Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (19)

XIV. Гибелта на Ата

В Черния град вълнението още не беше стихнало. Тълпи от роби изпълваха улиците. Атлантските войници не ги преследваха. Свещения хълм беше очистен, а робите нямаше да избегнат наказанието.

На широк площад, където се кръстосваха два пътя, някакъв роб го позна.

— Погледнете, той! Това е той! Ето го Акса-Гуам, царят на робите!

— Предател!

— Изменник!

Тълпата го заобиколи. По него полетяха камъни.

Разярени жени протягаха юмруци и крещяха:

— Върни убития ми мъж!

— Ти погуби сина ми!

— Къде е моят брат?

Някакъв роб тракиец скочи и го събори с един удар на купчината чакъл. После го сложи да седне, нахлупи на главата му червения си калпак и се развика:

— Коронясването на царя на робите!

Обръчът на тълпата се стягаше все повече. Град от камъни валеше върху Акса-Гуам. Окървавен и бледен, той седеше с червения калпак и гледаше тълпата с блуждаещ поглед.

— Какво го гледате? — каза един роб берберин с копие в ръце. — Нима в него не тече кръвта на нашите врагове? Дръпнете се!

Робите се отдръпнаха настрана и робът берберин отправи копието си в гърдите на Акса-Гуам.

Но преди то да се забие, в тълпата се чу отчаян женски вик, нечие тяло се мярна между Акса-Гуам и летящото копие.

Копието прониза гърдите на млада жена.

Това беше Ата.

Тя обърна глава към Акса-Гуам и успя само да каже:

— Моят живот… — Кръвта рукна из раната и гърлото й и тя млъкна, хъркайки тежко.

— Ата! — извика Акса-Гуам. Но силите му изневериха. Той изгуби съзнание и се строполи от купчината камъни до трупа на Ата.

Тълпата отстъпи и притихна, развълнувана от неочакваната смърт на Ата.

Но същият роб берберин, разсърден, че бяха провалили точния му удар, с който искаше да се похвали, закрещя:

— Още една робиня погуби той! Смърт! — и се хвърли към Акса-Гуам. Няколко роби го последваха.

— Стой, куче! — изникна ненадейно като изпод земята старецът Гуамф, като закри тялото на Ата и на Акса-Гуам.

Робите се спряха смутени. В Черния град познаваха и уважаваха стария Гуамф.

— Върви си, старче! — понижи глас робът берберин.

— Вие зверове ли сте, или хора? — нахвърли се върху него Гуамф. — Малко ли ви е кръвта? Тогава убийте и мен, стареца!

И като се обърна към роба берберин, Гуамф продължи:

— Къде беше ти, Ширна, когато завземаха Свещения хълм? Нито един от робите, които се биха там, няма да вдигне ръка срещу Акса-Гуам: какъвто и да е, той се би с нас и за нас отдаваше живота си като последния роб. Къде намери копието, Ширна, с което искаше да убиеш Акса-Гуам и уби моята внучка? Взел си го на пътя след сражението? Познавам аз и теб, и бандата ти! Когато ни мачкат, вие се подмазвате на надзирателите и доносничите против своите. Когато воюваме, вие насърчавате другите и изчаквате у дома кой ще победи, за да ритнете с копитото си победения. Всички бихме живели по-леко, ако нямаше такива като теб. И ти се осмеляваш да съдиш победения?

Робът берберин се смути и изчезна в тълпата.

— Слушайте, роби! Акса-Гуам изгуби баща си — продължи старецът. — Майка му се побърка. Девойката, която обичаше, лежи пред вас с копие в гърдите. За него няма връщане назад към Свещения хълм…

Тълпата от роби не дослуша края на речта, внезапно се отдръпна и побягна към рудниците. По пътя откъм Свещения хълм се движеше отряд конници. За по-малко от пет минути площадът опустя. Чуваше се само тропотът на бронзовите подкови по каменните плочи на пътя и дрънкането на оръжие.

Като победители, горди и самоуверени, атлантските войници отминаха бавно, без дори да погледнат групата при купчината камъни: твърде много трупове се търкаляха на пътя, а грохналият старец не заслужаваше внимание.

Стана съвсем тихо. Бръмчаха само рояк сини мухи, които блестяха под лъчите на залязващото слънце и се трупаха над зеещата рана на Ата.

Гуамф издърпа Акса-Гуам от пътя и скри зад храстите трупа на Ата.

Акса-Гуам дойде на себе си.

Гуамф ласкаво сложи ръка на рамото му:

— Ти не им се сърди много. — Той махна към рудниците. — Пак ще стане тежко в ярема… Помниш ли как аз самият ти се разсърдих, когато заговори за освобождаването на робите? Кога ще стане това и ще стане ли? Може би някога, след хиляди години, ще изгрее и нашата звезда и ще излекува раните ни. Само че тогава нас няма да ни има, а може би няма да остане следа и от самата Атлантида… А никой няма да знае, че сме се борили за делото на робите и през хилядолетията сме изпращали поздрав на тези, които ще бъдат по-щастливи от нас…

— Вода… — пошепна дрезгаво Акса-Гуам и застена от болка.