Андрея Илиев
Епизод от войната (13)

13.

Господин Балкански влезе в общата стая, остави чантата си на бюрото и извади огромна носна кърпа от джоба си. Прекара я по изпотения си врат и доволен изпуфка.

— Г-г-г… — заопъва врат Васил.

— Какво си затуткал рано сутринта, бе? — измери го шефът.

— Глобен си един долар — намеси се Сабине.

— Цял долар! Защо, по дяволите?

— Закъсня с петнайсет минути.

— Нищо подобно, часът е точно осем.

И господин Балкански завря косматата си китка, украсена с швейцарски „Омега“, в лицето на момичето.

— Беше, шефе — преди петнайсет минути. Или поне така твърдеше радиото.

— Хи-хи! — доволен изгука Васил.

— Боже мой, не ми стига това под окото, ами трябва да загубя и един долар!

Погледите на тримата се концентрираха в лявата горна част на лицето му, украсена със средно голям жълто-син оток.

— Ха! Какво е това?

— Синина, глупачке! — Господин Балкански се изпъна, сякаш там имаше орден. — Впрочем ти защо си пак с пола?

— Горещо е, шефе.

— Горещо ли? Знам ти аз болката, знам…

— К-к-к… — опита се да се намеси в разговора Васил.

Вратата се отвори и в стаята влезе Кънчо. Той изгледа накриво приятеля си и му се тросна:

— Тук съм, къде ще ходя…

— А! — изрева тържествуващо господин Балкански. — Защо закъсня? Два долара глоба!

— Мамка му и живот! — изруга Кънчо и посочи главата си. — Не ми стига това, ами и ще ме глобяват!

Над лявото му ухо косата бе подстригана и там се поклащаше бяла марля.

— Приличаш на младоженец — възхити му се Васил без заекване.

— Развалиха ми прическата — продължи мирния си протест Кънчо. — И два долара глоба! Много е за две минути, шефе.

— Сега е осем и осемнайсет, глупако!

— Осем и три!

— Сабине, кажи на това говедо колко е часът.

Марк унесено прекара ръка по косата си.

— Ах, мамка му… Какво му става на тоя солник?

— Момчета, вижте… Единият идва с посинено око, другият — със счупена глава. Какво се е случило?

— Набиха ни — въздъхна господин Балкански. — Като магарета ни биха…

— Сериозно ли? — мъжествено изпъчи гърди Васил.

— Я не се кокошини — сряза го шефът. — Като нищо ще те пратя довечера да изтупат и твоя прах.

— Но разкажете — примоли се Сабине.

Господин Балкански започна дълго експозе, което продължи до девет часа и в което имаше толкова военни термини, лирични отклонения и ругатни, че навремени Марк, Сабине и особено Васил губеха нишката и се налагаше да прекъсват докладчика, за да се питат какво всъщност трябваше да им каже. В края на краищата изкристализира следното: двамата огледали двора, набелязали вероятните подходи на хулиганите към къщата и на смрачаване заели позиция в градината. Към десет часа ги видели да се промъкват. Господин Балкански подал установения сигнал (изсвирил с уста) и госпожица Камалиева включила осветлението пред сградата. Кънчо и шефът излезли от засадата и заповядали никой да не мърда. Изглежда обаче хулиганите нямали изградени воински навици, защото вместо да изпънат ръце по кантовете, размахали ги по адрес на защитниците на обществения мир. В резултат — ето пораженията… Плюс един долар глоба.

— И ти ли закъсня, шефе? — зарадва се Кънчо.

— Не злорадствай!

— Ами, шефе! Само се чудя: защо ти един, а аз два долара?

Марк бавно излезе от вцепенението си и тихо попита:

— Лицата им запомнихте ли?

— И още как! — обиди се господин Балкански.

— И на оня свят ще го позная — скръцна зверски със зъби Кънчо.

— Този беше ли там? — Марк обърна към тях творението на компютъра.

Двамата се взряха.

— Май… Абе, като че ли не — тросна се шефът. — Тоя го нямаше там.

Марк поклати глава.

— Абе, вие какви ми ги сервирате? — започна да набира обороти господин Балкански.

— Този е.

— Да не си го видял?

Шефът го стрелна учуден, премести очи към Сабине, сети се нещо и почервеня.

— Вие снощи къде бяхте?

— Как къде? — невинно попита секретарката.

— А, не на мен! Преди да отида в полицията, минах през вилата. Него — и той посочи към Марк — го нямаше. Звъних у вас по телефона — никой не вдигна.

— Сигурно съм спала. Бях уморена.

— А колата? — тържествуващо завъртя глава той. — Къде беше колата?

— Дадох я…

— Боже мой, изчукал я! — извърна се към Васил и Кънчо шефът. — На третия ден я изчука! Аз едва успях на третия месец, а вие, глупаци, сигурно дори не сте я целували!

— Е, шефе…

— Млък! Няма, вече няма да ви оставя секунда свободно време — закани се той на Марк и Сабине. После се сети: — Защо не го арестува?

Марк се засмя късо и на свой ред запита:

— Защо си ходил в полицията?

— Да не би всяка вечер да ходя на гримьор? А, не. Като ме бият, ме боли.

— Аз щях да ги заловя.

— Късно е, чедо. Довечера ще им направят хайка.

— Сигурно няма да успеят — скептично сви устни Марк.

— Защо мислиш така?

— Работата е по-дебела, отколкото можете да си представите.

Сериозният му тон и мрачното лице направиха впечатление.

— Къде си го видял тоя?

— Зае ми гумата си.

И Марк разказа накратко историята с шофьора на фолксвагена.

— Добре — поде шефът след него. — Дайте да си размърдаме мозъците. Можем ли да твърдим, че този човек е свързан с „Ватерло“?

— Можем — рече Кънчо. — Първо, отивал е към рудника. Второ, тия, които безпокоят Камалиева, бягат също натам.

— Логично — съгласи се шефът.

— Н-не можем — замаха с ръка Васил. — Ако е работник т-там, би трябвало да е на с-смяна. Тоест вътре. А ония б-бягат към „В-ватерло“, защото там има х-х-х…

— Храсталаци — помогна му Сабине.

— Д-да.

— Логично — разколеба се господин Балкански.

— Добре — намеси се Марк. — Да видим кое е това сигурно, което притежаваме. На първо място, това са отпечатъците.

— И портретът — добави Сабине.

— Как можем да ги използваме?

— Да застанем пред „Ватерло“ и търсим човека от снимката — вдигна рамене Кънчо.

— А фолксвагенът? — сети се момичето. — Знаем и цвета.

— И това е важна следа — съгласи се Марк. — Ще се заемеш ли?

Васил кимна.

— Шефе, какво можеш да ми кажеш за „Ватерло“?

— Един куп неща. Добиват олово и цинк по някаква нова технология.

— Откога?

— Малко повече от година. Джон Бач, собственикът, е броил луди пари. Всяка седмица оттук тръгва влакова композиция с руда. Преработват я в Белгия…

— Колко работници имат? Местни? Техни? Господин Балкански вдигна рамене.

— Значи ти ще се заемеш сериозно с това.

— Добре, Марк — съгласи се той, но видя ухилените физиономии на Васил и Кънчо и се стресна: — Абе, кой е шефът тук? Какво си се разкомандвал?

— Така ти се е сторило, шефе. Аз само предложих.

— Добре — успокоен завъртя врат той. — Утвърждавам. Друго?

— Другото, което не искам да изоставяме, са отпечатъците. Къде може да има друга банка с дактилоскопични отпечатъци на местните хора? Някое детективско бюро?

— Няма друго — поклати глава Сабине. — Само ние сме.

През това време Васил се задруса на стола като разгневена маймуна, а устата му отчаяно загребваше въздух в усилията си да изхвърли някаква дума.

— Б-б-б…

— Бюро? — опита се да му помогне Кънчо.

— Н-не! — завъртя глава той. — Б-б-б…

— Баня?

— Н-не!

— Бензиностанция?

Васил отчаяно замаха с ръце.

Господин Балкански трясна пред нещастния си подчинен лист и молив и сухо заповяда:

— Пиши!

Четиримата струпаха глави над бюрото.

— Банката! — тържествено обяви Кънчо.

Марк се плесна по челото. Сабине щедро разцелува Васил, от което очите му заприличаха на Кънчовите. Само господин Балкански все още не загряваше.

— Какво хвърляте къчове? — жлъчно подметна той. — Преди да теглиш, трябва да си внесъл.

— Ех, шефе! Всяка уважаваща себе си банка има помещение със сейфове, които реагират само на папилярните линии на клиентите. Сабине, това е работа за теб.

— А ти? — уплаши се господин Балкански някой да не остане без работа.

— Аз ли? — падна сянка на лицето на Марк. — Аз ще обиколя града. Може пък да го срещна някъде по улиците…