Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (12)

VII. Акса-Гуам-Итца и Ата

На склона на скалата се беше сгушила малка глинена къщичка с плосък покрив. Квадратното прозорче нямаше рамка. Тънката дъсчена врата, прикрепена на каишки с бронзови гвоздеи, беше отворена.

В сянката на къщата седеше бабичка и предеше. Побелелите й коси падаха на лицето, набраздено от дълбоки бръчки. От време на време тя прибираше с костеливата си ръка кичур коса от хлътналите си очи. Дългият й нос почти се беше съединил с издадената напред остра брадичка.

Пред нея на земята седеше хубаво слабичко момиченце. С мръсните си ръчички то подхвърляше камъчета и гледаше бабичката в лицето.

— А после, бабо?

— После. Но… какво ти разказвах?… — фъфлеше бабата, като завързваше окъсаната нишка.

— За Златния век, как можа да забравиш, бабо?

— Да, да… За Златния век… Е, казвам ти, отдавна, много отдавна било това…

— И всичко ли било златно?… И хлябът ли бил златен? И камъните, и ябълките?

— Времето било златно… Всички хора живеели щастливо като боговете на небето. Нямало нито царе, нито роби, нито бедни, нито богати. Богът Слънце греел, галел и милвал хората като любим първенец. От зелените клончета хората си правили колани и венци за главата и там ходели свободни и радостни из градините, които през цялата година им давали сладки плодове. Бистри извори утолявали жаждата им. Хората се раждали сред цветя, наслаждавали се на живота до дълбока старост и кротко заспивали вечен сън, заобиколени от деца, внуци и правнуци. И смъртта им била проста, лека и спокойна като залеза на слънцето.

— А после?

— После хората сгрешили и боговете се разгневили.

— Как сгрешили?

— Поискали да бъдат равни на боговете и всичко да знаят.

— И боговете им отнели този Златен век?

Дочуха се стъпки.

Към къщата се приближаваше Акса-Гуам-Итца, синът на жреца Шишен-Итца. Той беше облечен с черна копринена туника, обшита по края със златно везмо. На краката му имаше леки светложълти сандали. Той взе момиченцето на ръце, а то се задърпа със смях.

— Здравей, бабке! — каза Акса-Гуам и пусна на земята момиченцето. — Ата у дома ли е?

— На работа е. Скоро ще си дойде.

— И днес ли е на работа?

— За нас няма празници…

— А старият Гуамф?

— У дома е.

Акса влезе в къщичката. Тя се състоеше от една чисто варосана стая, преградена с домашна платнена завеса, по която бяха везани дребни цветя. Груба дървена маса, няколко пейки и долапче с глинени съдове съставляваха цялата мебелировка. В ъгъла имаше домашна мелница за мелене на жито: каменен куб и върху него каменен цилиндър с дръжки. До нея беше изправена висока каменна чутура с чукало. В другия ъгъл на мраморна подставка имаше малка статуя на бога Слънце — прекрасна скулптура, направена от Адиширна-Гуанч още в детинство.

Дядо Гуамф, плешив, с бяла брада, седеше на пейка до прозореца и правеше капани за ловене на птици. При появяването на Акса-Гуам той стана и поздрави госта.

— Не ставай, не ставай, дядо Гуамф. Честит празник! Защо не дойде на посрещането на слънцето?

— За мен ли е това? Ще ме смачкат там. Стига ми толкова. Не е дребна работа да прекараш шестдесет години във влажните рудници. А слънцето го посрещнах и тук, както се полага. Слава на него, то не се гнуси да изпраща светлината си и на нас, бедните роби…

— А Адиширна-Гуанч къде е?

— Все със Златните си градини се занимава.

— Казват, че е създал чудни неща.

— А каква му е ползата от всичко това? Само дето не го бият с камшици. На гърба си аз имам ей такива белези от седемремъчния камшик. А като остарее, и той като мен ще лови птици с капани, за да се изхранва.

— Слушай, Гуамф. Не ти ли е идвало на ум, че би могло да бъде другояче?

— Как другояче?

— Но нали всяко търпение може да има край. Вие сте милиони…

— Да, знам накъде клониш! Да се бунтуваме? Опитахме. Бунтувахме се. Но какво излезе от това? Ние имаме само кирки и лопати, а те мечове, остри копия…

— А ако…

Гуамф неочаквано избухна:

— Ако… ако… Остани ме! Не бъркай в стари рани! Не разпалвай старата ми болка…

Акса-Гуам заведе плава и се замисли.

— Е, аз ще вървя — каза той и стана. — Сигурно по пътя ще срещна Ата… Довиждане, старче.

— Да те закриля пресветлия бог!

Акса-Гуам не беше успял да излезе от къщата, когато дочу чужди гласове и се спря. Погледна през прозорчето и видя, че в двора влязоха двама души в одежди на храмови служители. Акса-Гуам не чакаше да го видят тук.

— Тук ли живее акушерката Цална?

— Тук — отговори Цална, като изпусна от уплаха вретеното. — Аз съм Цална.

— В името на Слънцето ти заповядвам да се явиш днес след залез-слънце пред вратите на свещения храм. Ние ще те посрещнем там и ще те заведем по-нататък.

— Слушам… — Целна се поклони ниско. — Раждане ли, ако смея да запитам?

— Там ще разбереш.

Служителите на храма се отдалечила.

Акса-Гуам излезе от къщата и тръгна по белия, светнал от слънцето път. Палещата жега се омекотяваше от сянката на финиковите палми и чинарите.

От дясната страна, откъм планината, бяха рудниците, където се добиваше рудата.

Отляво до самите брегове на океана, догдето стигаха очите, се простираха работнически селища. Жалки глинени къщурки се притискаха една до друга като изплашено стадо.

В калта на малките дворове се търкаляха тъмнокожи голи деца.

Въпреки празничния ден в рудниците работеха.

Акса-Гуам се спусна в един от рудниците.

Черната жреческа одежда с извезан златен диск на гърдите му служеше за пропуск.

Надзирателят сведе глава и протегна ръка към него в знак на почит.

Акса-Гуам кимна небрежно и навлезе в лабиринтите от галерии. Сводовете на рудниците бяха укрепени с дебели наклонени подпори. Тук-там блещукаха малки светилници. Беше задушно и горещо.

Отделящите се газове неведнъж бяха се запалвали в тия рудници от пламъка на светилниците. Често ставаха и срутвания. Загиваха стотици работници, но на това не се обръщаше внимание — роби имаше предостатъчно. Ако рудата беше богата, на мястото на срутването правеха разкопки. Тогава погребаните живи работници излизаха от своите гробници. Но ако рудният пласт беше тънък или срутването изискваше твърде много време за възстановяване на галерията, тя просто биваше изоставяна заедно със затрупаните роби, а на друго място прокарваха нова галерия.

Колкото по-надалеч навлизаше Акса-Гуам, толкова по-ниска и по-тясна ставаше галерията. Трябваше да се навежда.

Срещу него пълзяха на четири крака роби, впрегнати в бронзови коритца, пълни с руда.

На някои от тях Акса-Гуам кимаше с глава и тихо казваше:

— След вечерната смяна… в старите рудници…

Галерията се стесни още повече.

Легнали на едната си страна, тук копачи сечаха рудоносната почва с бронзови кирки.

Акса-Гуам се наведе към един от копачите и му пошепна:

— Кажи на своите… днес след вечерната смяна в старите рудници…

— Ще бъдем там — отговори копачът и изтри от лицето си обилните струи пот, които премрежваха очите му.

Акса-Гуам излезе от галерията и въздъхна с пълни гърди.

По-нататък се разстилаха полета, където с месеци се печеше рудата. Цели пирамиди от нея се издигаха наоколо, обвити в дим. Под тях ден и нощ роби поддържаха огън.

Акса-Гуам им подхвърли същите думи и отмина по-нататък.

Слънцето печеше все по-силно. Пътят се промушваше като стрела между димящите пирамиди. Тежко беше да се диша тук и Акса-Гуам въпреки умората ускори крачките си.

Купчините от печена руда се свършиха. Започнаха полетата, където рудата се раздробяваше и се пресяваше през бронзови сита.

По-нататък се заредиха каменни огради, над които се издигаха кълба дим. Тук бяха топилните пещи.

Наблизо се издигаше още по-висока стена, която опасваше цял град, в който очистената медна и калаена руда се превръщаше в бронзова сплав. Тук се изработваше и бронзовото оръжие. Никой нямаше достъп тук освен жреците, които наблюдаваха работата. Робите живееха в заводите и не можеха да излизат извън оградата, която се пазеше от стража.

Ата работеше в топилните пещи — пренасяше с тясна кошница на гръб сгурия.

Айса-Гуам застана на вратата. През нея влизаха в непрекъсната върволица коли с руда, а обратно излизаха празни. Робите шибаха магаретата, а надзирателите — робите. Изпълнена беше с движение и улицата. В непрекъснат поток се движеха натоварени магарета, коне, камили и слонове. Свистенето на камшиците се сливаше с рева на животните и кратките провиквания на робите.

Жените носеха децата си в плетени кошници на гръб.

Зад стената прозвуча бронзова тръба и робите започнаха да излизат от вратите.

Акса-Гуам застана настрана върху една купчина сгурия.

— Ата!…

Една от робините се обърна.

Черните й удължени очи светнаха от радост.

Акса-Гуам се обърна и тръгна над пътя по планинската пътечка.

Ата, сестрата на Адиширна-Гуанч, го последва на известно разстояние.

След нея се чуха шеги и закачки от тълпата роби.

— Тичай, тичай след него! Той ще те вземе за жена — в дворец ще живееш!

— Малко са им харемите, та и след робините се влачат! Тфу! — произнесе злобно чернокож роб и размаха заканително юмрук след отдалечаващата се двойка.

Ата догони Акса-Гуам зад завоя на пътеката, който ги скри от големия път.

Акса-Гуам протегна ръце към Ата.

— Не пипай ръцете ми, те са мръсни от работа… Сега ще се измия в ручея — каза тя и лицето и поруменя от смущение.

Акса-Гуам сложи ръце на раменете й и я целуна по челото.

— Защо не си на празника? — каза Ата, като се плискаше в планинския ручей.

Позлатени от слънцето пръски падаха по мургавата й кожа. С несъзнателна грация тя протегна ръце към падащата отгоре кристалночиста струя.

Акса-Гуам й се залюбува.

Тя беше също така добре сложена, както Адиширна-Гуанч. В също такава черна дреха, препасана с кожен колан, тя приличаше на по-малък негов брат. Само тежката коса, която беше навита на тила и удължаваше още повече нейния атлантски удължен череп, както и очертанията на моминската и гръд говореха, че не е момче. Като се изми, тя откъсна клонче от дива шипка и го втъкна в косите си.

— Е, сега може… — и сама протегна ръка на Акса-Гуам.

Акса-Гуам я стисна горещо и хванати за ръце, те навлязоха в гъстата сянка на маслинената гора към мястото, където от една пукнатина на скалата извираше планинският поток.

Седнаха.

Въздухът беше изпълнен с дъх на пелин и на горчиви планински треви. Отнякъде ухаеше на цъфнали портокалови дървета.

Отдолу, откъм пътя, се носеше многогласен шум.

По-нататък се виждаше къс от океана, който се топлеше под лъчите на южното слънце.

Високо над тях лежеше полето на бога на войната.

От време на време оттам проехтяваше гръмовният тътен на бронзовите тръби и виковете на тълпата.

Но в гората беше тихо. Само многогласен звънлив хор от цикади се носеше из въздуха… В еднообразието той се сливаше с тишината.

— Защо не си на празника? — повтори въпроса си Ата с лукава усмивка. Тя държеше в ръце откъснато лаврово клонче и бавно късаше листата му.

— Защото съм тук! — със същата усмивка отговори Акса-Гуам.

— А ако забележат отсъствието ти?

— Е, какво! Баща ми ще се посърди и с това ще се свърши. Достатъчно е, че бях на посрещането на слънцето. И в същност всичко това е много скучно. Нашите войски ще заслепяват очите на чуждестранните гости с полирания си бронз, фанфарите така ще реват, че конете ще се изправят на задните си крака и ще падат на колене. Разбира се, това е величествено зрелище, но аз съм го виждал вече много пъти. На света има по-интересни неща!… — и той я погледна с ласкава усмивка.

— А после? — запита Ата, като сведе гъстите си дълги ресници, от които под очите й лягаха сини сенки. — Какво ще стане по-нататък?

— После ще има военни игри. А след тях, вече при светлината на факлите, ще се състои церемонията на поднасяне на подаръците. Това е по-интересно. Казват, че белолики хора с кожени дрехи са донесли от хиперборейските земи жива бяла мечка и някакъв чуден звяр, подобен на риба — с кръгла глава и със силни плавници. Казват, че те живеят на края на света, където водата от студа става твърда като кристал.

Ата слушаше с детско любопитство, широко отворила очи.

— А къде са тия животни?

— Умрели от горещината…

— Горките животни… А какво ще има по-нататък?

— После нашият цар ще дарява гостите с платове, с редки благовония от миризливи смоли, корени и сок от цветя, с вино, злато и камъни — с всичко, с което е богата нашата страна, само не и с бронзово оръжие…

— А сестра ти също ли е на празника? Та тя сега е царица? — запита неочаквано Ата.

Акса-Гуам се намръщи.

— Не, тя не е царица. Тя ще бъде в царския харем. Баща ми, Шишен-Итца, е във възторг от тази „чест“… Горката ми сестричка… Колко плака!… Тя мрази царя… Но аз няма да допусна това!… — Акса-Гуам разтърси свит юмрук. — Да не говорим повече за това. Кажи и ти нещо за себе си… Защо са те поставили на тази тежка работа? Неведнъж съм ти задавал този въпрос.

— Остави, не е ли все едно!

— Не, този път ще ми отговориш! Иначе ще се разправя с теб като с робиня!

Той й взе лавровото клонче и шеговито започна да я шиба по рамото.

— Говори, говори!

— Е добре, щом толкова много настояваш. Аз служех в дома на жреца Кунтинашар. Една вечер, когато му слагах разхладително питие за през нощта, той ми каза:

„Ти ми харесваш, Ата. Искам да те имам в харема си.“

„А ти не ми харесваш, Кунтинашар, и аз не искам да бъда в харема ти“ — отговорих му аз.

— Така си му казала?! — възкликна с възхищение Акса-Гуам и плесна ръце.

— Така му казах.

— Е, а той?

— Усмихна се, като взе това за отговор на момиче, което приказва, без да обмисля думите си.

„Не забравяй, че ти си робиня, а аз съм твой господар. Ела при мен!“

Аз стоях неподвижно.

Той стана и тръгна към мен.

Тогава с един скок му се измъкнах и грабнах късия меч, който лежеше до възглавницата му.

Той се изплаши и страшно се разсърди.

„Змия!“ — изхриптя той и извика роба, който беше дежурен пред вратата му.

„Да се изпрати незабавно на тежка работа в Черния град…“

Това е всичко.

— Каква смелост! — извика Акса-Гуам. — Той е могъл веднага да те убие със същия този меч.

И прибави с усмивка:

— Да, не му върви на Кунтинашар. Твоят брат го накара да позеленее от завист, а ти… Но слушай, Ата! Така не може да продължава по-нататък. Трябва да се измени всичко. Ти знаеш, че те обичам и за мен не си робиня. Баща ми никога няма да се съгласи на нашия брак, това е против законите. Но ние ще изменим законите. Ние ще преорем цяла Атлантида с бронзов плуг…

— Аз зная, че никога няма да бъда твоя жена. Тази мисъл не ми е и минавала през ума. Достатъчно ми е твоята обич.

— Но аз искам да бъдеш моя жена. И не само това. Любовта ми към теб ми отвори очите за ужаса на робството, а нещастната съдба на сестра ми — за ужаса на царската тирания. Аз видях цял океан от страдания на робите… Техните глухи стенания ме преследват и отравят живота ми. Струва ми се, че във всеки от тях стене твоята душа. Да ги освободя, да освободя теб — ето какво искам…

Ата го гледаше с широко отворени очи, в които се четеше ужас.

Но Акса-Гуам вече не я виждаше. Той говореше като насън:

— Аз говорих с Адиширна и му предложих да се присъедини към подготвяното въстание на робите. Той витае в някаква мечта, прекалено много е художник, за да мисли сериозно за това. Но и той ще се присъедини към нас, ще видиш. Неговата помощ е необходима. Сред робите отдавна вече има вълнение… Аз ще застана начело на въстанието. Сам ще ги поведа срещу Свещения хълм. Ще завладеем арсеналите и ще кръстосаме мечове с войниците на царя. И ще ги победим, защото с нас е правдата!

В този момент лек вълнообразен подземен тласък разлюля земята.

Ата се залюля и пребледня.

— Какво е това?…

— Няма да оставим камък върху камък. А след това ще създадем нова, свободна Атлантида, в която няма да има нито роби, нито царе, а само радостен свободен труд. И ще настъпи отново Златен век!

Втори, по-силен тласък накара Акса-Гуам да се върне към действителността. Затрептяха листата на дърветата. Малък камък, който лежеше до самия край на скалата, се откъсна и се затъркаля надолу, като се удряше в камъните с постепенно затихващ шум.

— Тези движения на почвата започнаха да се повтарят все по-често!

Като видя бледото изплашено лице на Ата, той се постара да я успокои с шега:

— Виждаш ли, Ата, дори земята трепери от престъпленията на жреците и на царя.

Но Ата не се усмихна.

Тя погледна с тъга Акса-Гуам и тихо прошепна:

— Не прави това!

— Боиш ли се?

— За теб…

— Ти ще бъдеш ли с нас, Ата?

— Аз ще умра за теб…