Андрея Илиев
Епизод от войната (5)

5.

Васил го стовари пред къщата на госпожа Йосифова, ухили му се просташки и потегли с такова свирене на гумите, че ако го видеше господин Балкански, уволнението не му мърдаше.

Марк приближи със смъкнати рамене дворната порта от ковано желязо и затърси с очи по нея някакво средство за известяване на домакините, че гостите висят отвън.

— Отворено е, влизайте!

Госпожа Йосифова вече тичаше по алеята към него.

Той прокара длан по лицето си.

Това, което приближаваше, имаше твърде малки сходства със сутрешното сиво и скромно същество. Косата й бе вързана небрежно на опашка встрани, гримът на лицето й бе обилен и въпреки това не дразнеше. Очите й искряха, влажни и жадни, като на гадже в пубертета.

— Заповядайте! Добре дошли!

И тя безцеремонно се обеси на врата му и го захапа за ухото. Марк се опита да противодейства, но госпожата се изхитри да положи гърдите си в ръцете му. Той се уплаши да не изтърве големите тежки кълба и застина. Тя пролази с езичето си целия му врат и спря на ключицата. Изпъшка с побелели очи и се разбърза:

— Хайде вкъщи.

Докато вървяха по дългата алея, застлана с асфалт, към двуетажната къща с бели колони отпред, той успя да види, че госпожата има много тънък кръст и много дълги крака, които подобно на гърдите съвсем не държеше да са скрити-покрити. Другото — големият двор, обраслата с гъста растителност градина, подравнените тревни площи, килимите от цветя — плуваше в здрач.

— Много съм доволна от вашата кантора. Момчетата се справят добре с проблемите ми. Да, доволна съм. Но, ето пак… През някакъв период от време… Какъв ли? Е, не много голям… А вие къде работихте, господин Флорина? Да не сте професионален спортист? Приличате на тенисист… Не, не, по-скоро на боксьор. Но красив боксьор, господин Флорина.

Марк спря пред мраморните стъпала, огледа облицованата с бял камък сграда и се опита да прекъсне монолога на домакинята:

— Аз ще пообиколя… Да се запозная с обстановката.

Честно казано, той още не можеше да повярва, че мисията му тук е само да я изчука.

Тя чак хлъцна от изненада:

— Каква обстановка?

— Нали се оплаквате, че вечер ви безпокоят?

— А, това ли… После, Марк, после… Нали мога да ви наричам с малкото име? Приготвила съм малка закуска. Вие трябва да хапнете. Подозирам, че ще ви трябват много сили тази вечер, Марк.

Той хвърли последен поглед на градината, мимоходом отбеляза няколко подхода към сградата и прекрачи прага.

Мрамор, огромни огледала, полилеи от кристал. „Дотук поне четиристотин хиляди“ — мрачно прецени Марк.

Холът бе застлан с разноцветен пищен килим, красив като пролетна поляна.

— На килима ли се чудите? О, това тук е нещо обикновено. Местен специалитет, ако мога така да се изразя. Тъкан е на ръка.

— Сигурно струва доста?

— Сигурно… Знам ли? Наследство ми е. Впрочем всичко е наследство.

И тя завъртя очи и ръце с усмивка, по-ослепителна и от военен прожектор.

— Ще ме извините ли, Марк?

Той седна на дивана в дъното. Дамаската бе с източни мотиви — напълно в тон с тапетите и килима. Масичката бе малка, от типа тръбна мебел с матирано тъмносиньо стъкло вместо плот. Встрани от нея бе просната огромна меча кожа.

— Много си я обичам — изчурулика госпожа Йосифова и кимна към кожата. — Мечката е убита лично от оня диктатор… Как беше? А, Тодор Живков!

Марк изхъмка със залепени в нея очи. Домакинята бе свалила лекомисления си тоалет и сега пред него стоеше почтена домакиня в домашна обстановка. Беше облякла алена туника, закопчана небрежно на корема. При всяка стъпка тя се разтваряше на най-неочаквани места и предлагаше на влюбения съпруг ту част от бедрото, ту едната или другата гръд, загорели от слънцето до какаов оттенък. Изпод спуснатите й черни коси надничаха дълги ефектни обеци, а на ръцете й тракаха поне дузина гривни, чийто блясък крещеше неистово: златни сме!… Впрочем май от същия презрян метал бе и блюдото, което госпожата носеше.

— Уиски? С лед, нали? Ето грозде, шоколадови бонбони, тортичка… Обичате ли торта, Марк? А ето и диня, кока-кола…

Масата май вече се огъваше, а блюдото бе все така пълно.

— Да — констатира и тя. — Няма да се събере всичко. Ще ви го сложа до краката. Ако си харесате нещо, не се стеснявайте.

Госпожата седна плътно до него с разголени бедра и му поднесе кристалната чаша с уиски. Докато той пиеше, тя започна да го гали по рамото.

— Мъжът ви трябва да е бил богат човек, госпожо.

— Наричай ме Елена, Марк. Да, беше богат.

— И е имал навярно престижна професия.

— Той ли?

Тя бе разсеяна — вниманието й бе разделено между разговора, жадното му поглъщане с очи и трескавото разкопчаване на ризата му.

— Беше лентяй — изтърси тя.

— А парите и всичко това?

— От свекъра ми са. Той е бил кадърният човек. Можеш ли да си представиш, че е започнал с павилион за сироп?… Сега такива няма. Всичко е с автомати. Но тогава е имало.

— Кога е било? — опита се той да изкара ръката й от пазвата си и да свали лявата й гръд от рамото си.

Късно — госпожата се бе вкопчила в него като кърлеж.

— Кога… отдавна. Като разрушавали основите на тоталитаризма.

— И всичко това е от сироп?

— С него е започнал.

— А как е завършил?

— С флот от петнайсет кораба, фирма за производство на електроуреди, верига от ресторанти, издателска къща, няколко вестника и какво друго… Счетоводителят ми знае по-добре.

— Дано — посегна към уискито Марк и се опита да спре научноизследователския поход на госпожа Еленината ръка под пъпа си.

— Пий, миличък. Уискито тук е като вода.

— Мъжът ти…

— Стига! — неочаквано извика тя и заряза заниманията си. Марк едва не изпусна чашата. — Не ми напомняй за това копеле!

— За кое, госпожо?

— За мъжа ми! — разтрепери се тя. — Мразя го! Ненавиждам го! Живота ми стопи! Умря, но успя да погребе и мен! Защо мислиш, че се въртя около вашата агенция и търпя разни пелтеци, дебелаци и слепоци? Или гадната физиономия на онова курве Пена, което тлъстият сладострастник префасонира на германка! А?…

— За Сабине ли става въпрос?

— За Пена! — изпищя сърдито госпожа Йосифова и дали от гласа, дали от опъването на коремните й мускули, но магията, която държеше пеньоара на кръста й, отказа и тя откри за Марк и последните детайли от себе си.

Той млъкна впечатлен.

Тя изхлипа и се хвърли на врата му.

— Представяш ли си, той ме затвори в този дом. Ако прекарам и една нощ извън него, всичките пари, цялото имущество минават в разпореждане на кметството. Нямам право да се срещам с мъже по заведения, частни домове и къде ли не още. Вкъщи при мен не могат да идват бизнесмени, инженери, ковачи, зидари, свинари, войници, шофьори… Тридесет и шест страници е само списъкът на професиите. А водопроводчици и елтехници могат да ремонтира нещо у дома само, ако аз съм в друга стая.

— Ужас! — ахна Марк. — Откъде му е дошло на ум?

— Четири години го мисли. Лежа и мисли.

— Лежа?

— Беше парализиран. Катастрофа… И го измисли. А тия гадини от кметството…

Марк се дръпна рязко:

— Видяха ме!

— Какво? — учуди се госпожа Йосифова.

— Че влизам тук!

Тя се засмя.

— С теб може.

— Как?

— Нали си детектив? Няма те в списъка. Само детектив и космонавт е изтървал мръсникът в списъка към завещанието. Космодрум наблизо няма. Добре, че господин Балкански откри детективско бюро…

Госпожа Йосифова впи жадно устни в неговите.

Марк, убеден най-после окончателно кое е единственото нещо, което тук очакват от него, реши, че е време да заработи парите на колегите и побърза да се завре под мишницата й.

— На кожата… — изстена тя. — На кожата искам…