Андрея Илиев
Епизод от войната (3)

3.

Таксито спря пред десететажен жилищен блок с окапала мозайка и счупени стъкла на входната врата.

— Тук ли?

— Тук — изръмжа шишкото, подавайки няколко монети на шофьора.

— Фирмата не е от преуспяващите — саркастично констатира младежът.

— Че защо му е на детектива лукс? Той си изкарва хляба на улицата…

Достатъчно, че е в центъра.

Младежът тактично замълча и последва шефа си в първия апартамент вдясно. На вратата с големи букви бе написано „Детективска кантора Балкански“.

— И слушай, нито дума за… произшествието — почти се примоли дебелият.

Антрето бе светло и чисто, с вграден гардероб и голяма закачалка.

— Василе! Кънчо! Сабине!

— И маце ли си имате? — оживи се младежът.

— Да, непрокопсанико! Но не го използваме за това, което си мислиш.

Той изкриви устни.

В хола, оборудван с три бюра и изтърбушен диван пушеха двама. Те с явно неудоволствие се изправиха и угасиха цигарите.

— Пушите, а? — изрева дебелият. — А работата?

— С-с-с… — започна единият и засече на първата буква.

Младежът го загледа с интерес.

— Тоя пелтек ли е?

— Не ми викай пелтек! — бързо изстреля той и се извърна към него почервенял.

— Не е ли пелтек?

— З-з-заеквам — след няколко захапки на въздуха поясни пелтекът.

— Има дефект в говора — допълни вторият.

Младежът се извърна, надникна в лицето му и ахна:

— Я! Тоя пък кривоглед!

— Моля, без обиди!

— Какви обиди? — учуди се младежът и се завъртя пак към шефа. — Не е ли кривоглед?

— Кънчо — представи го дебелият.

— Има дефект в зрението — обясни без засичане Васил.

Шефът изпъшка и се тръшна на стола зад най-масивното, украсено с телефон бюро. В този момент се отвори вратата към другата стая и в рамката й застана неземно създание с руси коси и розова поличка, изпод която срамежливо надничаха бели бикини.

Младият човек бързо затвори очи, протегна ръце към нея и попита уплашено:

— Тя глуха ли е?

— Не — учуди се Кънчо.

— Тогава може би куца?

— Нне — проточи Васил.

— Защо да куца? — озадачи се дебелият.

— Няма ли някакъв дефект? — поотвори очи младежът. — Да не е с изкуствено чене?

— Какъв е тоя циркаджия? — позеленя русокосата.

— Марк, новият ви колега — галантно се представи той. — А ти си Сабине, нали?

Мацката пресече стаята, стиснала устни и хвърли книжна папка на бюрото пред шефа. Той я взе, отгърна я и вдигна очи.

— Но тя е празна!

— Именно. Никакви клиенти. Никакви поръчки.

— Ще се разоря — жално изпъшка шишкото.

— А наемате нови работници.

— Налага се, Сабине… Бизнесът…

— Хайде, шефе, това си е ваша работа. Вие плащате.

— Но ние трябва да го учим — жално се опита да се намеси Кънчо.

— Ти мълчи! — прекъсна го дебелият. — Колко ли знаеш, че ще го учиш.

Сабине за първи път огледа младежа и то доста безцеремонно. Изхъмка одобрително и неочаквано се оживи:

— Шефе, можем да го използваме само за тънки поръчки.

— А, не — подскочи Кънчо.

— Н-не — измуча Васил.

Дебелият се почеса по врата затруднен.

— Бива го — сви устни Сабине. — Ще увеличи клиентелата.

— Шефе! — намеси се Кънчо. — Нали детективът трябва да може всичко?

— М-да…

— А к-к-ак… — заопъва врат Васил.

— А как ще можем, щом не практикуваме? — сърдито го разшифрова Кънчо.

— То затуй сме на това положение — сви презрително устни Сабине. — Шефе, това ще е за добро на фирмата.

— Щом е за фирмата — съкрушено махна с ръка той. — Ще се сменяме с господин Марк…

— Марк Флорина — поклони се учтиво младежът.

— Да… Сабине, донеси договор.

Васил и Кънчо замърмориха недоволни. Сабине се завъртя така рязко, че полата й се събра около кръста.

Марк я изпрати с поглед и цъкна възхитен.

— А това — шефът хвърли кожен куфар на дивана до него, — са инструментите ти. Всичко необходимо за сваляне на отпечатъци… Шперцове… Чакай. За какво ли ти ги давам?

— Не знам — сви рамене Марк.

— Знаеш ли да работиш с тях?

Кънчо и Васил захихикаха ехидно.

— Знам.

Усмивките им замръзнаха.

— Добре… — кимна дебелият. После едва не подскочи: — Знаеш?

— Знам.

И си спомни. Вратата скръцна — влизаше дългучът с големите като лопати уши и с неизменното кафяво изтъркано куфарче. „Пръстчетата, моля!“ — безизразно казваше той. Всеки ден, в девет и петнайсет. „Пак ли! И защо?“ — сумтеше Марк. Оня започваше внимателно и уверено да сваля пръстовите му отпечатъци. В безброй варианти — от стъкло, хартия, дърво, деветдесет и девет вида пластмаси, металите от комай цялата Менделеева таблица… Марк се намръщи: споменът не бе от приятните…

— Откъде?

— От училище.

— От училище ли? Не ме занасяй! Знам училища с изучаване на чужди езици, икономика, дърводелство, рисуване, правене на грънци…

— Моето беше със засилено изучаване на криминалистика.

— Хм… — изръмжа шефът. — Абе, ти откъде си?

— Аз бих започнал с това — подметна Кънчо.

— И аз — потвърди без засечка Васил.

— Виждал съм те някъде… — замисли се господин Балкански.

— Изключено. За първи път идвам в града.

— Напомняш ми някого…

— Имам двойник — призна чистосърдечно Марк.

— Кой?

— Чарли Чаплин.

Васил и Кънчо се изхилиха. Дебелият ги изгледа смразяващо и завъртя заканително глава.

Сабине отново влезе като фурия.

— Ето договора. Подпиши тук!

— Чакай! — извика отчаян шишкото.

Марк застина от врата нагоре, вперил очи в деколтето, което се люлееше на два-три сантиметра от лицето му, но това не му попречи да не изпълни с ръка заповедта на шефа — подписа се точно на мястото, където трябваше.

— Какво има? — обърна се Сабине.

— Стана тя… — изсумтя дебелият. — Абе, аз защо не те изпитам?

— Изпитай го! — извика и удари с юмрук по бюрото си Кънчо.

Васил само удари с юмрук по бюрото.

— Питай — промърмори Марк.

— Какво ще кажеш за Бертильон?

— Бертильон?

Сабине му правеше отчаяно знаци откъм вратата за нейната стая.

— Подсказва — издаде я Кънчо.

— Искаш ли го? — ядоса се шефът.

— Договорът е подписан — вдигна рамене момичето и четиримата мъже моментално свалиха погледи надолу с надежда, че поличката ще ги последва.

— Даа — разочаровано проточи господин Балкански.

После бръкна в чекмеджето, извади омачкана книга с тлъсти черни букви „Учебник по криминалистика“, хвърли го към новия и заканително размаха пръст:

— Чети! Пак ще те изпитам.