Александър Беляев
Последният човек от Атлантида (14)

IX. Змийчето

— Край!

Адиширна-Гуанч остави бронзовото длето и чукчето, отдръпна се от статуята и я обгърна с поглед.

Пред него като жива стоеше Сел в къса лятна туника, с копие в дясната ръка, приготвено за хвърляне. В цялата фигура се чувствуваше устрем. Десният крак — издаден напред и свит в коляното. С лявата си ръка тя държеше за каишка две мършави кучета с остри муцуни и напрегнати за скок мускули. Косите на Сел бяха плътно стегнати с лента, която отпред беше забодена с игла във формата на полумесец. Този полумесец символично изобразяваше нейното име^[1].

Адиширна се залюбува на своето произведение. Така беше видял той Сел за първи път на лов в гората.

Голямата луна вече се издигаше над океана. Лунен лъч пълзеше по мраморното лице на статуята и на Адиширна се стори, че Сел му се усмихна.

В изблик на любов той се приближи до статуята и целуна студените мраморни устни.

— Кхе, кхе, кхе… свещени богове, той се е побъркал.

Адиширна смутено отскочи от статуята и се обърна.

Пред него стоеше бавачката на принцеса Сел — баба Гушир-Ца.

— Какво се е случило? Говори по-бързо!

Ца започна да тършува с непослушните си старчески ръце в гънките на дрехата, като се оплакваше и охкаше. Най-после измъкна сгънато късче плат и го подаде на Адиширна.

— Ето… чети…

Адиширна изтръгна от ръцете на Ца късчето плат, разтвори го и го зачете с вълнение при светлината на луната. После извика, пъхна посланието в пазвата си и бързо побягна.

Адиширна-Гуанч летеше по широките улици към Свещения хълм.

Жителите на Атлантида се наслаждаваха на прохладната нощ. От тъмната зеленина на градините се дочуваха звуци на песни, флейти и звънтене на китцари^[2]. Къщите бяха осветени. Дръпнатите завеси между колоните откриваха за погледа вътрешните помещения. Атлантите се бяха изтегнали край маси, обкичени в рози и покрити с чинии и чаши. Роби наливаха вино в чашите на тънка рубинена струя, като вдигаха високо тесните дълги амфори. Чуваха се шеги и смях.

— … Ти малко пиеш, затова се страхуваш от земетресенията — дочу Адиширна откъс от фраза. — Пий повече и ще свикнеш с люшкането на почвата. Земята е пияна и се люлее. Да пием и ние. Робе, вино!…

Адиширна продължи да тича. В гъстата сянка на маслинената горичка зазвуча весела песен. Нечий женски глас пееше:

Атлантида спи в тъмата,

бледен лунен зрак трепти…

Целуни ме нежно ти,

както месецът земята.

Мъжки глас отговаряше:

Нека взорът пламне страстно!

Напълни с целувки-жар

и със вино — дивен дар —

чашата на нощ прекрасна!

Двата гласа се сляха в дует:

Не тъгувай! Нека ясно

месецът над нас блести!

С песен пий до дъно

ти чашата на нощ прекрасна!

Избухна смях и се чу звук от целувка.

Адиширна се изкачи на подвижния мост за Свещения хълм.

— Кой иде? — извика един войник.

— Адиширна, робът. Извикаха ме в двореца на Шишен-Итца да поправя тръбите в банята.

Адиширна-Гуанч, гениален скулптор и бижутер, каквито се раждат веднъж на хилядолетие, беше принуден по искане на жреците и на царя да изпълнява най-различни работи, включително поправянето на водопроводните тръби и бравите на вратите. На Свещения хълм познаваха Адиширна и той свободно прекрачи забранената граница.

На хълма нямаше такова оживление, както в самия град. Дворците бяха уединени, заобиколени от високи стени.

Адиширна сви по един страничен път, гъсто засаден с кипариси. Кипарисите се издигаха като плътна стена и тук беше почти тъмно. Миришеше на смолист бор. Напред се чу скърцане на пясъка под нечии сандали. Адиширна се скри между кипарисите.

Бавно мина един от пазачите, като си тананикаше под нос някаква песен. Когато стъпките му затихнаха в далечината, Адиширна продължи по-нататък. В края на алеята се виждаха светлините на къщата. Адиширна се промъкна през гъсталака от кипариси и по околен път започна да се приближава към двореца. Завесите между колоните бяха спуснати. Зад тях се чуваха гласове. На площадката пред двореца до една от колоните в олеандров храст се беше скрил Куацром, слуга в дома на жреца Шишен-Итца. Той подслушваше.

Адиширна се приближи до него и запита:

— Къде е Акса-Гуам?

Куацром му махна с ръка, сложи длан на устата си в знак на мълчание и посочи към завесата.

Адиширна се вслуша в гласовете. Говореха жрецът Шишен-Итца и неговата жена.

— Позор! Позор! Нека падне проклятието на твоята глава! Ти си родила и откърмила змийче! Акса, моят син, е изменник и предател!… Той замисля цареубийство. Прекарва времето си с робите и подготвя въстание… Той опозори моето велико в историята на Атлантида име… Аз съм длъжен още сега да съобщя на царя!…

— Но може би всичко може да се поправи… Да не се допусне въстанието. Да се разстроят техните планове. Аз те моля, не бързай!…

Адиширна бързо дръпна Куацром настрана:

— Донос ли?

— Донос.

— Слушай, Куацром… На всяка цена трябва да се попречи на Шишен-Итца… задръж го, измисли нещо… сега аз нямам време да мисля за това… царят не трябва да знае за заговора, разбираш ли? В краен случай, колкото по-късно узнае за него, толкова по-добре. Къде е Акса-Гуам?

— В старите рудници, на тайно събрание на робите.

— Добре. И така, помни, Куацром!…

Адиширна бързо закрачи по кипарисовата алея.