Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (22)

XVII. „Златният век“

Акса-Гуам се съвземаше бавно. Той дълго бълнува за въстанието.

Най-после треската му премина.

— Е, синко, оживя ли? — запита го ласкаво дядо Гуамф.

Акса-Гуам се огледа наоколо. Лежеше в старата галерия.

Слаба светлина се мержелееше откъм входа.

— Три седмици те пазих в тази миша дупка от вашите копои. Отначало беше много опасно. А сега те имат толкова грижи, че не им е до теб. Идва Адиширна. Тайно се промъква. Вика ни в гората. Казва, че там при тях е хубаво!…

Акса-Гуам се отправи към Адиширна, щом силите му позволиха. Изпрати го Гуамф. По тайни пътеки те се промъкваха нощем между гигантските дънери, които се издигаха нагоре като колони на храм. Някога, в миналото, са вземали за колони именно такива дънери. Сега те се използуваха за постройка на кораби.

— Голям лудетина е моят внук. Такова нещо е направил, че… Но ти ще видиш сам! — бъбреше дядо Гуамф и се смееше с беззъбата си уста.

Между дърветата край една пещера се показа огън. Когато се приближиха, пътниците видяха Адиширна, който печеше на шиш планинска сърна.

— Охо-хо! — завика дядо Гуамф.

Адиширна скочи и се хвана за меча. Но като позна Акса-Гуам и дядо си, спусна се да ги посрещне.

Акса-Гуам го поздрави приятелски.

Изведнъж, привлечена от гласовете им, от пещерата излезе жена.

Акса-Гуам я погледна и отстъпи назад, поразен от изненадата.

— Принцесата!… Сел…

— Да, това е тя — каза Адиширна. — Моята жена… — прибави той с радостно смущение.

— Но защо си тук, Сел?…

Всички се разположиха около огъня и Адиширна разказа на Акса-Гуам историята за отвличането на Сел от „крилатия дракон“. Този „дракон“ бил самият Адиширна. Той решил на всяка цена да отвлече Сел. В двореца не успял да проникне. Тогава решил да опита последното средство. Набавил дебело въже, закрепил го на върха на планината над Соколовото гнездо и се спуснал по него към балкона на Сел. Въжето се оказало късо — до балкона не достигнали някакви два лакътя. Адиширна се изкачил по въжето, вързал края му за стъпалото си и се спуснал с главата надолу. Протегнатите му ръце достигнали до ръцете на Сел. Свикнала на физически упражнения, силната и ловка Сел сама се изкачила по въжето, а след нея и Адиширна. За да избави бавачката от царския гняв, Адиширна успял да й разправи за „кралатия дракон“, който отвлякъл принцесата.

— Така успях да откъсна недостъпната роза на Златните градини — завърши разказа си той, като погледна весело Сел.

Акса-Гуам не разбра тези думи, но Сел се усмихна ласкаво на Адиширна.

Дядо Гуамф се размърда.

— Е, деца време е да си тръгвам… Цална сигурно отдавна мърмори. Спохождайте стареца. А когато заминат всички кораби, спускайте се от вашите планини. Тука е хубаво, но е много студено… Жреците казват, че Атлантида ще загине сред огън. А аз не им вярвам много. Е, ще погърми, ще потресе и с това ще се свърши. Малко ли такива подземни трусове съм преживял през живота си! Земята е здраво построена. Вярвайте на мен, стареца!… Да ви закрилят боговете…

И той се скри в горския мрак.

Акса-Гуам се засели в една съседна пещера.

Но не му беше леко да гледа щастливата двойка. При вида на Адиширна и Сел неговата рана — загубата на Ата — го болеше по-силно.

И той се мъчеше да намери забрава в движението, като по цели дни се губеше на лов. Адиширна и Сел с егоизма на влюбените бяха много доволни от това увлечение на Акса-Гуам по лова. Акса-Гуам им осигуряваше храна и те можеха да бъдат през цялото време заедно. Те живееха своя „златен век“. Погълнати от любовта си, не мислеха за катастрофата. Около тях беше просторната, недокосната от човека природа. Далеч долу се виждаше приличният на играчка Посейдонис. А още по-далеч — синята пелена на океана. Чистият планински въздух беше изпълнен с аромата на планински треви и бор, а близостта до пояса на вечните снегове смекчаваше горещината.

Особено радостни бяха изгревите на слънцето. Многогласният хор на птиците, руменината на зората и разливащата се по океана златна река от слънчеви лъчи ги довеждаха до такъв възторг, че те падаха на колене пред изгряващото светило, вдигаха ръце и започваха да пеят химн на слънцето. Това не беше религиозно обожествяване на слънцето, а чист възторг пред великолепието на света…

После идваше умореният, често пъти окървавен Акса-Гуам и донасяше на рамото си пресен дивеч, планински кози и кожи на убити зверове.

Докато месото се печеше и апетитно вдигаше пара, Акса-Гуам разказваше ловджийските си приключения…

И дните минаваха незабелязано.

Изглеждаше, че „златният век“ никога няма да свърши.

Но катастрофата сама напомни за себе си.

Още в навечерието на изригването на вулкана в живота на гората започнаха да стават необичайни неща. Птиците напускаха гнездата си и на цели ята се насочваха с неспокойни крясъци към океана. От земята излизаха змии и големи гущери. Змиите със съскане на цели кълба се спускаха надолу. Между дърветата се мяркаха диви кози, лисици и едри диви зверове. Козите блееха, зверовете ръмжаха и всички бягаха в една посока — надолу. Като чупеше дървета и тръбеше силно, бързо премина слон-отшелник. Във въздуха цареше необичайна тишина и онова особено напрежение, което изпитват нервните хора пред буря. Но земята беше неподвижна. Още няколко дни не се чувствуваше ни най-малко трепване на почвата. Някакво неясно безпокойство обаче, беше овладяло горските обитатели^[1].

Адиширна и Сел убеждаваха Акса-Гуам да не отива на лов.

— Няма нищо страшно! — отговори Акса-Гуам. — Та тъкмо днес е за лов! Погледнете, козите бягат на цели стада. Прощавайте! Скоро ще се върна! — И бодро закрачи в гъсталака.

Адиширна и Сел го изпроводиха с тревожни погледи.

Акса-Гуам излезе на една поляна и се спря изумен. Тя цялата беше покрита със стада от бягащи кози. Той вече започна да избира в коя от тях да хвърли копието, когато ужасен трус го събори на земята. Като една паднаха и всички кози, но веднага станаха и с жално блеене побягнаха надолу още по-бързо. След труса се разнесе необикновено силен трясък. Човешкото ухо не беше способно вече да го приема като звук. На Акса-Гуам се стори, че го удариха по двете уши. Той отново падна и почти изгуби съзнание. Докато лежеше на земята, видя как над най-високия планински хребет се издига огромен стълб пара. С оглушителен грохот гърлото на вулкана изхвърляше цели планини от дребни и едри камъни. Като се издигаха все по-високо, парата, водата и пепелта се разстилаха над върха като чадър. Небето бързо потъваше в мъгла. Над вулкана за няколко минути се образуваха тъмни облаци. Засвяткаха мълнии, загърмяха гръмотевици. Дъжд и дребни камъни заплющяха по листата на дърветата и по скалите. Ухото му донякъде свикна с грохота на вулкана и долови нови звукове — далечен рев, който бързо се приближаваше.

— Откъде ли идва този рев? — извика Акса-Гуам и изведнъж видя, че стълбовете пара и облаците се оцветиха с червен отблясък… — Огън!… Огънят и горещата пара са разтопили вековните ледове и снега на планинските върхове!…

И действително беше така. След няколко минути огромни водопади се носеха вече от върховете на планините, като увличаха в течението си хилядопудови камъни, дървета и мятащи се животни и зверове.

Още минута и един от водопадите връхлетя в долината, на чийто висок бряг се намираше в това време Акса-Гуам. Пътят към пещерата беше отрязан. Изключено бе да се прехвърли през това бясно течение… Трябваше да мисли само за собственото си спасение.

Парите се спускаха по-ниско, като изпълваха въздуха с дъх на сяра и въглероден окис… Главата му се въртеше… Няколко камъка го удариха силно по тялото… Акса-Гуам стана, уви главата си с леопардовата кожа, която беше на него, и се спусна надолу по планинския хребет, който разделяше двата потока.

Изсечената в скалите статуя на бога Слънце преграждаше пътя на водопадите и те се стичаха от двете й страни. Свещения хълм не се заливаше от водата и Акса-Гуам избяга нататък…

С огромни усилия той успя да се добере до хълма.

Но тук видя нови ужаси — ужасите на човешкото безумие.

Тук, на хълма, се бяха събрали изоставените и обречени на гибел роби. Власт вече нямаше. Нямаше нито царе, нито жреци, нито войници. Всички бяха свободни, независими, всички бяха равни. И всички бяха безумно богати… Да, да!… В Атлантида бяха останали несметни богатства. Земетресението разруши тайните съкровищници и от храмовете, и от пирамидите, и от дворците се посипаха направо на пътя, в калта, цели купища злато, брилянти и изумруди… Тълпата обезумя… Робите събираха скъпоценности, пълнеха торби, биеха се, изтръгваха си ги един от друг, убиваха… Заравяха брилянти сграбчваха шепи скъпоценни камъни, притискаха ги алчно към гърдите си или изведнъж ги пръскаха с безумен смях. И скъпоценните камъни горяха в калта като капки кръв под алената светлина на вулкана. Някои обличаха разкошни, обковани със злато и обсипани с брилянти тежки жречески одежди и празнични царски дрехи и с високи корони и тиари на главите танцуваха безумен танц… И всичко това ехтеше от непрекъснатия грохот на вулкана…

„А ако някой от тях ме познае?“ — помисли ужасен Акса-Гуам.

Но всички бяха твърде много възбудени, за да разбират нещо.

Почти обезумял, той се втурна към Черния град.

„Дядо Гуамф, Цална… Какво ли е станало с тях?…“

Беше вече близо до тяхната къщурка, когато нов подземен трус разтърси почвата. И изведнъж между него и къщата на дядо Гуамф зина грамадна пукнатина. От недрата на земята се издигна наситена със сяра пара.

Сред кълбата пара той видя как от другата страна на пукнатината се появи Ле, сестричката на Адиширна.

Тя махаше с ръчички и нещо викаше.

Той не можеше да й помогне… Вятърът отнесе настрана парата и той видя как един голям камък падна от небето върху главата на Ле и приспа завинаги къдрокосата палавница…

— Тук няма вече кого да спасявам… — извика той отчаяно и се хвърли към пристанището. В залива все още стоеше един от последните кораби. Гребците с усилие натискаха веслата, но насрещният вятър затрудняваше излизането в открит океан. Акса-Гуам се хвърли във вълните и заплува. Сред високите бурни вълни, осветявани от зловеща червена светлина, се виждаха глави на роби. Те плуваха към кораба, но малцина достигаха до целта — едни потъваха под вълните, а други загиваха от падащите върху главите им камъни от небето. Успелите да доплуват съвсем близо до кораба биваха убивани с точно отправени копия.

Акса-Гуам упорито плуваше, стиснал зъби. Мракът се сгъстяваше и вълните се издигаха все по-високо. Гребците натискаха с последни сили и бавно тласкаха кораба напред. Забелязаха Акса-Гуам и около него се замяркаха копия. Той се гмурна, преплува под водата до самия кораб и с изнемощяла ръка се хвана за бронзовата халка…