгряващото светило, вдигаха ръце и започваха да пеят химн на слънцето. Това не беше религиозно обожествяване на слънцето, а чист възторг пред великолепието на света…

После идваше умореният, често пъти окървавен Акса-Гуам и донасяше на рамото си пресен дивеч, планински кози и кожи на убити зверове.

Докато месото се печеше и апетитно вдигаше пара, Акса-Гуам разказваше ловджийските си приключения…

И дните минаваха незабелязано.

Изглеждаше, че „златният век“ никога няма да свърши.

Но катастрофата сама напомни за себе си.

Още в навечерието на изригването на вулкана в живота на гората започнаха да стават необичайни неща. Птиците напускаха гнездата си и на цели ята се насочваха с неспокойни крясъци към океана. От земята излизаха змии и големи гущери. Змиите със съскане на цели кълба се спускаха надолу. Между дърветата се мяркаха диви кози, лисици и едри диви зверове. Козите блееха, зверовете ръмжаха и всички бягаха в една посока — надолу. Като чупеше дървета и тръбеше силно, бързо премина слон-отшелник. Във въздуха цареше необичайна тишина и онова особено напрежение, което изпитват нервните хора пред буря. Но земята беше неподвижна. Още няколко дни не се чувствуваше ни най-малко трепване на почвата. Някакво неясно безпокойство обаче, беше овладяло горските обитатели^[9].

Адиширна и Сел убеждаваха Акса-Гуам да не отива на лов.

— Няма нищо страшно! — отговори Акса-Гуам. — Та тъкмо днес е за лов! Погледнете, козите бягат на цели стада. Прощавайте! Скоро ще се върна! — И бодро закрачи в гъсталака.

Адиширна и Сел го изпроводиха с тревожни погледи.

Акса-Гуам излезе на една поляна и се спря изумен. Тя цялата беше покрита със стада от бягащи кози. Той вече започна да избира в коя от тях да хвърли копието, когато ужасен трус го събори на земята. Като една паднаха и всички кози, но веднага станаха и с жално блеене побягнаха надолу още по-бързо. След труса се разнесе необикновено силен трясък. Човешкото ухо не беше способно вече да го приема като звук. На Акса-Гуам се стори, че го удариха по двете уши. Той отново падна и почти изгуби съзнание. Докато лежеше на земята, видя как над най-високия планински хребет се издига огромен стълб пара. С оглушителен грохот гърлото на вулкана изхвърляше цели планини от дребни и едри камъни. Като се издигаха все по-високо, парата, водата и пепелта се разстилаха над върха като чадър. Небето бързо потъваше в мъгла. Над вулкана за няколко минути се образуваха тъмни облаци. Засвяткаха мълнии, загърмяха гръмотевици. Дъжд и дребни камъни заплющяха по листата на дърветата и по скалите. Ухото му донякъде свикна с грохота на вулкана и долови нови звукове — далечен рев, който бързо се приближаваше.

— Откъде ли идва този рев? — извика Акса-Гуам и изведнъж видя, че стълбовете пара и облаците се оцветиха с червен отблясък… — Огън!… Огънят и горещата пара са разтопили вековните ледове и снега на планинските върхове!…

И действително беше така. След няколко минути огромни водопади се носеха вече от върховете на планините, като увличаха в течението си хилядопудови камъни, дървета и мятащи се животни и зверове.

Още минута и един от водопадите връхлетя в долината, на чийто висок бряг се намираше в това време Акса-Гуам. Пътят към пещерата беше отрязан. Изключено бе да се прехвърли през това бясно течение… Трябваше да мисли само за собственото си спасение.

Парите се спускаха по-ниско, като изпълваха въздуха с дъх на сяра и въглероден окис… Главата му се въртеше… Няколко камъка го удариха силно по тялото… Акса-Гуам стана, уви главата си с леопардовата кожа, която беше на него, и се спусна надолу по планинския хребет, който разделяше двата потока.

Изсечената в скалите статуя на бога Слънце преграждаше пътя на водопадите и те се стичаха от двете й страни. Свещения хълм не се заливаше от водата и Акса-Гуам избяга нататък…

С огромни усилия той успя да се добере до хълма.

Но тук видя нови ужаси — ужасите на човешкото безумие.

Тук, на хълма, се бяха събрали изоставените и обречени на гибел роби. Власт вече нямаше. Нямаше нито царе, нито жреци, нито войници. Всички бяха свободни, независими, всички бяха равни. И всички бяха безумно богати… Да, да!… В Атлантида бяха останали несметни богатства. Земетресението разруши тайните съкровищници и от храмовете, и от пирамидите, и от дворците се посипаха направо на пътя, в калта, цели купища злато, брилянти и изумруди… Тълпата обезумя… Робите събираха скъпоценности, пълнеха торби, биеха се, изтръгваха си ги един от друг, убиваха… Заравяха брилянти сграбчваха шепи скъпоценни камъни, притискаха ги алчно към гърдите си или изведнъж ги пръскаха с безумен смях. И скъпоценните камъни горяха в калта като капки кръв под алената светлина на вулкана. Някои обличаха разкошни, обковани със злато и обсипани с брилянти тежки жречески одежди и празнични царски дрехи и с високи корони и тиари на главите танцуваха безумен танц… И всичко това ехтеше от непрекъснатия грохот на вулкана…

„А ако някой от тях ме познае?“ — помисли ужасен Акса-Гуам.

Но всички бяха твърде много възбудени, за да разбират нещо.

Почти обезумял, той се втурна към Черния град.

„Дядо Гуамф, Цална… Какво ли е станало с тях?…“

Беше вече близо до тяхната къщурка, когато нов подземен трус разтърси почвата. И изведнъж между него и къщата на дядо Гуамф зина грамадна пукнатина. От недрата на земята се издигна наситена със сяра пара.

Сред кълбата пара той видя как от другата страна на пукнатината се появи Ле, сестричката на Адиширна.

Тя махаше с ръчички и нещо викаше.

Той не можеше да й помогне… Вятърът отнесе настрана парата и той видя как един голям камък падна от небето върху главата на Ле и приспа завинаги къдрокосата палавница…

— Тук няма вече кого да спасявам… — извика той отчаяно и се хвърли към пристанището. В залива все още стоеше един от последните кораби. Гребците с усилие натискаха веслата, но насрещният вятър затрудняваше излизането в открит океан. Акса-Гуам се хвърли във вълните и заплува. Сред високите бурни вълни, осветявани от зловеща червена светлина, се виждаха глави на роби. Те плуваха към кораба, но малцина достигаха до целта — едни потъваха под вълните, а други загиваха от падащите върху главите им камъни от небето. Успелите да доплуват съвсем близо до кораба биваха убивани с точно отправени копия.

Акса-Гуам упорито плуваше, стиснал зъби. Мракът се сгъстяваше и вълните се издигаха все по-високо. Гребците натискаха с последни сили и бавно тласкаха кораба напред. Забелязаха Акса-Гуам и около него се замяркаха копия. Той се гмурна, преплува под водата до самия кораб и с изнемощяла ръка се хвана за бронзовата халка…

XVIII. Гибелта на Атлантида

Адиширна и Сел не пострадаха от първото изригване, което изхвърли огромна маса пара, кал и камъни. Пещерата ги закри от каменния дъжд, а водните потоци се спускаха надолу като бушуващи водопади от двете страни и като водна завеса от скалата над тях. Вода имаше в изобилие, а в пещерата имаше запаси от сушени плодове и пушено месо, приготвено от Акса-Гуам.

Но самият Акса-Гуам изчезна безследно. Адиширна и Сел оплакваха неговата гибел.

Минаха няколко дни.

Когато водата поспадна, Адиширна и Сел излязоха от убежището си. Те бяха смаяни от това, което видяха наоколо. Местността беше станала неузнаваема. От двете страни на пещерата все още клокочеха потоци мътна вода. Грамадни дървета лежаха като трупове на полесражение. Обезлистени, с изпочупени клони, оцелелите дървета навяваха печал. Водата беше направила огромни ровове и улеи, беше обърнала и изместила канари, беше довлякла купища камъни, тиня и кал, смесени с пепел. Сред повалените дървета и боклуците се виждаха подпухнали трупове на животни и птици.

Земята беше обезобразена, опустошена и пустинна. Мъртвата тишина се нарушаваше само от свиренето на вятъра.

Печално и безрадостно беше и небето. Слънцето се бе скрило и тежка пелена от облаци, пара и пепел беше покрила сияещата някога синя завеса на небето. Атлантида беше изгубила всичките си багри и цялото си великолепие. На Адиширна му се струваше, че гледа ужасния, обезобразен труп на любимо същество.

Той беше потресен като художник и като човек. Мисълта за неизбежната гибел за пръв път влезе и в неговото съзнание, за да не го остави вече.

Като изплашени изоставени деца се притиснаха те един към друг и дълго, с ням ужас гледаха опустошения свят…

Сълзи струяха по бузите на Сел.

Адиширна ги забеляза и побърза да успокои другарката си:

— Не тъжи, Сел! Не е загубено всичко! Какво би станало с нас, ако бяхме слезли по-рано долу? Биха те отвели от мен и биха те откарали далеч, а мен ме очакваше сигурна смърт. Сега ще помислим за нашето спасение. Ще отидем на пристанището и ще видим дали там не е останал някакъв платноход. Ако не е останал, аз ще направя сал, ще закрепя платно и ще се опитаме да се доберем до източния континент. Проливът не е широк. А освен това в него има много острови^[10]. Утре на разсъмване ще тръгнем на път…

— О, ако вулканът можеше да ни даде няколко дни отсрочка… Утре рано тръгваме на път…

Но вулканът не им даде отсрочка.

Същата нощ, когато Сел спеше спокойно на постланите кожи, а Адиширна обмисляше плана за бягство, подземните сили на огъня внезапно заработиха отново. Изригването на пари беше само началото^[11].

Внезапно силен подземен удар разтърси пещерата. Голям камък се откъсна от горния свод и удари по рамото спящата Сел. Тя извика от болка и се събуди. Адиширна изтича до нея и бързо я изнесе от пещерата.

При светлината на огъня Адиширна с ужас видя, че рамото и е счупено. Той беше готов още сега да понесе на ръце скъпоценния товар, но това беше невъзможно — над тях се издигаше отвесна скала, а надолу двата буйни потока, които течаха покрай скалата, се сливаха и затваряха изхода. Немислимо беше да се премине този буен поток с търкалящи се из него камъни сред нощния мрак и с жив товар на ръце…

Адиширна положи Сел на земята.

Оглушителен рев на вятър, бушуване на буря, грохот на камъни, влачени от буйния поток, гръмотевици, шум на проливен дъжд, тъмнина… И изведнъж, заглушавайки всички тези звуци, от самите недра на земята се разнесе глухо бучене. То растеше, приближаваше се и разтърсваше почвата. Треперещата земя започна да се издига и да се спуска, да се люлее от една страна на друга. Подземният рев на изтръгващите се огнени чудовища все повече нарастваше и внезапно се превърна в оглушителен взрив със свръхестествена сила. Цялата горна част от конуса на вулкана полетя в облаците. Отломъци от скали излитаха във въздуха, осветени отдолу от все по-усилващия се отблясък на разтопената лава, която се издигаше по кратера на вулкана. Облаците станаха червени, сякаш се наляха с кръв. Върху тъмния фон на планината по хълбока на пресечения връх на вулкана внезапно се появи ослепително ярко петно. Разтопената лава беше преляла през ръба на вулканичния кратер. Скоро се почувствува нейният горещ дъх. Въздухът се нажежи и все повече се насищаше със сяра и въглероден окис. Дишането ставаше все по-трудно. Грамадни камъни, изхвърлени във въздуха, падаха обратно в кратера. Напиращите от вътрешността на земята и сгъстени в кратера пари отново ги изхвърляха. Това създаваше невероятен шум, трясък и грохот, сякаш работеше някаква чудовищна ковачница. Дребни камъни долитаха до Адиширна и Сел и с глух трясък падаха около тях. Адиширна беше толкова поразен, че седеше неподвижно, устремил безумен поглед към все повече увеличаващата се ослепителна ивица на върха на вулкана.

Разтопената лава опасваше вече като слънчева огърлица целия връх на вулкана. Огърлицата се разширяваше, от нея започнаха да се отделят също така ослепителни висулки-потоци и да се стичат по вековните пластове ледници. Ледът се топеше, превръщаше се в пара, която аленееше в отблясъците на вулканичния огън. Нови буйни потоци вода се устремиха надолу.

Когато на Адиширна се стори, че всичко е вече загубено, той с радост забеляза, че охлаждани от въздуха, почвата и водата, потоците лава се втвърдяват и колкото по-надолу се спускат, толкова повече потъмняват и най-после се покриват с тъмна кора. По тази кора известно време още припламват като искри на загасващ огън избликващи струи от разтопена лава. Постепенно и те угасват. Но от кратера преливат нови потоци лава и с необикновена бързина се стичат по гладката и гореща кора на застиналата вече лава. Едва когато достигнат до нейния край и се разлеят по студената неравна почва, тези потоци забавят движението си и също така бавно застиват.

С всеки нов поток лавата се спускаше все по-ниско и колкото по-нависоко беше даден пласт, толкова по-дебел ставаше.

От задушаващия въздух и тежката рана Сел изгуби съзнание.

Адиширна я държеше в ръцете си като дете, опитваше се да я свести и машинално повтаряше:

— Само да дочакаме сутринта.

Той не знаеше, че утрото отдавна беше настъпило, че беше превалило пладне, но небето и земята бяха потънали в същия полумрак, осветяван от алената светлина на вулкана.

Над върха на вулкана се въртяха вихри от пара и облаци. В светлината на огъня те изглеждаха пламенни. Светкавици оплитаха като змии този хаос. Гръмотевичните трясъци се заглушаваха от непрекъснатия грохот на вулкана.

Не биваше да се чака повече. Около тях падаха вече все по-често доста големи камъни. Няколко от тях удариха Адиширна и Сел. Тя дишаше все по-тежко. Озарено от алената светлина, с помътнели зеници и полуотворена уста, нейното изкривено от застинала гримаса на страдание лице приличаше на лице на мъртвец.

Сам Адиширна дишаше с мъка и често поемаше отровния въздух с широко отворена уста. Той чувствуваше как струите на горещия проливен дъжд се смесват по тялото му с избилата го студена пот. Главата му се маеше, ушите му шумяха, кръвта биеше в слепоочията му…

Той се изправи с мъка, взе на ръце безжизненото тяло на Сел и изведнъж падна на земята в изнемога… Краката му трепереха от слабост и вълнение. Почвата се люлееше, губеше се под краката му или пък изведнъж се издигаше и ги подкосяваше в коленете. Чувствуваше, че всеки момент може да изгуби съзнание. С напрежение на волята той превъзмогна слабостта. Обви главата на Сел и своята с животински кожи и се отправи на път, като чувствуваше върху отслабващите си ръце сякаш все повече увеличаващата се тежест на тялото на Сел. Падаше заедно със Сел, вслушваше се в нейното дишане и отново вървеше сред стенещата осакатена гора, като се спъваше в камъни, дървета и трупове на животни, докато буйният поток не прегради пътя му. Адиширна се спря в нерешителност. Водата клокочеше, огромни камъни, влачени от потока, гърмяха по острите ръбове на коритото. Той се обърна назад, като че ли търсеше спасение. Но потоците лава се бяха спуснали още по-ниско. Те вече почти бяха достигнали напуснатата от тях пещера… Трябваше да се реши.

Адиширна потърси брод. Като събра сили, той нагази в потока. Но бурното течение веднага го събори и той потъна заедно със Сел във водата. В същия миг бе притиснат към брега и се удари силно в хълбока. Изкачи се с мъка на брега и положи Сел. Водата го поосвежи малко. Сел даваше слаби признаци на живот.

Като си почина, той продължи по-нататък. Тук имаше вече по-малко падащи камъни, дърветата бяха запазили част от листата си и те забавяха проникването на задушливите газове. Започна да диша по-леко и ускори крачките си. Трудно беше да се върви обаче, защото почвата се люлееше както по-преди. Трябваше да се заобикалят пукнатини и образували се гънки от рудни скали. Най-после той се спусна на Свещения хълм.

Тук вече липсваше безумното вълнение, на което беше свидетел Акса-Гуам. Повечето от робите бяха се изпокрили в подземията. По улиците се срещаха побъркани. Те бяха много. Смееха се, скачаха и размахваха ръце или ридаеха отчаяно и скубеха косите си. Други седяха на земята, неподвижни и безучастни към всичко като статуи…

Нов подземен удар разтърси земята. От върха на вулкана се издигна стълб от дим и огън, понесе се над облаците, разля се над кратера като разтворен чадър и изведнъж започна да се спуска бързо към земята.

При първия полъх на вятъра, който донесе кълба дразнещ дим, Адиширна почувствува присъствието на отровни пари във въздуха. Той се задъха. Късно беше да бяга на пристанището… Адиширна се огледа наоколо и видя, че се намира пред двореца на Ацро-Шану, Върховния жрец и пазител на висшите тайни. Вратата в стената, която ограждаше градината, беше отворена. Той се втурна в градината, изтича в двореца и по познатите му коридори се спусна в подземното помещение.

Тук въздухът беше по-чист. Но всички стени се бяха напукали. Той се втурна в библиотеката и се спря изумен. Таванът на стаята беше пропаднал и през образувалия се отвор се виждаше аленото небе. На пода се търкаляха няколко трупа на роби, които служеха при Ацро-Шану, притиснати от падналия таван. До една от масите стоеше светилник. Върху масата лежаха купчини бронзови плочки.

До масата седеше самият Ацро-Шану в черната си жреческа одежда. Спокоен както винаги, той старателно пишеше с калем върху бронзовата плочка.

— Ти си тук?! — възкликна смаяно Адиширна.

Ацро-Шану вдигна глава и го погледна. В живите му черни очи светна подигравателен пламък.

— А! „Крилатият дракон“ е долетял от планините и е донесъл отвлечената гълъбица?…

Адиширна остави Сел на пода и започна да я свестява.

— Остави я! — каза строго Ацро-Шану. — Забравата е ценен дар на природата. Не я лишавай от този дар! Ела тук!

Адиширна се подчини. Като покри Сел, той пристъпи към жреца.

— Ти не замина ли? — запита той жреца.

— Аз ще умра с Атлантида — отговори спокойно Ацро-Шану и добави с усмивка: — А освен това някой трябва да води летописите. Ако не се запишат събитията от тези последни дни на Атлантида, нейната история няма да бъде пълна.

— Но какъв смисъл има, щом като Атлантида ще загине?… — запита с недоумение Адиширна.

— Загиват народите, а човечеството живее^[12] — отговори Ацро-Шану. — Разкажи ми какво се случи с теб и какво си видял, а аз ще запиша. Всички мои роби загинаха и кръгът на наблюденията ми е ограничен.

Имаше нещо властно в думите на Ацро-Шану.

Като в полусън Адиширна започна да разказва. Ацро-Шану старателно записваше, а понякога задаваше въпроси.

Подът, стените и мебелите трепереха, бронзовите плочки звънтяха и се местеха по масата, столът, върху който седеше Ацро-Шану, се люлееше. Струи от проливния дъжд се промъкваха през отвора на пропадналия таван и се разливаха на локви по пода, смесвайки се с локвите кръв на убитите роби, а Ацро-Шану пишеше спокоен и бодър както винаги.

Задушливите газове започнаха постепенно да проникват и тук. Главата на Адиширна се въртеше.

Той гледаше каменните плочи, опитвайки се да възстанови в замъгленото си съзнание някое събитие, и съвсем не можеше да разбере дали така му се струва, или наистина каменните плочи на пода се отдалечават една от друга, между тях се образува пукнатина, която все повече расте. Изведнъж той ясно осъзна, че това не е сън, не е бълнуване — грамадната пукнатина премина през пода и се превърна в зинала пропаст, която го отдели от Сел. Сел, която лежеше от другата страна на образувалата се пропаст, внезапно отплува от него нанякъде заедно с пода. Дебелите стени се люшкаха, пукаха се с трясък и се сгромолясваха, всичко се люлееше и се рушеше. Внезапно Ацро-Шану пропадна някъде заедно с калема в ръка и с плочките си…

Адиширна се хвърли към пукнатината и протегна ръце към Сел, но нещо го удари по рамото и го събори на земята. Той падна на пода и видя как пропастта между него и Сел се разширяваше с ускоряваща се бързина, превръщаше се в бездна, която бързо се изпълни с огън. Стените се раздалечиха една от друга и откриха изглед към вулкана и океана. Подът се издигна високо и Адиширна, губейки вече съзнание, видя последното — пропастта раздра на две части целия континент през планинския хребет от единия до другия бряг на океана. Открилата се бездна беше пълна с огън. Океанът се устреми към тази огнена бездна. Водата се превърна в пара и разкъса континента още повече, освобождавайки нови огнени маси… Безумна борба на стихии… Всичко това продължи може би няколко мига…

Адиширна стремително полетя нагоре заедно с целия Свещен хълм, достигна косматите облаци и после също така стремително падна надолу и потъна в бездната на океана заедно с Посейдонис, с всички храмове и пирамиди, с фара, с планинската верига, с хората и с животните.

Край.

За една нощ Атлантида изчезна.

На мястото на цъфтящия Остров на блажените заклокочи в бесен водовъртеж гигантска яма, чиито размери надминаваха най-големите континенти.

Огън и пара изригваха от нея и се издигаха в огненоводни конуси.

Постепенно тази борба на водата и огъня затихна и над загиналата Атлантида се успокои гладката повърхност на океана, осеяна с изплавали дървета и трупове на хора и животни.

XIX. Корабът на мъртъвците

Разлюлян, без мачта и без весла, влачен от бързото течение, голям кораб плаваше по бурния океан под тъмното оловно небе, от което падаше зловеща дрезгава светлина.

Натежалото от космати грамадни облаци небе сякаш се беше стоварило върху океана. А океанът в бесен устрем плискаше върховете на грамадните водни планини зад облаците. Ураганът с поройния дъжд и облаците се носеха в див танц, като се прегръщаха и се смесваха в безумен хаос на стихиите.

Ревът на вятъра и грохотът на разярените вълни разтърсваха полуразбития кораб и той пукаше, скърцаше и трепереше в предсмъртния гърч на ранено животно. Ураганът изпреварваше облаците и вълните, вълните изпреварваха кораба, а всички те заедно се носеха с бясна скорост, сякаш се хвърляха от повърхността на земята в световната бездна. От време на време огнени снопове разкъсваха тъмните облаци, гръмотевичен трясък заглушаваше рева на бурята. За миг мълния осветяваше водната планина и се врязваше в нея с чудовищно свистене, като обвиваше с пара мястото на падането си.

При блясъка на мълнията в мрака на петте палуби се виждаха седнали един зад друг роби, приковани с вериги.

Всички те бяха мъртви.

В мъртвешкото си вцепенение те още държаха със свитите си пръсти отломки от тежките весла. В изцъклените им очи беше застинал последният ужас от смъртта. Вятърът мяташе оцелелите дрипи на полуголите им тела.

Всички те бяха споделили участта на поробилата ги „държава на слънцето“. В бездните на океана и огъня на вулканите загина великата Атлантида, а след нея загинаха и робите й… Загинаха и спасяващите се с бягство жреци.

Само в един човек не бе угаснал още животът.

Навъсен старец с дълга бяла брада, още жив под савана от вода, която струеше по черната му дълга одежда, стоеше на носа на кораба с тъмен и леден поглед, в който се чувствуваше дъхът на бездната, и здраво стискаше в ръце триножник, който поддържаше меден диск. Жрецът се взираше изпитателно в мрака, търсейки брега на запазилия се още свят, където корабът би могъл да се приюти.

В кратките мигове, когато небето поглеждаше през облаците, атлантът се опитваше по звездите да определи посоката. Огромни вълни се издигаха по пътя и забавяха движението на кораба.

Корабът влизаше в състава на една от многобройните флотилии, които отплуваха от бреговете на обречената Атлантида, когато нейната гибел стана очевидна.

Един от многото… А какво стана с останалите кораби?…

Първа отплува от Атлантида флотилията с царския дом и със семействата на жреците. Жрецът съпровождаше тази флотилия.

Тя пресече африканския пролив и дебаркира на брега.

През това време Атлантида вече цяла трепереше от разтърсващите я подземни удари, а в столицата й — великия Посейдонис — много сгради се бяха напукали. Мракът се сгъстяваше и непрекъснато валеше пороен дъжд. Рядко показващото се слънце беше червено и мътно — разгневеният лик на божеството. Жрецът си спомни печалния керван, който се отправи във вътрешността на Африка.

Този керван напомняше погребално шествие. И в същност беше точно така — умираше „държавата на слънцето“, гинеха големите Острови на блажените, загиваше една висока цивилизация…

Като безкрайна лента се проточи керванът през храсталаците и горите на Западна Африка, откъдето атлантите се снабдяваха с роби. Все по-далеч и по-далеч навлизаше това мрачно шествие, до страните на толтеките, майте и карлите… Занизаха се дни, по-мрачни от нощта. Ридаеха жени, плачеха деца, стенеха роби, подгонвани от камшиците, ревяха магарета и камили. Тежките бронзови колесници затъваха в калта. Червената светлина на факлите изтръгваше от тъмянната ту златната статуя на бога, която равномерно се поклащаше в ръцете на жреците, ту грамадното, лъскаво от дъжда туловище на свещения слон, ту блестящите бронзови копия и мечове, ту изплашеното лице на майка с дете на ръце…

За миг светлината падна върху златната носилка. От нея погледна лицето на този, който доскоро владееше света, последния цар на Атлантида Гуан-Атагуераган.

„Властта на атлантите трябва да бъде непоклатима като самата земя“ — спомни си жрецът любимата фраза на царя. И ето го него, бледия, измъчен господар на света, още по-жалък, безпомощен и нищожен в желанието да запази маската на величие и гордост…

Воят на урагана и свистенето на вихрушката сливаха всички звуци в един дълъг, безкраен и еднообразен стон на умиращата земя…

Като отведе на африканския континент тези първи бегълци, жрецът се върна в Атлантида да ръководи отплуването на другите флотилии.

Мракът над Атлантида се беше сгъстил още повече. Почвата трескаво трепереше. Все по-често следваха кратки удари, един от друг по-силни. Посейдонис се осветяваше с факли. Един от върховете на вулкана димеше и над него висеше зловещо алено сияние. Много сгради бяха се срутили.

Жрецът се отправи към Свещения хълм при храма на Посейдонис. Оттам долиташе шумът на тълпата, риданията на народа, изоставен и обречен на смърт или изгнание. Този шум се заглушаваше от грохота на вулкана, който тежко дишаше и сякаш събираше сили.

Кастата на жреците отплува с последната флотилия. В Атлантида останаха само изоставените роби. Останаха и някои граждани, които бяха твърде много привързани към слънчевата си родина и не вярваха в близката й гибел.

Целият връх на вулкана беше залят в огън, когато на последната флотилия започнаха да вдигат бронзовите котви. Подземните трусове се чувствуваха дори във водата и корабите потреперваха.

Най-после корабите отплаваха, оставяйки завинаги цъфтящата Атлантида. Ароматът на нейните цветя сега се смесваше със задушливия дъх на вулканичната сяра. Цялата планина, в подножието на която беше храмът на Посейдонис, сега беше осветена, но не от мирната, радостна светлина на бога Слънце, а от страшния, кървав подземен огън.

Останалите на брега роби протягаха ръце към отплаващите кораби, падаха на колене, молеха да ги вземат. Много от тях се хвърляха във водата и с плуване достигаха до корабите, като се хващаха за греблата и пречеха на гребането. Тогава ловки стрелци ги избиваха с бронзови остриета и копия, пуснати от палубата. От брега жени протягаха деца или заплашваха с юмруци и хвърляха след заминаващите кораби камъни. Някои от тях се побъркваха и с безумен смях хвърляха децата в морето…

Корабите излязоха от залива. Вятърът изведнъж опъна платната на триъгълните мачти и понесе бегълците в мрака по безбрежния океан, към неизвестното бъдеще. И ето, той е сам… Може би единственият оцелял от всички отплували с последната флотилия…

Къде ще го отнесе течението? Ще види ли някога слънцето?

От ден на ден въздухът ставаше по-студен. Все още облаци покриваха небето, но цветът им придобиваше сив оттенък. Такъв сив беше и океанът.

Денят вече не можеше да се различи от нощта. През деня дрезгава, сива полусветлина осветяваше кораба, сините застинали лица на мъртъвците, техните мътни очи.

Студът пронизваше с ледения си дъх тялото на жреца, свикнало с топлината на вечното лято. Но с настъпването на студа намаля дъхът от труповете на хората и животните, загинали на кораба.

С вкочанени от студ ръце жрецът облече кожено облекло, което се пазеше сред запасите на кораба.

Жрецът забеляза, че течението се движи в диагонал, като ту забавя, ту отново увлича кораба. Корабът влезе в областта на подводните рифове.

Най-после изгнаникът видя брега на земята.

Над сивия океан се издигаха безрадостни, печални, диви скали, покрити със сняг…

От сивото небе бавно падаха едри парцали сняг…

Това е, значи, новата земя, където той ще трябва да свърши странствуванията си…

Бързото течение отнесе кораба към брега и го изхвърли в плитчината на крайбрежните скали.

Последният атлант слезе на земята^[13].

Мрачният старец се изкачи на една могила и огледа чуждия, враждебен свят.

Наоколо беше мъртво и пустинно. Само непознати птици летяха над вълните на океана със силен крясък.

Настъпи нощ. Чужденецът се скри в една пещера, запали свещения огън, постави триножника със слънчевия диск, протегна вкочанените си ръце към затоплящата светлина и със слаб, треперещ глас запя химн на слънцето…

Дълго седя той през тази нощ. И танцуващите пламъци на огъня осветяваха неговото скръбно, замислено лице… Най-после, изтощен от умора, той заспа, като се загърна с коженото наметало, мечтаейки за слънцето на Атлантида.

Сутринта започна да се нарежда на новото място. Пренесе от кораба бронзовите уреди и оръжието. От корабните дъски направи врата на пещерата. Пренесе в нея запасите от храни и кутиите, в които се пазеха свещените книги и семената.

Всяка сутрин той ставаше рано, преди да изгрее слънцето, отиваше на морския бряг и чакаше изгрева.

Небето беше все така загърнато в сива пелена. Но той вярваше — слънцето ще се върне, ще възкръсне сияйният бог.

И то се върна след една ясна, мразовита нощ.

Северният вятър, който се появи вечерта, смъкна от небето сивата пелена и откри тъмносиньото небе, на което блещукаха непознати съзвездия.

Утрото дойде също така ясно и студено. На изток небето се обагри с розовата светлина на утринната зора.

И изведнъж иззад хоризонта се показа слънцето…

То изглеждаше изтощено от борбата със силите на мрака.

Но след дълга, безкрайна и печална раздяла неговият бог беше с него.

За миг слънцето сякаш се спря над самото море и от двете страни на неговия диск се проточиха краищата на хоризонта. А направо от слънцето по морето към брега, на който стоеше жрецът, легна златна ивица като златен мост от слънцето към човека.

В този момент дискът на слънцето, линията на хоризонта и златната ивица на повърхността на океана образуваха фигура, която удивително напомняше свещения символ на атлантите и която може да се намери навсякъде — при Полярния кръг и на тропиците, в Южна Америка и в дебрите на Средна и Източна Азия.

Развълнуван и трогнат, строгият побелял жрец падна на колене, протегна ръце към изгряващото слънце и запя химн в негова чест.

Гласът му укрепна. Простата, но красива и тържествена мелодия зазвуча над пустинните брегове, събуждайки ехото в крайбрежните скали…

Той пееше за могъществото на трижди свещения бог, който побеждава ужасите на мрака, дарява на хората радостната светлина и топлината, дава на земята многообразие от багри, налива със сок плодовете и лекува болестите.

Той пееше за слънцето, което играе с брилянти в капките на росата, заруменява облаците и разтапя в злато водните струи.

Той пееше за слънцето, което се превръща в гореща кръв у човека, в сладък сок у гроздето и в златно зърно.

Той пееше за слънцето, което е радост и живот.

Той пееше и не виждаше как, привлечени от неговото пеене, иззад скалите се показаха бледолики хора в зверски кожи, със сини очи и руси коси. На кожените им ремъци висяха каменни брадви.

Те гледаха с недоумение чудния старец в дълга черна одежда, който пееше на непознат език.

Откъде е дошъл?… Какво търси тук?… Каква опасност крие в себе си?…

XX. Последният човек от Атлантида

Суровият климат се оказа гибелен за стария атлант. Скоро след слизането на брега той заболя. Като си спомни, че в полуразрушения и изоставен на брега кораб имаше запаси от лекарства, жрецът превъзмогна слабостта си и се изкачи на палубата.

И изведнъж му се стори, че бълнува.

До една от мачтите седеше човек и се топлеше под бледите лъчи на северното слънце. Лицето му беше изпито и носеше следите на болест. Но всичко в него показваше, че е жител на Атлантида — удълженият череп и нос, черните коси, златистобронзовият оттенък на кожата, облеклото…

Жрецът пристъпи по-близо. Непознатият се обърна и двамата възкликнаха едновременно:

— Шитца!

— Акса-Гуам!

Те стояха в нерешителност — жрецът Шитца и Акса-Гуам, присъединил се към въстанието на робите против Свещения хълм, обречен на смърт от царя и от жреците…

И приятелски си протегнаха ръце за поздрав.

През тази нощ бившите врагове дълго седяха край огъня и разказваха за преживяното.

През ужасната нощ, когато станало първото изригване на вулкана, Акса-Гуам с плуване достигнал последния отплаващ кораб и се хванал за бронзовата халка. Под прикритието на нощта той успял да проникне през полуотворения люк в трюма на кораба, където се крил през цялото пътуване. Паради недостиг на прясна храна се разболял от някаква непозната в Атлантида болест — отекли краката му, разклатили се зъбите му и венците започнали да кървят^[14]. Въздухът бил отровен от миризмата на труповете. Ако не бил наблизо люкът, през който прониквал пресен въздух, той би се задушил. Понесъл необикновени мъки и вече почти не можел да се движи от слабост и болка в отеклите крака, когато корабът стигнал брега.

Пресният въздух и слънцето бавно възвръщали силите му.

Шитца на свой ред му разказа за своите странствувания до срещата си с него.

— Тук живеят някакви светлокоси хора в облекло от зверски кожи. Това са диваци, които правят груби брадви и ножове от дялани камъни^[15]. Не могат да обработват земята и се хранят със сурово месо от убити животни. Дори получаването на огъня им е непознато. Те едва не ме убиха. Но видът на запаления от мен огън ги доведе до свещен трепет, а нашето блестящо бронзово оръжие — в необикновен възторг. Сега те почти ме боготворят. Езикът им е груб и беден. Той напомня по-скоро език на животни, отколкото на хора. Когато са разсърдени, те се зъбят като зверове, а когато нападат звяр или враг — ръмжат, реват и лаят като него. Но са любопитни и възприемчиви. Разбират от ласка и в такъв момент биват доверчиви като деца… Кой знае, може би някога и те ще станат хора като атлантите!

Шитца се умори и затвори очи. Той дишаше тежко. Трескав огън го изгаряше и запали руменец на старото му измъчено лице.

— Аз скоро ще умра… Колко е хубаво, че те срещнах… Ще затвориш очите ми и ще ме погребеш по нашия обичай. Всичко преминава… народи умират като един човек и загиват цели държави… Може би ти си последният човек от Атлантида. Какво е станало с другите? Ще умреш и ти и споменът за Атлантида ще се изтрие в бъдещите хилядолетия… Скоро ще настъпи изгрев… Изнеси ме на брега…

Акса-Гуам изнесе жреца и го постави с лице към изток.

Шитца не можеше да говори вече. Той успя само да се усмихне на първия лъч на слънцето и умря.

Акса-Гуам остана сам — може би сам в целия свят, последният човек от Атлантида.

Той се запозна с обитателите на тези печални места и скоро спечели със знанията си тяхното дълбоко уважение.

Когато настъпи пролетта, той ги научи да обработват земята и да засяват разкопаните с мотики ниви. Научи ги да получават огън чрез триене на сухи късчета дърво или чрез секване на искра от кремък в сухи листа и мъх. Много занаяти и знания те усвоиха от него. Някои от тях станаха земеделци, други продължиха да се занимават с лов и война. А през дългите зимни вечери той им разказваше чудни истории за Златния век, когато хората са живеели щастливи сред вечно цъфтящи градини и дървета, които давали плодове няколко пъти през годината — живеели, без да знаят грижи и нужда… Говореше им за богатството и великолепието на Островите на блажените, за Златните градини със златните ябълки, за героичните битки и за ужасната гибел на целия народ и на страната, за страшните поройни дъждове, които съпровождаха тази гибел, за спасяването на малцина от тях на корабите, за своето плаване, което беше продължило четиридесет дни и четиридесет нощи, и за своето спасение…

Хората слушаха тези разкази с пламнало детско любопитство, предаваха ги един на друг, прибавяха по нещо, украсяваха ги и ги пазеха като свещено предание.