Андрея Илиев
Епизод от войната (9)

9.

Марк отби реното на банкета и спря. Слезе бавно от колата и седна на тревата.

Беше слънчев, хубав ден. Планината светеше, обляна в злато. Върховете приличаха на огромни вълни — надигнали се и застинали в почуда.

— И как? — простена Марк. — Човек без биополе!

Разтри слепоочието си настървено и малко му поолекна. „Кога? Кога е станало всичко това?“

Баба му разказваше, че когато бил на пет години, го блъснала кола и изпаднал в клинична смърт. Тогава?… Марк полегна на тревата унесен. Сигурно… Сигурно, защото след това с него започнаха да се случват странни неща. Първо летящите чинии… Те бръснеха небето със страшна скорост, той подскачаше и викаше:

— Самолет, самолет!

Другите се споглеждаха и вдигаха рамене. Марк недоумяваше — как не виждат! Хайде, тия, дето се движеха като куршум и той ги засичаше за секунда, докато си отвори устата и — хоп! — вече ги няма. Но ето тази вися цял следобед над града!… Децата започнаха да му се подиграват, изкараха му и прякор — Фантазията. Джо Фантазията. И му го крещяха за щяло и нещяло.

Веднъж се опита да покаже кацналата в парка летяща чиния и човечетата край нея на баща си. Той се разтревожи и го заведе на психиатър. Предписаха му половин чанта лекарства и три дни без училище. Второто му хареса, но първото се оказа прекалено. Затова на следващия преглед излъга, че не вижда странни летящи тела.

След около два месеца с него се случи друго чудо.

Седяха с баща си в хола и гледаха телевизия. Влезе майка му и поздрави вяло. Баща му бе нервен, но се сдържаше.

— Къде беше?

Тя съблече шлифера си, сложи го на закачалката.

— Къде… По магазините — отговори равнодушно.

Нещо щракна в очите му. Много светло, заслепяващо. Като фотосветкавица. И той видя! Майка си…

— Мамо — изтърси невинно. — Ти беше на бар.

Тя замръзна. Баща му погледна към него, после към нея.

— Да, бях и на бар.

— Тъй ли? — рече баща му, но въпросът му звучеше по-скоро като „С кого?“

Майка му мина в кухнята, чу се шум от течаща вода, върна се нервна и с треперещ глас обясни:

— С Мери.

Но той виждаше друго и се опита да каже, че… Тя го погледна свирепо в очите и процеди:

— С Мери, чу ли?

После, като го слагаше да спи, попита:

— Баща ти ли те накара да ме следиш?

Той се учуди:

— Не съм те следил.

— Откъде знаеш тогава къде съм била?

— Виждам.

Тя го хвана за раменете с побледняло лице.

— Виждаш?!

— Виждам. Като сега татко…

Майка му се обърна.

— Баща ти е в хола, вратата е затворена…

— Не, той сега е в спалнята и търси нещо в чантата ти.

Тя се изправи и бързо излезе… Караха се почти петнайсет минути. Върна се разтреперана и седна на леглото му.

— Мамо.

Раменете й се затресоха.

— Мамо, защо плачеш?

Тя зарови пръсти в косата му и попита след кратко колебание:

— Можеш ли… Можеш ли да не го правиш?

— Кое? — не разбра той.

— Това… виждането.

Марк се замисли. Нали когато не искаше да гледа как се карат, не ги виждаше?

— Мога.

— Не го прави вече — помилва го тя. — Това е лошо.

— И ти няма да плачеш?

— Ако не го правиш, няма да плача.

След няколко дни от дома на мис Грей, която се грижеше за него, докато родителите му са на работа, го взе баща му. Ходиха в градината, после на сладкарница. „Къде ли е майка ти?“ — подхвърли по едно време той. Марк навреме укроти светкавицата и нищо не видя.

— Хайде, моето момче, нали можеш. Да не би да се е прибрала, а ние да чакаме тук?

Марк сви рамене.

— Слушай — приведе се към него баща му. — Ако ми кажеш, ще ти купя ето онзи голям шоколад.

— Това е лошо — поклати глава той.

— Кой ти каза?

— Мама.

— Тя… тя лъже!

— Мама?

— Майка ти! Къде е?

— Тя ми каза, че това е лошо.

— Моля те!

— Тя каза, че ще плаче.

Баща му отпусна ръце безсилен. Но му купи шоколад. Вече вън, на улицата, видяха сергия с детски играчки. Той си хареса един джип и го поиска. Но баща му го задърпа. Изчака го да ревне и рече с треперещ глас:

— Къде е майка ти?

— Казах ти…

— Слушай… Кажи ми и ще ти купя джипа.

Изкушението бе голямо.

Не издържа… Светкавицата. Видя ги — майка си и оня, с когото миналия път бяха на бар. Сега лежаха полусъблечени на огромно бяло легло и се галеха.

Каза му.

— Къде? — с треперещ глас попита баща му.

Това не беше никакъв проблем — просто като че излезе пред къщата и погледна номера на вратата.

— А улицата?

Това го затрудни — още не знаеше да чете.

— Колко букви са?

Преброи ги — шест.

— Познаваш ли някои от тях?

Познаваше три.

Баща му помисли и, изглежда, се сети, защото го задърпа към платното. Спря такси, помоли шофьора да го заведе вкъщи, а той се втурна в обратна посока. Марк успя само да извика след него:

— Татко, а джипът?

Закъсняха. Той гледа телевизия и сам си оправи леглото. Мислеше си за Гари и неговото куче, надутото момиченце на съседите, новата кола на семейство Кигън и какво ли не само и само да не позволи на светкавицата да блесне.

Към десет часа се върна баща му, но Марк затвори очи и се престори на заспал. Повъртя се и излезе.

След около половин час влезе майка му. Седна в краката му и рече:

— Не се прави на заспал.

Но той стискаше очи упорито. Тя въздъхна и застина с ръце в скута. Марк полуотвори клепачи и със страх погледна лицето й — ами ако плачеше?

Не, не плачеше.

Майка му разтърка с длани очите си, изправи се тежко и промърмори с болка:

— Боже, що за урод съм родила!…

Марк въздъхна и се изправи. Пушеше му се. Отиде до колата и бръкна в жабката. Както и очакваше, Сабине се бе заредила. Отвори едно „Марлборо“ и седна пак на тревата.

Дали всичко е започнало тогава? Той плака. Не знаеше какво е това урод, но смътно усещаше, че е нещо лошо. Сигурно човек, който е престъпил дадената дума. Защото той даде дума на майка си, а не я удържа. А във филмите, които гледаше, такива или ги застрелваха, или им се случваше друга някоя неприятност.

И Марк бавно и упорито започна да потиска „светкавицата“…

После майка му замина за Тибет и му изпращаше само картички. Храмове, монаси, голи планини… Постепенно те оредяха, докато един ден съвсем спряха. Баща му загина банално — при автомобилна катастрофа. Отгледа го баба му.

Марк разтърка слепоочия си, но болката не намаля. Ако в цялата тая история все пак имаше нещо странно, то несъмнено бе, че паметта му бе претърпяла пълен срив и той не помнеше как изглеждаха най-близките му хора. И в същото време бе сигурен — вчера ли, кога ли — бе знаел.

Кога? Кога бе забравил? В болницата смятаха, че всички изменения, всички странности, всички проблеми са възникнали след акцията на острова и че причината е вероятно някакво увреждане на мозъка… Как? Медиците вдигаха рамене и сочеха физиците. Те прехвърляха топката на психиатрите…

Не, не бе „светкавицата“. Израсна нормално — без нищо, което да го отличава от останалите. Средняк, пълен средняк. Бе доволен от това, защото мислеше, че и майка му би била доволна. Завърши училище и трябваше да започне работа в една строителна фирма като електротехник, но случайно попадна на обява, че ООН набира млади хора за специалните си части за борба с тероризма. Реши да опита. И след серия от медицински прегледи се озова в център за подготовка.

Само при спомена за тоя кошмар главоболието му се утрои. Марк изпъшка и се изправи.

Едва бе изминал и пет километра и задницата започна да подскача. Ама че досадна история. Гумата бе пукната. Отвори багажника — нищо. То щеше да е чудо, ако Сабине имаше резервна гума…

Въпреки че на двеста-триста метра се събираха три пътя, наблизо не се мяркаше никаква кола. Походи от табелата „Ватерло“ до табелата „Манастира“. После обратно. Беше вече обяд и слънцето прежуряше.

След около десет минути най-мили благословии по адрес на Сабине и цялата проклета кантора откъм града се зададе червен фолксваген. Марк вдигна ръка отдалече и колата спря до него. От нея слезе висок, добре облечен мъж с късо подстригана черна коса.

— Господине — започна Марк, — закъсах.

— Виждам — засмя се той.

— Колата не е моя и се оказа, че в нея няма никакъв инструмент.

— Случва се. Какви ключове ви трябват?

— Всъщност — призна Марк — аз нямам и резервна гума.

— Така ли? — звънко и прияно се засмя мъжът. — Добре.

И извади своята. Сложи я на земята и инстинктивно погледна към колата си с разперени мръсни пръсти, но Марк бе по-бърз — подаде му малка копринена кърпичка, която намери в жабката. Помисли си злорадо, че мръсните пръсти по нея са неговото малко отмъщение към тая непрокопсаница Сабине.

— Аз ей сега ще я сменя — разбърза се той. — Вие изпушете една цигара.

Тикна му кутията „Марлборо“ и клекна с крика от другата страна на колата.

Вече бе вдигнал колелото, когато чу шум от потеглящ двигател. Изправи се — услужливият шофьор му махна и се изгуби по отклонението за „Ватерло“.

— А гумата? — успя да извика марк. — Ама че човек…

Когато свърши и подкара реното, видя, че мъжът бе оставил кутията цигари на барчето с радиото…