Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (11)

VI. Празникът на слънцето

Нощта беше към края си. Въздухът стана по-студен. Звездите избледняха. Полъхна предутринен ветрец. На огромна площадка, която на изток откъм океана завършваше със стръмни скали, при светлината на факли служителите на храма бързо довършваха подреждането на олтарите. Роби сваляха стълби, въжета, летви, след като бяха завършили декоративните работи. Най-после всичко беше готово.

Настъпи великият годишен Празник на слънцето.

За него Посейдонис се готви цели месеци. Това не беше само религиозен празник. Това беше демонстрация, която трябваше да покаже на всички пристигнали подвластни царе и управители великолепието, богатството и могъществото на метрополията.

Откъм планината, от Свещения хълм по планински криволичещ път се показаха огньове, които се проточваха и извиваха като дълъг светещ змей. В нощната тишина се дочуха пронизителни звуци на флейта, трополене на бронзови колесници и тежки въздишки на грамадни слонове.

Челната колона вече влизаше на площадката, разливайки по нея огньовете на факлите, а светещата опашка на процесията още се виждаше на Свещения хълм.

Отпред вървеше отряд войници, които блестяха с бронзовото си оръжие, след тях — жреци в разкошни тежки обредни одежди, обсипани със скъпоценни камъни. Четирима служители на храма носеха на черна носилка със златни слънчеви дискове отстрани самия Ацро-Шану — Великия върховен жрец, Пазителя на висшите тайни, който веднъж в годината, на Празника на слънцето, оставяше своя недостъпен дори и за много жреци дворец при храма на Посейдонис и се явяваше пред хората.

Той се считаше за най-стария човек на земята. Едни определяха възрастта му на двеста години, други — на още повече. Народът беше уверен в неговото безсмъртие.

Изсъхналото му, сбръчкано лице напомняше мумия. Гъстата му бяла брада стигаше до коленете. На това безжизнено пергаментно лице правеха зловещо впечатление големите, млади, горящи като въглени очи.

Тълпата неволно се отдръпна. Много роби паднаха на колене.

Внимателно поставиха Върховния жрец на висок престол пред главния жертвеник. Останалите жреци заеха местата си при жертвениците, разположени във форма на полумесец, който затваряше издатината на площадката. В центъра на този полумесец се намираше още по-високият трон на царя на атлантите, поставен на седемдесет и две постепенно стесняващи се мраморни стъпала.

На облегалката на трона беше закрепен голям бронзов слънчев диск, поддържан от две преплитащи се бронзови змии. Около този трон бяха разположени осемдесет и двата трона на царете на най-главните страни, подчинени на Атлантида.

В шествието на тези царе, обкръжени от придворната стража, бяха представени всички цветове и оттенъци на човешката кожа — от черната като ебонит кожа на нубийците до бялата като слонова кост кожа на северните гали, — всевъзможни облекла и най-разнообразни оръжия и украшения.

Когато всички заеха местата си, огньовете внезапно бяха угасени, сякаш спуснаха тъмна завеса над целия този пъстър, разноплеменен човешки мравуняк.

Само високо горе трепкаха избледнелите звезди.

Рязко проехтя голяма бронзова тръба и изведнъж стана тихо. Ако не беше пръхтенето на конете и слоновете и случайното издрънчаване на медно оръжие, които от време на време нарушаваха тишината, можеше да се помисли, че целият грамаден площад е пуст…

Сред тази зловеща тишина изведнъж се чу гласът на жреца. С висок, болезнено отекващ тенор, с преливания и неочаквани паузи, също така неочаквано прекъсвани от провиквания, той пееше за ужасите на мрака, който таи в себе си незнайни опасности, за страха от смъртта, за мъката на лишената от слънце душа…

Сякаш в отговор на този плач запя хор от детски гласове. Хорът пееше еднообразна, тъжна мелодия, а жрецът я покриваше с плачещи модулации…

Внезапно като че ли изпод земята се дочу тих басов хор.

Той неусетно се вплете в детския като шум от морски прилив.

Най-после хиляди бронзови тръби на огромен орган, движен от пара, разтърсиха крайбрежните скали и изведнъж всичко замлъкна…

Резкият, неочакван преход към пълна тишина потресе тълпата повече от гръмотевичен грохот…

Нервите на присъствуващите бяха напрегнати до последен предел. Хората в тълпата притискаха с ръце гърдите си, сякаш не им достигаше въздух, падаха на земята, а някои скубеха косите си…

Но ритуалът беше сътворен от изкусна ръка. В този последен, краен, опасен предел на първото напрежение, сред страшната тишина, която като срутила се скала притисна всички, се чу простият, спокоен, задушевен старчески глас на Върховния жрец. Не пеене, а молитва, подобна на най-обикновен разтвор, пълна с ласка и надежда.

— Бог Слънце, чуй нашата молба и дари страдащото, измъчено човечество със своята благодатна светлина…

Към невидимия жрец от тълпата се протягаха ръце…

— Ти си единственият наш защитник…

— Спасител…

— Застъпник пред всемогъщите богове… — чуваха се сдържани, ридаещи провикващия из тълпата.

Слабият глас на Върховния жрец се усили. Той вече не молеше, а почти заповядваше на бога:

— Озари с миротворната си светлина твоя народ, трижди свещени боже, с топлината си като с покривало покрий твоята земя, за да даде тя плодове, нужни на човека. Дай ни възможност да зърнем твоя лъчезарен лик…

Жрецът четеше молитвата и наблюдаваше пясъчния часовник. Той беше поставен на олтара, скрит от очите на тълпата със свещени съдове.

Изток зааленя. Черната фигура на жреца все по-ясно се открояваше на розовия фон на небето. Изведнъж жрецът протегна ръката си с жезъла и със силен, повелителен глас извика:

— Яви се!… Яви се!… Яви се!…

И сякаш подчинявайки се на волята му, иззад хоризонта се показа златен лъч, светна краят на слънцето и то се издигна сияещо над океана, обля със светлината си площадката, запламтя върху полирания бронз на войниците, заблестя върху сърмата и брилянтите на царете и жреците и изпълни цялата земя с ярки багри. Като че ли едва сега изпод земята се издигнаха високи мачти, увити в рози, арки от зеленина и живи цветя, ярки знамена и пъстри килими…

Догдето стигаха очите, целият океан беше покрит с украсени петпалубни кораби от неизброимата флота на атлантите…

„Да, могъщ е царят на Атлантида и трудно може да се бори човек с него“ — мислеха неволно гостите, като гледаха осеяния с кораби океан.

Войниците удряха с медните си мечове по щитовете, радостен вик се понесе по океана срещу слънцето…

Хилядогласен хор запя химн на Слънцето — трижди свещения бог, дарителя на живота, светъл, силен и носещ радост.

Ритуалът завърши с обикновени жертвоприношения на бикове и телета. Върху пламтящия жертвен огън бяха пролети вино и масло.

От бронзовите кадилници още се издигаха на прави стълбове, розови в лъчите на изгряващото слънце, кълба дим от уханни треви и смоли, когато засвириха фанфари и тълпата се разлюля, за да отиде на полето на бога на войната, където предстоеше парад на войските.

Втори звук на фанфари накара тълпата да тръгне.

Шествието се проточи като лента по чудесното военно шосе, с каквито се славеше Атлантида.

Целият път беше осеян с цветя и зелени клонки.

Пред шествието на висок златен прът, обкичен с червени рози, светеше слънчевият диск.

На завоя на пътя, пред самата колесница на царя, внезапно изникна фигура на старец.

Отгоре му беше наметната дреха от разкъсана козя кожа. Дългите му рошави бели коси и брадата му стигаха до кръста. На бронзовото му от загар лице блестяха големи умни очи.

С властно движение на ръката си старецът спря колесницата на царя.

Стражата се спусна към стареца, но царят направи знак с ръка и войниците се дръпнаха настрана.

Царят уважаваше стария пророк и прорицател На Шан и се боеше от него.

— Наказание трябва за вас — закрещя страшно старецът, — за продължаващите ви беззакония… Цялата ми глава е болна и цялото сърце е в скръб… От петите до главата няма нищо здраво… Рани и алени петна, гнойници, непочистени от гнойта, непревързани и ненамазани с мехлем…

Гласът му премина в истеричен вик.

— Вашата земя е пуста! Градовете ви ще бъдат изгорени от огън и ще пустеят безлюдни, а земята ще се превърне в пустиня. Където е имало хиляди лозя, ще израснат тръни и бодливи храсти, в дворците на царете ще израсте репей, а по укрепленията — трънки… Кукумявки и демони ще се надвикват в развалините… Ето, излива се божият гняв и всепомитащият огън ще ви погълне… Горко ви, горко ви, горко ви!…

Тълпата притихна в благоговеен ужас. Царят слушаше смутен, но се стараеше да запази невъзмутимо величие.

„Нима гневът на боговете — мислеше той — ще се стовари върху мен? Какво съм сгрешил пред тях?“

Изведнъж погледът му се срещна с устремения в него поглед на жреца Кунтинашар. И той му се стори пълен с укор и заплаха…

Погледите на двамата се кръстосаха като мечове.