Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (7)

II. Сел

— Каква задушна нощ! Тази бронзова облицовка през деня така се нагрява, че дори й нощем не може да се диша. Трябва да кажа на нашия архитект Кунтинашар да ми построи дворец от шуплест камък, както на Шишен-Итца. Дръпни завесата, Ца!

Старата бавачка на принцеса Сел се наричаше Гу-Ширца, но Сел още от детинство я наричаше кратко „Ца“.

Старата жена дръпна извезаната със сребърни лилии лилава завеса. В открилата се рамка между коланите блесна ивица от океанската шир, която трептеше под сребристата лунна светлина. В стаята нахлу свеж вятър и развя широките краища на пояса на Сел.

Сел стоеше до масичка от слонова кост, отрупана с кутийки от яспис, кристални и златни флакони с удължена форма, миниатюрни чашки от оникс и сардоникс за белила и червила и малки статуетки.

В протегнатата си ръка тя държеше огледало от полиран бронз. Парче плат с втъкани змии и цветя плътно стягаше бедрата и закриваше тялото й до кръста. Над плата беше завързан на възел върху корема широк тъмносин пояс. Краищата на пояса се спускаха под коленете. Гърдите, шията и ръцете й бяха оголени. Над лактите ръцете й бяха обхванати от гривни във вид на змийчета. Дребните им люспи преливаха в зеленикаво злато. На привдигнатите им главички святкаха изумрудени очи.

Сел се любуваше на образа си в огледалото и поправяше разпуснатите си черни коси.

От едната страна девойката беше осветена от червения огън на високия бронзов светилник, а от другата — от синкавите лъчи на луната, които падаха между високите клони.

Бронзовото огледало леко позлатяваше мургавата й кожа и от двойното осветление лицето й, отразено в огледалото, придобиваше необикновено сложен цвят.

— Ца, направи ми прическата. Много гости ли дойдоха за празника?

И Сел се излегна на ниската кушетка, покрита с леопардова кожа.

— Идват, все идват… Шестнадесет царе само пристигнаха… Царят на Шекурла, на Агад, Брех, Ур, Ишн, Марсам, Атцор — не може да ги изброиш… Могъщ е Гуан-Атагуераган! Целия свят покориха атлантите. Да вземем например царя на Ашур. Как ли се чувствува, като идва на поклонение! А не може да откаже…

— Ца, знаеш ли какъв сън сънувах! Уж някакъв ястреб сграбчил моята гълъбица и я отнася. Започнах да викам, а нямам глас… Изведнъж се вдигна един орел и връхлетя върху ястреба. Така се сбиха, че пера захвърчаха от тях. Но в този миг се събудих. Колко досадно! Не можах да разбера спаси ли орелът гълъбицата… Как мислиш, какво означава този сън? Да запитам ли Елзаир? Той тълкува добре сънищата.

— Няма защо да го питаш. Аз ще ти го разтълкувам. Гълъбицата си ти. Заради теб отдавна вече хвърчи пух и перушина: карат се годениците, значи. Слушах, че царят на Ашур пак ще праща сватове за теб. Той и миналата година изпраща.

— Онзи, черният ли, с дългата къдрава брада? За нищо на света! Да оставя прекрасната си страна и да тръгна с този ястреб на края на света. В никакъв случай.

— Царската дума е закон. Не всичко става по волята ни.

— Аз сама съм си царската дума. Ще видим какво ще стане! Нещо много се бавиш с прическата?

— Готово. Какви дрехи ще наредиш да приготвим за утрешния празник?

— За утре не дрехи, а ризница, меч и копие!

И тя направи рязко движение с ръка, сякаш разсичаше с меч въздуха. Под нежната кожа заиграха добре развити мускули.

— Утре отивам с отряда си амазонки. Нека знаят всички чуждестранни соколи и орли, че дъщерите на атлантите владеят копието и меча не по-зле от техните воини. Може би това ще охлади желанието им да вземат за жена амазонка^[1].

Като опъна наметалото под дясната ръка, тя със свободно движение метна края му на лявото си рамо.

— Забоди го на рамото! Пак ще вземе да се влачи — замърмори Ца и подаде на Сел брошка от червен яспис във вид на човешко сърце, пронизано от златна стрела.

Сел погледна този древен символ на нещастната любов и се усмихна. Брошката беше направена от роба Адиширна-Гуанч, ваятел и придворен бижутер.

— Какво прави Адиширна-Гуанч? Докъде стигнаха неговите Златни градини? Ще успее ли да ги завърши за празника?

— Казват, че всичко е готово. Той е там, в градините.

— Ще ида да погледам работата му!

— Какво приказваш, Сел!… — закърши ръце Ца. — Баща ти е забранил строго да се влиза в Златните градини, докато не бъдат завършени. Утре ще ги открият, тогава гледай, колкото искаш!

— Аз тихичко… Имам ключ.

— Никакъв ключ не става на ключалките, които отварят Златните градини.

— А моят ще стане!

Ца погледна подозрително възпитаницата си.

— Откъде го имаш?… Да не би сам Адиширна-Гуанч да ти го е подарил?

Ца беше обезоръжена от милувката на своята любимка.

— Дори и така да е! — и като се засмя, Сел прегърна Ца. — Да вървим, бабичко…

— А ако ненадейно баща ти дойде там и те завари?

— Той сега е зает с държавните си работи. Чакай, ще отидем при него и ще видим какво прави. Ако е отишъл да му докладва Шишен-Итца, можем да бродим спокойно из Златните градини до сутринта.

Ца поклати глава неодобрително, но се затътри след девойката, като накуцваше.