Андрея Илиев
Епизод от войната (29)

29.

Близо три часа го снимаха, разглеждаха, изследваха. Марк търпеливо понасяше всички процедури и кротко отговаряше дори и на най-тъпите им въпроси. Най-после хората в бели престилки го предадоха на рендетата от охраната, а те го подкараха по коридорите. Качиха го в асансьор и слязоха седем етажа надолу. Марк се пообърка, но скоро съобрази: трите етажа бяха под земята.

После пак походиха из лабиринт от коридори, преградени с врати от метал и стъкло, чиито механизми отговаряха само на дланта на горилата, която вървеше отпред.

Въведоха го в обширна зала с много монитори, компютри и двайсетина сътрудници. Всичко бе в бяло и светлосиньо.

— О, нашият многознайко! — възкликна доволен едър мъж, облечен официално като че ли за прием. — Как попаднахте тук?

Марк веднага го позна — мистър Бач. Най-впечатляващо в него бяха очите — черни, дълбоки и страшни. Умни, студени и безчувствени. „Сигурно като малък е разчеквал жаби и е бесил котки“ — помисли Марк. После прибави с черен хумор: „Ако е бил въобще малък…“

— Как е фирмата ви?

Марк срещна спокойно погледа му и макар да разбра, че е загубил, промърмори:

— Каква фирма?

— Продават ли се червата ви?

— При вашата конкуренция — трудно.

Бач се засмя доволен.

— Чудно. Детектив плюс амбулантна търговия с черва и джигери.

— Това е нищо — ухили му се Марк. — Познавам един, който се смята за голяма работа, а праща хората си да чукат по прозорците на една грозотия.

— Да, да… Не пропусна да се похвалиш. Макар че, ако нямах друга работа, бих се заел с тая жена.

— Ще ви прилича — саркастично подметна Марк.

— Тая Камалиева е феномен — усмихна се Бач. — Тя е второ поколение в Зоната и в организма й са настъпили интересни изменения.

— Оная работа й е една — цинично подхвърли Марк.

Глупости… Тя не се поддава на внушения.

— На това му викат инат.

— Н-не. Такава масирана психична атака не би издържал никой. Накрая специалистите ни й откриха слабо място — страхува се от близост с мъже. Говорехме за вас. Много знаете.

— Може пък така да ви се струва.

Бач поклати глава.

— Разбрахте ли какво правя с тези, които знаят прекалено много?

Марк погледна красноречиво работещите сътрудници край компютрите, настръхналата охрана до вратата и кимна:

— Предполагам, че не им режете главите.

Бач го стрелна с интерес.

— Аз не унищожавам, а размножавам многознайковците.

— Много мило — каза Марк без ентусиазъм.

— Добре измислено, нали? Армия, разделена примерно на десет, вече не е армия. Човек, поделен на десет, вече не е човек…

После се оживи внезапно:

— А с каква цел топъл женски глас е разпитвал шивача и шапкаря ми за някои мои размери?

Марк се намръщи като при зъбобол.

— Не ви се говори? Нищо не ми коства да ви пусна в изстисквачката и да науча всичко, каквото сте си помислили от рождението досега.

Марк го погледна недоверчиво.

— Не вярвате? Има такъв начин и има такъв апарат. Аз всичко знам и всичко мога да науча.

— Че направете го — заяде се Марк.

— Първо, нужно е време. Второ, експериментът често носи известен риск. А вие сте нужен някому — жив и здрав.

Марк го огледа замислен.

— И така, имате рядък шанс, плод на доброто ми настроение и свободното време. Въпрос за въпрос, отговор за отговор.

Марк поклати глава недоверчиво.

— Каква е гаранцията, че ще спазите условието?

Бач затвори зейналата си уста, плесна се по коляното и рече:

— Добре, питайте вие!

Марк се отпусна в креслото си. Минаха поне трийсет секунди, преди да попита:

— Какво става тук?

— Вие наистина сте рядък екземпляр. Бях сигурен, че ще питате за себе си. Загубих.

— Ще отговорите ли?

— Разбира се. Обещах. Най-общо — епизод от войната на световете.

Марк вдигна безразлично рамене.

— Наистина много общо.

— Не ви липсва самочувствие. Да минем на ти, а?

Марк кимна великодушно.

— Един фермер отглежда стадо крави. Обаче някъде — например в съседния град — друг фермер от същия брой добитък изкарва 30 процента повече мляко и примерно по две телета от крава. Какво ще направи нашият човек?

— Ще иска и той да завъди тая порода.

— Е, това става тук. Някъде далече, на друга планета, „фермерът“ е открил друга порода, която му върши по-добра работа. И сега подготвя обора си за други крави.

— Шегувате се — усмихна се Марк.

— Не — поклати глава Бач.

— Баламосвате ме.

— Уви, не. Казвам уви, защото и мен ме боли, че расата, от която произхождам, е вече анахронизъм.

— Вие — човек?!

— Ех, получовеко бедни!… Какво знаеш ти за човека! Че има ли някой на Земята, който все още да смята, че се е пръкнал от маймуната?

— Да. При това повечето.

— Вятър! Хората са засадени цветя. Засадени от друг!

— Кой?

— Онези отгоре!

Марк седна и избърса с длан изпотеното си лице.

— Защо?

Бач се изсмя късо.

— Твой ред е, приятелю.

Марк нехайно започна:

— Искахме да докажем, че вие и княз Шуйский сте едно и също лице.

Бач го погледна с широко отворени очи.

— Системата Бертильон — подсказа Марк.

— О! — плесна с ръце Бач. — Това е една от загадките, които оставям за милото човечество! И вие я разгадахте?… Браво! Да, аз съм княз Шуйский, аз съм загадъчният граф Сен Жермен… Аз съм Парацелз, доктор Фауст… И още двайсетина исторически ребуса. Бях свидетел на повече от осем столетия човешка история без право на директна намеса. Стоях зад събитията и употребих много усилия да заобиколя условието да не оставам в историята.

— И все пак? — предпазливо започна Марк. — Какво „доят“ те от нас?

— Мисля, че ние сме етап от тяхната еволюция. Всичко е заради душата.

— Душата?

— Да. Те се нуждаят от нея, тя е алфата и омегата на тяхното съществуване. При тях няма войни за нефт, земя или вода. Те воюват за души — навсякъде във Вселената.

— А Зоната?

— Много е сложно, за да ти го обясня.

— И все пак?

— Ще карам със земната терминология. Преизподня. Чистилище. Отдел за проверка на качеството. Цех за пакетиране. Рампа за товарене на готовата продукция… Избери си което и да е и ще е вярно.

— Какво? Какво чистят?… Какво товарят?…

— Души.

Марк го погледна замислен. Цялото му същество говореше: ама че ме баламосваш…

— Казваш, че си човек. Как достигна тази възраст?

— Ти все още мислиш, че не съм човек. Макар че сам едва ли проумяваш разликата между човека и биоробота. Тя е толкова малка, че спокойно можеш да я игнорираш.

— Хе…

— Просто защото човекът по конструкция е биоробот. Ти не искаш да повярваш и друго — че там, горе, стои „говедар“ и лашка хората накъдето му скимне. Прииска му се Троянска война, прави я. Днес гътне една империя, утре подгони като стадо хиляди хора от единия към другия край на Земята. Естествено, прави го с математически изчислена цел. Но той диктува, а хората изпълняват. Това не е ли роботизъм? Човек е склонен по конструкция към внушения.

— Питах те друго — прекъсна го Марк.

— Ще ти отговоря. Но искам преди това да ми повярваш. Искам да ме гледаш и да не се чудиш, че пред теб стои човек на осемстотин петдесет и четири години. Искам да повярваш, че това е възможно. Този, който ни е създавал, е заложил и това в нас — може като резервен вариант, но го е направил. Вярваш ли ми?

— Опитвам се.

— Дано, защото иначе всичко, което ще ти разкажа, ще звучи като приказка. Чувал ли си за живата вода?

— Имаше такава приказка.

— Аз я разказах пръв — гордо каза Бач. — За осемстотин години се измени много, но жива вода имаше. Не вярваш ли?

— Вярвам.

— Бях на седемнайсет години и се казвах Франсоа. Бях кучкар в двора на граф Льо Клер. Една вечер излязох по нужда и видях как голяма червена звезда се отрони и бухна в гората източно от замъка. Лумна огън. Събудих другите слуги, но те не повярваха, още повече че никакъв пожар не се виждаше. „Щом е паднала звезда, и то червена, значи някой от кралско коляно ще се спомине“ — уточни Жан, най-възрастният. Но всичко бе така живо и истинско в главата ми, че на другия ден взех три от кучетата и отидох в гората.

Мониторът зад гърба му трепна и показа нещо, което приличаше на звездна карта. Бач се обърна и кимна на сътрудниците си.

— Гостите приближават… И приказката за шапката-невидимка не е измислица. За Долната и Горната земя, за вкаменените стражи… Могъщи са. Но когато я закъсат, са жалки като нас, хората… Първо видях поломените като от смерч дървета, изораната от огромно рало земя. Миришеше на изгоряло… Намерих го край една скала.

— Кого? — не разбра Марк.

— Дребно като японец сиво човече с големи очи. Беше ранено и ме молеше за помощ.

— На френски? — недоверчиво го погледна Марк.

— Не. Устните му дори не помръдваха, но аз разбирах какво иска. Е, помогнах му.

— После?

— После той ми даде жива вода и каза, че ще живея сто и петдесет години. Живях. Сетне те ме потърсиха. Наивни са като деца… Успях да получа отново жива вода. После пак. Бях им нужен… И ето на, вече съм на повече от осем века.

— Твоите ме изследваха. Защо ме боли главата?

— Да. Вече се бях отчаял, че ще ме попиташ. Нали беше в лабораторията?

— Бях.

— И Били ти обясни какво става в камерите?

— Долу-горе.

— Е, точно това долу-горе е станало с теб. Но на по-примитивно ниво. Пълна изненада! Не знаехме, че някъде са стигнали до тази технология.

— Технология?

— Да. За подмяна на личността. Подходът е революционен, много евтин и обещаващ. Затова за теб ще дойдат отдалече… Често те бъркат с Цезар Ардилес, нали? Е, добре. Ти действително си в тялото на Цезар Ардилес.

— Какво? — пошепна с посинели устни Марк.

— За вашата мисия са били нужни изключително интелигентни и изключително здрави физически мъже. Нито само едното, нито само другото. Плюс още няколко „дреболии“ — силно биополе, податливост към внушения, дарба на екстрасенс… Джон Макгавърн е имал едната, а Ардилес другата част. И те просто са направили за няколко месеца от двамата един.

— Лъжеш! А центровете? А подготовката?

— А преди това? — контрира Бач. — Не помниш, защото преди това е била операцията. Твоята душа е била поставена в тялото на Ардилес. Уникално! Дори само заради факта, че е останало тайна за нас.

— Не може да бъде!

— Ти излъчваше през цялото време, млади момко. Впрочем защо говоря в минало време? Ти нямаш биополе, защото то е трансформирано в биоизлъчвател.

— Лъжеш! Лъжеш!…

— Някой черпи информация от теб непрекъснато. И този някой е много интересен за нас. Господарите ти се съпротивляват на волята отгоре…

— Аз и господари?

— Тъжно, нали?… Впрочем няма ли да питаш за тоя… как беше? А, Марко!

— Какъв е Марко?

— Той е елемент на брака. Мисля, че и създателите ти не са го очаквали. Това е рискът да правиш нещо от двайсет и втори век с материалите и технологиите на двадесет и първи. Или душата на Цезар, или на Джон е била на грешната земя за доошлайфане. Размърдването на пластовете е изкарало Марко Лерински отгоре.

— Мистър Бач — рече с плувнало в пот лице Марк, — аз какво съм: човек или биоробот?

— Една минута още… Много е сложно. Казах ти, че човек по начало е склонен към внушения…

— Измъквате се!

— Първо трябва да се разбере по какъв начин се подават командите. По технически път? Съмнявам се. По-вероятно е да използват екстрасенс.

— Екстрасенс ли?

— Да. Откакто започна съпротивата срещу нас, различните научни центрове на Земята работят много по този въпрос. Спомни си: имало ли е моменти, когато си искал нещо, а си правил точно обратното?

— Това е ставало с всекиго.

— Мисли — изсумтя Бач и пак погледна часовника си.

Марк набърчи чело.