Андрея Илиев
Епизод от войната (8)

8.

Най-после монахините отвориха манастирските порти и пуснаха в двора посетителите.

Марк стискаше зъби пребледнял. Около него възрастни жени, две малки момичетата с набъбнали кореми, двойка мъж и жена не в първа младост, няколко цигани шепнеха приглушено, притеснени от екота на каменните плочи.

В дъното на двора, под огромен бряст, се гушеше малка, съсухрена като селска бабичка църква.

Хората спряха и млъкнаха.

Отвътре излезе висока жена с бяло строго лице, което контрастираше на черното й облекло. Изпод покривалото на главата й надничаше кичур посивели коси. Сигурно беше около петдесетгодишна.

Тя огледа хората.

Марк стоеше сред последните. От разговорите отвън бе разбрал, че Секула посочва кой да влиза при нея и се бе подготвил да чака. И затова се изненада, когато погледите им се срещнаха. Смути се: очите й бяха кафяви, тежки и зачудени. После чу през болките в главата, че тя го вика, и си запробива път.

Тук-там зашумяха. Някой извика:

— Той дойде по-късно!

Секула се раздвижи и рече:

— Аз го повиках.

Хората зашушнаха — как, кога, тя сега си отвори за първи път устата, значи вярно е…

Обърна се и влезе в църквата. Марк я последва.

Жената коленичи в дъното пред централната икона на Иисус Христос и стоя така с приведена глава може би около минута. Изправи се рязко, приближи го стремително, вгледа се в лицето му с присвити очи и попита:

— Защо не се помолиш?

— Не вярвам — вдигна рамене Марк.

— В кое?

Той посочи с усилие иконите, свещниците, ниския свод. Издържа погледа й — строгостта в него се смени с леко стъписване.

— Ти човек ли си? — запита тя внезапно.

Марк се люшна.

— Що за въпрос? — преглътна той.

— Човек ли си? — повтори Секула тихо и страшно.

— Човек.

Тя мина встрани, надникна зад него.

— Нямаш ореол.

— Какъв ореол?

Секула посочи сиянието на иконата около Христос.

— Като този.

— Но… аз не съм бог!

— Всеки човек има излъчване.

— Значи и аз трябва да имам.

— Нямаш — прекъсна го тя. — Защо?

— Откъде да знам? — разпери той ръце. — Сънувам едни сънища. После ме боли главата. Адски. На периоди. Казаха ми, че ти можеш да ми помогнеш.

Тя го гледаше замислено.

— И друго: кой съм аз? Кой?… Къде ми е детството? Защо не си спомням първото си момиче? Защо всички мои спомени от един момент са мъгляви, без образи?…

Секула поклати глава и рече бавно и категорично:

— Щом нямаш ореол, не мога да ти помогна.

Подът се раздвижи, иконите се люшнаха.

— Какво ти е?

— Загубих надежда — каза едва-едва Марк и тръгна към вратата с увиснали рамене.

Стъпките му отекваха тежко и се забиваха методично и равномерно в мозъка му.

— Хей! — извика гледачката.

Той спря и се обърна.

Тя още гледаше към него, но със съжаление.

— Ела вдругиден.