Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (16)

XI. Ацро-Шану и Крицна

Дворецът на Пазителя на висшите тайни Ацро-Шану беше уединен до храма на Посейдон, заобиколен от висока стена.

Дворецът имаше два етажа — долният се намираше под земята. В горния бяха парадните приемни зали, украсени с приказно великолепие. Златни статуи на богове, мебели и триножници, обсипани със скъпоценни камъни, ослепяваха очите.

Ацро-Шану рядко биваше тук. Само рано сутрин, след като беше прекарал нощта над бронзовите плочки, той идваше понякога да подиша чист въздух. Сядаше до перилата на откритата площадка, замижаваше и тихо дремеше или мислеше. Робът му донасяше скромна закуска — малка прясна кифла във вид на две сплеснати кълба и чаша изворна вода.

Щом като горещината се засилеше, той слизаше в подземните си стаи. Тук винаги имаше равномерна прохладна температура. Добра вентилация опресняваше въздуха. Дневната светлина проникваше, след като се пречупваше от шлифовани огледала. Тези огледала се въртяха според движението на слънцето. Но от дневна светлина нямаше нужда. Ацро-Шану работеше само нощем.

Долното помещение представляваше пълен контраст на горния етаж. Белите мраморни стени нямаха никакви украшения. Стаите бяха подредени почти оскъдно, с най-необходимите дървени мебели. Простият дървен креват беше покрит с две леопардови кожи. Покрай стените на дългата редица от стаи се простираха полици с наредени бронзови плочки. Всяка полица имаше надпис на също такава бронзова плочка и номер. Самите плочки също бяха номерирани и класифицирани. Само каталогът на тази библиотека заемаше цяла стая.

Беше нощ.

Ацро-Шану седеше в дървено кресло до дълга маса. Пламъкът на светилника позлатяваше бронзовите плочки, натрупани на купчини върху масата. Закрил с ръка очите си от светлината, Ацро-Шану задълбочено четеше. До него седеше младият жрец Крицна — негов ученик. Цареше необикновена тишина. Отгоре не проникваше никакъв звук.

Старецът се облегна на облегалката на креслото, притвори очи и каза тихо:

— Горката Атлантида!

Крицна не се осмели да наруши мълчанието.

— Аз съм стар… на сто четиридесет и девет години. Време е да си почина — поде Ацро-Шану след дълга пауза. — Теб избрах аз, Крицна. Теб ще посветя във висшите тайни на Атлантида. Ти си млад. По-млад от другите. Но имаш силен дух и безстрашна мисъл. Чувствуваш ли се готов да узнаеш истината? Готов ли си в нейно име да се откажеш от най-скъпото си?

— Готов съм! — произнесе твърдо Крицна.

— Тогава слушай: висшата тайна се състои в това… че няма никаква тайна!

Крицна гледаше жреца с недоумение.

— За тълпата, дори за царете и за низшите жреци ние имаме много тайни. Ние знаем как да лекуваме болестите. Познаваме движението на небесните светила. Знаем дори кога трябва да настъпи слънчево или лунно затъмнение. Можем да призоваваме мъртвите. Какво повече? Да, ние притежаваме огромни знания, но в тях няма нищо тайнствено… Хиляди години сме наблюдавали развитието на болестите у човека и сме записвали тези наблюдения. Хиляди пъти сме изпробвали — най-напред върху болни роби хиляди различни треви, отвари и смеси. Хиляди болни умираха от нашите лекарства, но от някои те оздравяваха. Ние грижливо записвахме всичко това, сверявахме записаното и правехме изводи. Така, опипом, слепешката, чрез опити ние създавахме нашата медицина. Защо отвара от горчивата кора на известно нам дърво лекува треската? Ние сами не знаем. Знаем само нейното лечебно действие… Хиляди години сме наблюдавали небесните светила и сме записвали наблюденията си. При сравняването им сме забелязали закономерността и периодичността на много небесни явления и сме се научили да предсказваме настъпването на тези явления… Ние нямаме други тайни освен хилядите натрупани наблюдения. Но и те са тайни само заради това, че ние крием нашия опит от непосветените. И само в това се крие нашето могъщество!

— А призоваването на духовете?

— Ние прибягваме до много средства, за да задържим своето влияние и власт. Като знаем предварително за слънчевото затъмнение, ние казваме, че гневът на боговете ще закрие слънчевата светлина и ще я върне на хората благодарение на нашите молитви. По този начин принуждаваме и самия цар да се подчинява на волята ни.

— И царят ли не знае?

— Царят вярва в тайната и е суеверен толкова, колкото и последният роб. Възпитанието на царете се намира в нашите ръце… Ти питаше за призоваването на духовете. Отразяване на восъчна фигура с помощта на огледало в среда от пари и със съдействието на една слухова тръба… Ето цялото привидение… Някога ще ти обясня как се прави това…

Крицна беше поразен.

След известно колебание той каза:

— Но това е измама!

— А какво е истината? Нима не ни мамят и нашите чувства? И после народът обича чудесата и тайната и ние му ги даваме. Измама? Да! Но това ни е дало възможност да се посветим изключително на знанието и да направим много полезни за народа открития…

— А защо да не се посвети в тия знания и народът?… И какво получават робите от всички тези полезни открития?…

Ацро-Шану се намръщи.

— Робите?… А кой ще копае в рудниците, ако робите започнат да се занимават с наука?…

Крицна не остана удовлетворен от този отговор. Цял вихър от мисли и съмнения завъртя главата му. Като се успокои малко, той запита:

— А боговете?

— Няма богове!

Крицна почувствува, че му се вие свят.

Като го погледна с крайчеца на окото си, Ацро-Шану смекчи удара.

— Щом искаш, те съществуват, но не такива, каквито си ги представят царете и робите. Слънцето е „божествено“ с животворната си сила, с топлината и светлината си. Нито един роб обаче не изпълнява с такава точност своята работа, както слънцето своя изгрев, движението по небето и залязването си. Може ли то да намали своята светлина, или да ускори движението си? Слънцето не е бог, а роб на времето и пространството…

Крицна мълчеше с наведена глава…

Лицето му беше бледо, а гъстите му вежди смръщен. На това лице се отразяваха огромно напрежение на мисълта и вътрешна борба.

Ацро-Шану го наблюдаваше незабелязано, както лекарят наблюдава болния, когато му прави опасна операция.

— Зная, че е трудно да възприемеш това, Крицна… Съмнения те терзаят и ще те терзаят… Но ти ще излезеш победител… А когато бурята утихне в душата ти…

Влезе един роб.

Това беше необичайно. По време на занимания никой нямаше право да влиза в стаята на Ацро-Шану.

Жрецът се намръщи и недоволно забарабани с изсъхналите си пръсти по масата.

— Нещо бързо ли има?

Робът коленичи.

— Трижди свещени! Вестителя на слънцето и Елзаир молят да ги приемеш по неотложна работа.

— Нека влязат!

Елзаир и Вестителя на слънцето влязоха и сведоха глави.

Ацро-Шану ги благослови с вдигане на ръка.

— Говорете…

— Трижди свещени! — каза Елзаир. — Не се осмелявах по-рано да наруша твоя покой… Отдавна вече ме безпокоят необичайни явления в небесата… Светилата сякаш са напуснали своите места… Техният път вече не минава по точките, установени на нашите пирамиди и уреди… Не предсказват ли тези явления, мислех си аз, големи бедствия?… И ето, идва Вестителя на слънцето и неговите съобщения като че потвърждават моите страхове…

— Говори! — обърна се Ацро-Шану към Вестителя на слънцето.

— Трижди свещени! Аз направих обичайната си обиколка по нашите владения за събиране на данъците и за ревизия. И навсякъде заварих ужасни картини. На изток и на запад от Атлантида всички острови са в огъня на вулканите. Много градове вече са загинали от изригвания и земетресения. Земята се люшка, сградите се рушат и хората се мятат като стадо изплашени овци…

— Горката Атлантида!… — отново промълви Ацро-Шану — Ти си прав, Елзаир! Твоите наблюдения имат връзка с настъпването на печалните събития, за които говори Вестителя на слънцето. И все пак ти си сгрешил, Елзаир. Планетите не са се изместили, а и звездите са също така неподвижни, както и преди.

— Но моите наблюдения?… Провери ги сам! Това е истина! Аз видях със собствените си очи!…

— А ти вярваш ли на очите си? — И като се обърна към Крицна, той каза: — Слушай. Ето добър пример за твоята „истина“. Какво мислиш, Елзаир, ако след чаша силно вино ти се стори, че всичко наоколо се люлее?

Елзаир почервеня от обида.

— Но аз бях трезвен…

— Не говоря за това. Ще помислиш ли, че клоните са се изместили, или ще намериш причината на явленията в главата си?… Така е и тук. Изместили са се не звездите, а пирамидите и затова върховете на пирамидите и уредите ти не съвпадат с обикновените пътища на звездите.

Елзаир беше съвсем озадачен.

— Но пирамидите стоят непоклатимо на земята.

— А самата земя?…

Елзаир започна да разбира.

— Не е ли по-просто да се допусне, че се е изместила само земята, а не целият небесен свод? Така е и в действителност. Подземните сили на огъня са изменили положението на самата земя. Отместили са се и всички твои точки на наблюдение. Преди малко изучавах явленията, които са предхождали ужасните земетресения, сполетели Атлантида още преди едно хилядолетие… Тогава е било същото… И както сега, първи са започнали да действуват вулканите на съседните на Атлантида острови. Те са по-малки от Атлантида и подземните сили на огъня по-лесно могат да се справят с тях и да избият навън! Уви!… Въз основа на моите изследвания стигнах до заключението, че ние сме пред небивала катастрофа… Атлантида е обречена!… Съобщенията на Вестителя на слънцето само говорят, че ние сме по-близо до катастрофата, отколкото предполагах…

Елзаир и Вестителя на слънцето стояха поразени. Само Крицна не прояви особено вълнение — „подземни сили“ клокочеха и в него самия.

— Свикайте утре Върховния съвет… Ако сме безсилни да предотвратим нещастието, да се погрижим за спасението.

— Крицна, съобщи в двореца за свикването на Върховния съвет.

Крицна се изкачи горе и излезе на мраморната тераса на двореца.

Долу лежеше Атлантида, упоена от лунната светлина и аромата на цветята. Както винаги откъм града достигаха приглушени от разстоянието звуци на музика и песни. В далечината равномерно дишаше океанът.

Но Крицна нищо не виждаше. Той стискаше силно главата си и стоеше с изкривено лице под ярките лъчи на луната. „Всичко е лъжа и измама… Няма богове… няма тайна… Има само алчна, користна каста на жреци, която от знанието прави тайна, за да потиска народа и да тъне в разкош…“

Погледът му падна върху златната статуя на бога Слънце, която сияеше под лунните лъчи.

Изведнъж в изблик на бесен гняв Крицна бутна статуята от пиедестала.

Тя със звън се търкулна по мраморните плочи на пода.