Андрея Илиев
Епизод от войната (14)

14.

Безпокойството го обхвана още когато се отклони от главното шосе по неравния чакълиран път към фермата. Но леко, не остро. Марк предположи, че го чака неприятна среща, и не се излъга.

Бяха типични ченгета — охранени, с вратове като бици, рамене като четирикрилни гардероби и тромави като хипопотами. Единият влезе в къщата и се притаи до прозореца, друг застана до кладенеца така, че по най-бързия начин да се прикрие зад гривната му. Третият го изчака там, където си беше — до вратата, но през цялото време се стараеше да държи госпожица Камалиева между себе си и идващата кола. Това бе достатъчно за Марк да го възненавиди за цял живот.

— Но това е господин Флорина! — възкликна кльощавата.

Явно нямаше лоши спомени от съвместно прекараната нощ.

— Флорина ли? — озадачи се тоя с дебелия врат зад нея и ръката му падна от дръжката на лазерния пистолет. — Тоя пък кой беше?

— Детектив от бюрото на господин Балкански — обясни госпожицата. — Добър ден, Марк.

Той едва не хлъцна от фамилиарността й. И дали от тия простички думи, или защото пристъпи към нея от друг ъгъл, но тя му се стори къде-къде по-симпатична. Но не успя да й отговори — полицаят запита грубо:

— Детектив ли си?

— При господин Балкански — кимна той.

— Румънец?

— Американец.

Това прозвуча добре — явно американците тук се котираха високо. Ченгето го загледа вторачено и машинално затърка слепоочията си. Марк се подсмихна:

— Мислите, че сте ме виждали някъде.

Той го погледна изненадан.

— Не сте ме виждали — поклати глава Марк. — Просто приличам на един човек. На Цезар Ардилес.

— Един милион долара!

— Изтървахте ги — побърза да го подсети той.

— Вярно — разочаровано кимна полицаят. — Хванаха го.

— И го обесиха през февруари миналата година.

— Да не сте роднина?

— Опазил ме Бог!

— Много знаеш за него.

— Три пъти са ме арестували поради припознаване.

— Малко — констатира полицаят. И допълни внезапно: — Говориш добре български.

Явно бе успял да даде някакъв знак, защото колегите му излязоха от прикритието си. Марк се изруга — трябваше да внимава с езика. Американец с перфектен български — това впечатляваше.

— Съседите ни бяха от Варна, господине. Играех основно с техните деца.

— Аха — успокои се ченгето, но Марк бе готов да се закълне, че утре нямаше да пропусне да го потърси из компютрите. — Защо си дошъл?

— Искам да попитам някои неща госпожица Камалиева. Знаете, тя е наша клиентка…

— Беше — уверено заяви той. — Смятам, че тази нощ ще решим проблемите й.

Марк се усмихна.

— Позволете ми да се усъмня.

— Чу ли го, Геш? — обърна се полицаят към този, който излезе от къщата.

— Провери ли му разрешителното? — подозрително го измери той.

— Абе, това да не е онзи умник, който открил два еднакви пръстови отпечатъка?

Явно господин Балкански при посещението си в полицията не бе оплаквал само посиненото си око.

— Чакай… Флорина ли каза?

— Той е!

Те избухнаха в смях. Марк изчака да се укротят и миролюбиво запита:

— Може ли да ви отнема госпожица Камалиева за няколко минути?

— Абе, вземай я…

— Чакай, шефе. Тоя сигурно ще хвърли някой друг виц.

— Вярно!

— Питай тук — великодушно разреши началникът и другите двама приближиха в очакване на нещо извънредно весело.

Марк въздъхна и погледна към жената. Мускулчетата по лицето й играеха. Шегите на рицарите ченгета май не й допадаха.

— Имате ли проблеми с времето?

— Моля?

— Разбрах, че работите в града и понякога закъснявате. Тя се навъси едва забележимо.

— Вярно е.

— Защо?

— Ох, не знам дали ще ми повярвате!

— Ще ви повярвам — окуражи я той.

— Часовниците, господине, часовниците. Колко пъти съм ги носила на ремонт, редовно ги сверявам от радиото и пак…

— Благодаря ви, госпожице. Това е ферма, нали?

— Ферма — вдигна тя рамене.

— Но виждам, че няма животни.

— Още баща ми се е отказал от животновъдството, господин Флорина.

— Защо?

Единият полицай прошепна нещо и другите захихикаха.

— Как да ви кажа… Животните мрели… Не вървяло… И когато две крави една след друга родили телета с по две глави, баща ми се отказал.

— С две глави?

— Да.

— Благодаря, госпожице. А какви са отношенията ви с „Ватерло“?

Тя се напрегна.

— Как да ви кажа…

— Както е.

— Те искат да им продам фермата. А аз не искам. Един техен адвокат постоянно ме търси и предлага какви ли не суми и варианти за сделка.

— Благодаря, госпожице. А виждали ли сте… — Той се поколеба. — Виждали ли сте НЛО?

Ония тримата не издържаха и се затресоха като гибони. Добре, че не бяха на клони — щяха да ги изпочупят.

— Понякога дори много често, Марк — тихо рече тя.

— Благодаря ви, госпожице. — И се обърна към полицаите: — Нямам повече въпроси.

Шефът тупаше възторжено Геш, който бе дал идеята да слушат Марк и издаваше нечленоразделни звуци в изобилие.

— Ох!… Голяма работа е това детективско бюро… Един нормален няма в него!

Марк се направи, че не чу комплиментите, целуна ръка на госпожица Камалиева и влезе в колата. Запали двигателя, даде напред до ченгетата, ухили се ехидно в муцуните им и рече:

— Обзалагам се, че ще свършите само една полезна работа — ще опикаете градината на госпожицата.

Даде газ и подкара колата бясно. Фермата на Камалиева се изгуби в сивия шлейф прах.

„Боже мой, нима тук е Зона?“ — изпъшка Марк.

На главния път зави наляво, към планината. Гледаше унесено огромните дървета около пътя, шеметните урви, идиличните пъстри поляни, запазили още своя свеж вид въпреки изгарящото августовско слънце, и си мислеше за нещо свое и тревожно. Когато колата изпълзя на гърба на един от върховете и долу светнаха грады и цялата котловина, той отби на банкета и спря. Постоя малко умислен и слезе бавно.

Котловината бе дълга може би двадесет и пет километра и широка около петнайсет, насочена север-юг. В южния край бе градът — предимно къщи и зелени дворове по краищата, високи, бели здания със святкащи прозорци в центъра. По склоновете на планината от трите страни се катереха вили и овощни градини. В средата се простираха халетата на местната промишленост — текстилната фабрика на братя Михайлови, завод за видеотехника и радиоелектроника, няколко цехчета за производство на мебели. В северния край се простираше фирма „Ватерло“ — опасан с висока ограда трапец.

Марк се съсредоточи на него, но огромните дървета заемаха по-голяма част от двора, така че твърде малко можеше да се види. В горния край, в склона на планината, се мяркаха сиви бетонни постройки. Висока бяла сграда и няколко асфалтови къса край нея. Това май бе всичко…

Не, не бе.

В далечния край на двора се появи блестяща сфера и започна да се издига нагоре. В долната й част заискри сребриста светлина, тя видимо увеличи скоростта си и в момента, когато излезе от фона на планината, се стопи в синевата.

Марк дълго гледа в тая посока. Размърда се, извади от джоба си бележник и евтина химикалка и бързо скицира района долу. С малко кръстче отбеляза мястото, откъдето излетя сферата. Поразходи се с увиснали рамене. После седна до предната гума, облегна се на калника отчаян.

„Значи е Зона“ — мислеше той и му идеше да вие от злоба, мъка и безсилие. Защо все той? Защо той, Джон Елрой Макгавърн от щата Делавар, Америка, Георги Иванов от Котел, България, наричан още в Македония Марко войвода, Марко паша и Марко Лерински, трябва да обира вече столетие и половина луфтовете на света? Защо тия двамата — Джон и Марко, — събрани под името Марк Флорина, да не изживеят спокойно оставащото им време?…

„Зона е… Зона…“

Вече не виждаше котловината, планината, града. Телом и духом той беше в полутъмна зала с огромен екран. Вътре освен инструкторите, лекарите и психолозите, бяха и те. Тринайсетте, които издържаха последния изпит и излъгаха десет пъти по ред „Рейнджъра“ — двуметрова електронна кула в джунглата, тъпкана с датчици и сензори, до която курсистите трябваше да се доберат, без да ги засече.

Светна скрито осветление и от полумрака на трибуната излезе висок мъж с бели коси и пепелява брада.

— Аз съм Ерик Снелинг — рече той с нисък, плътен глас. Марк погледна вдясно — до него седеше Раул Перес, партньорът му от началото на курса. Разбираха се чудесно, допълваха се идеално и ако бяха стигнали до края на обучението, значение имаше и това. Тук много държаха на двойките. Раул леко повдигна вежди — и той не бе чувал за тоя Снелинг.

— И понеже в момента сигурно си казвате: „Е, какво от това, че си Ерик Снелинг?“, аз ще издам една малка тайна. Всичко, през което преминахте досега, е плод на моя ум.

Никой не помръдна.

— Добре — рече той доволен. — Ако преди девет месеца ви кажеха какво ви предстои, вие щяхте да скочите и извикате: „Дайте ни това копеле, чийто ум е родил тия гадости!“ Да… Но сега никой не трепна, никой не мръдна дори с клепач. Адът има девет кръга. Моята методика има девет етапа. От ада излизаш пречистен. От моите учебни центрове — супербоец. Вие ще падате от небето и ще воювате. Ще влизате във вода и ще оживявате. Ще дебнете като змии с дни и ще убивате. Ще влизате в огъня и ще излизате невредими и още по-здрави. Вие сте като саламандъра! Вие сте най-добри!

Ерик Снелинг огледа залата с горящи очи.

— Е, дойде време за истинската работа. Но чуйте какво ще ви каже доктор Мишел.

Той се дръпна и в светлината на лампата влезе друг мъж — пълничък, олисял очилатко с физиономия на човек, на когото финансите са в ред.

— Още преди девет месеца ние знаехме, че от петстотин тридесет и седем подали документи кандидати за групата с кодово наименование „Кобра“ трябва да останат една дузина. Е, сгрешихме — вие сте с един повече, но пък и обучението още не е завършило… Остават три дни… Виждам, че някои от вас се усмихват — след всичко, което беше, може ли, съществува ли човешки ум, който да измисли нещо ново? Има ли трудност на Земята, която да не сте преодолели? Има ли болка, която да не сте изболели? Има ли страх, който да не сте изживели?… Има. Животът е по-богат от всяка човешка фантазия. Още повече че този живот е извънземен.

Тринайсет стола изчаткаха сухо. Доктор Мишел посрещна с лека усмивка изправянето на тринадесетте млади мъже и рече:

— Благодаря ви. Чрез вас спечелих сто долара. Преди да влезем, се обзаложих с мистър Снелинг, че ще реагирате по този начин, когато разберете за какво сме ви готвили. И така, след час всеки от вас ще получи плик с осемдесет хиляди долара и три дни отпуск. Който иска, може да си отиде и пие бирата в което и да е кътче на добрата стара Земя. Който иска, може да се върне… За да поработи. Но преди това ще ви разкажа нещо.

Екранът светна и залата бе залята от сини, топли вълни. Камерата бързо се носеше към зеленикаво-кафяво петно в дъното. То нарастваше, изпълваше хоризонта и в един момент се разбра, че това е остров — гол и тревист в северната част и покрит с гъста джунгла в южната.

— Тук преди три години фермерът Елайъс Смит за първи път срещнал извънземните.

Камерата се стрелна надолу и в пълен кадър на монитора застана небръснат слаб мъж с трескави очи.

— Да, това е Елайъс. Той търсел изчезнало теле от стадото си и бързал, защото се смрачавало. И се натъкнал на него — черен, слаб гигант, клекнал в тревата. Елайъс Смит се учудил, защото не бил чувал на острова да живеят негри, но решил да се обади — още повече че тоя можел да знае нещо за добичето му. Извикал. Оня се стреснал и скочил. Сега се изненадал пък фермерът — негърът се оказал почти триметров, имал странна физиономия и огромни черни очи без зеници.

— Що за чудо си ти? — откъртило се от Елайъс.

В същия момент негърът се стопил, изчезнал.

Доктор Мишел млъкна. Кадърът се размърда и фермерът раздвижи устни.

— … Стопи се… Как да кажа… по-точно се разтвори в продължение на няколко секунди във въздуха. Да, избледня и изчезна. Какво изпитвах ли? Учудване, само учудване… После, докато напусна острова, много пъти ги срещах и все се страхувах. Но тогава се учудих.

Кадърът замря и от светлия кръг доктор Мишел рече строго:

— Запомнете това — когато бъдат изненадани, те не могат да влияят на чуждите емоции.

Камерата започна бавно да се издига и спря погледа си от високо на острова — ясно се виждаха на границата между джунглата и равнината четири постройки, разположени на седем-осем километра една от друга.

— Това са ферми. На мистър Смит, когото вече видяхте, Родригес, Робинсън и мис Тейлър. Те също са заснети и можем да ги чуем. Но ще ви спестя времето — все пак чакат ви три дни отпуск и осемдесет хиляди долара. Та споменатите фермери преживяват, всеки по своему, един голям ужас — преселението на животните от джунглата в другата част на острова. Една прекрасна утрин всичко живо — сърни, змии, маймуни, тапири, гущери, котки, вълци, мравки, бръмбари по земята и папагали, гарги, орли, лешояди по въздуха — започва да се изнася извън нея. „Виждала съм подобно нещо преди много години в Азия — запали се степта и всичко живо се юрна да бяга“ — казва мис Тейлър. Но четиримата отричат да са забелязали и следа от пожар. Тази картина се допълва от още една подробност — кравите от фермите, дотогава охотно пасящи между дърветата, започнали да се дърпат и мучат уплашено още като ги подкарват в тая посока.

Подобна е и реакцията на хората. Всички споделят, че щом помислят за гората, мигом ги обзема странно безпокойство. Но човек нямаше да е човек, ако се съобразяваше с някаква неясна и неопределена боязън. Въпреки тупкащото си сърце една прекрасна слънчева утрин мистър Робинсън — виждате го на екрана — се озовал на стотина метра в джунглата.

От монитора ги гледаше остронос мъж с лисичи очички.

— Да — проточи той. — Видях го на полянката. Първо всичко почервеня от светлината. Дървета, земя — всичко. Без шум, без да трепне листо по храсталаците… Кълбото се спусна на чистото място. Беше голямо колкото един джип. Но кръгло. Отвори се като разрязана ябълка и от него излезе висок черен мъж. Колко висок ли?… Ами като седеше, бе колкото мен… Извиках от изненада и уплаха. Той мигом се обърна. Очите ни се срещнаха… Страшни очи! Не мога да ги опиша… Вдигна ръка. Имаше в нея нещо като конско чесало… Уплаших се, много, много се уплаших и хукнах презглава…

Доктор Мишел като че ли въздъхна.

— Следващото островно чудо са часовниковите аномалии. Фермерите забелязали, че часовниците им започнали да изостават — от Смит, който бил най-близо до гората, с трийсет и пет минути на денонощие до мис Тейлър с двайсет минути. И това преживели. Но следващото… Край фермите започнали да се навъртат странни същества. Но чуйте мистър Родригес.

Той беше мургав, мустакат и с коремче — типичен мексиканец.

— Карам джипа и иззад едни храсти пред мен изведнъж изскочи жена. Върви в моята посока. Тънка, стройна, полюшва бедра. А косите едни кестеняви и дълги… Викам си: тая само при Робинсън е тръгнала. Ние много с градските от южния край не се имаме. Ходим до града само за провизии. Но Робинсън се имаше… Затова си помислих, че е някоя градска уличница, която той е извикал. Рекох си: защо… хм… защо да не й дам и аз някой долар? Три седмици не бях виждал жена… Изсвирих с клаксона — тя не се обърна дори, върви си. Дадох газ, набих спирачките, щом се изравних с нея, и се наведох да й отворя вратата… Боже мой!

Мистър Родригес хвана лицето си с длани, постоя така и рече бавно и с неохота:

— Косите ми се изправиха… Имаше животинско, обрасло с козина лице… Да, приличаше на мечка… И на маймуна… Страшно лице!… Добре, че не бях угасил джипа… Тя посегна да отвори вратата, а аз включих на скорост и дадох газ…

Марк трепна и се извърна леко — от другата страна на банкета спря бял форд и от него слезе среден на ръст мъж, облечен в къси гащи и бяла фланелка с червен надпис „Кока-кола“.

— Хей — извика той.

От колата надничаха три-четири любопитни лица.

— Закъсал ли си?

— Не, приятелю — каза Марк и в гърлото му се надигна нещо топло.

— Лошо ли ти е?

Марк се изправи с огромно усилие на волята. Усмихна се криво-ляво и попита сърдечно:

— Защо трябва да ми е лошо?

— Просто сте бледен… Значи няма проблеми?

— Няма.

— Е, добре… — На човека му бе неудобно. — Аз тръгвам…

— Благодаря ти, добри човече — тихо рече Марк.

— Хе… Ама аз какво… — продължи да се оправдава оня, докато влизаше в колата. — Аз… помислих си…

Марк му махна и от задната седалка му отвърнаха няколко ръце.

— Дано — рече с болка и надежда той, — дано не е Зона…