Андрея Илиев
Епизод от войната (12)

12.

Марк отвори очи, опипа света и седна на диванчето. Разкърши врат. Взе чаша от шкафа и пусна чешмата.

— О, героят се е събудил!

Сабине.

— Как си?

Чувстваше се сносно. Главоболието му бе минало, тялото бе олекнало.

— Сигурно си гладен?

— Да не би да предложиш нещо? — отвори си най-после устата той.

— Естествено — китайски ресторант, бърза закуска, може и на механа. Където пожелае господинът.

Марк почти се съгласи, но непредпазливо движение почти развали нещата — той случайно видя часовника си. Бе един часът.

— Шефът каза да спя до дванайсет.

— Не се безпокой, няма го.

— Къде е?

— Отидоха с Кънчо да огледат фермата.

— А оня тип?

— Онзи ли?… Няма го зарегистриран в терминала. Затова решиха довечера да направят засада.

— А Васил?

— Той отиде пак да следи оня със стъклените топчета.

— Ама че глупост… Значи сме сами?

— Сами сме — засмя се Сабине.

— И затова ли си се навлякла така?

— Господин Балкански ми забрани да ходя с минижуп — почти се изчерви тя. — Слушай, ако ще обядваме…

— Толкова ли си гладна? — почеса се Марк по врата, явно обладан от други кроежи за близките час-два.

— Изобщо не ми е до ядене — призна тя. — Но искам да изляза от тази дупка. Знам едно местенце на десетина километра от града. За колко ще прескочим с колата…

— Колата ли? — плесна се по челото Марк.

— Надявам се, че не си я продал — разтревожи се тя.

— Знаеш ли, че нямаш резервна гума?

— Защо ми е? — учуди се искрено тя.

— Няма ги и инструментите!

— Но докато закъсам и около мен се струпват куп помагачи, миличък!

— Същото не може да се каже за мен — изръмжа той.

— Тръгваме ли?

— Трябва да върна гумата.

— Каква гума?

— Нали за това ти говоря. Твоята се пукна и помолих един да ми услужи. Трябва да отида до сервиза, за да оправят твоята.

— Е, трийсет минути… Къде живее любезният шофьор?

— Не знам. Докато сменях джантата, той замина.

— Замина? — не се учуди кой знае колко Сабине. — Значи не му е нужна.

— Трябва да го намеря — заинати се Марк.

— Това е лудост! Как ще го намериш из цял град?

Той пак поглади брадата си с маниер на източен мъдрец, но това не предизвика положителен резултат в мозъчната му дейност.

— Каква бе колата? Фолксваген? В града има поне сто хиляди автомобила. От тях десет хиляди са фолксвагени.

— Колата бе червена.

— Основен цвят. Поне две хиляди са червени.

— Отиваше към „Ватерло“.

— Това не значи, че работи там.

— Желязна си — завистливо рече Марк.

— Тръгваме ли? — нетърпеливо го подкани Сабине.

— Тръгваме — надигна се той и хлъцна от внезапно изникналата мисъл. — Чакай!

— Почти ми омръзна — предупреди тя. — Какво те прихвана?

— В колата има кутия „Марлборо“!

— Повече бяха. Изпуши ли ги?

— Не, бе. Има една, която той пипа.

Сабине го гледаше объркана.

— Нали тук — Марк посочи компютъра — има пръстовите отпечатъци на всички мъже от града?

Той за нула време слезе до колата, положи цигарите в кърпата си и я внесе като рохко яйце. Едва не нададе индиански вой, когато се появиха отпечатъците, свали ги на картичката и ги тикна в скенера. Чукна клавишите и зачака нетърпелив отговора му.

— Харесваш ли ме така? — надникна откъм кухнята Сабине.

Беше в костюмче от черна кожа и масивен сребърен синджир на врата.

— Бижу — кимна той. — Скъпо ли е?

— Осемстотин долара. Боброва кожа. Обработена по специална технология.

— Осемстотин? За половин бобър?

— Защо за половин?

— Че колко мислиш е отишло за това минижупче? Моят колан е по-широк.

Компютърът изхърка и изписа на екрана: „Отпечатъците са от едно и също лице.“

— Какво я прихваща тая бракма? — ядоса се Марк.

— Не си отменил предишното питане. Чакай аз…

Тя понечи да седне на стола, но той я хвана за ръката и рече с напрегнато лице:

— Недей! Какъв въпрос имаше?

— Да сравни отпечатъците, които донесе от фермата на госпожица Камалиева.

— А сега аз…

Лицето на Сабине бавно започна да просветва. Тя седна зад клавиатурата и затрака. На екрана почти веднага изскочи надпис: „Първа задача — да сравня два дактилоскопични отпечатъка. Втора задача — да сравня трети дактилоскопичен отпечатък с първите два.“

Марк рухна на стола зад бюрото на господин Балкански. Сабине изчука бавно и нерешително въпроса „Резултати?“ Отговорът бе по-пълен: „Третият отпечатък е идентичен с първите два.“

Марк възкликна. Сабине го хвана за ръката.

— Значи ти си говорил с него?

После се сети и бързо изчука „Идентификация“. Компютърът почти не се бави: „Неизвестен.“

Марк си спомни срещата, мъжа, усмивката му, услужливостта и рече колебливо:

— Не приличаше на човек, който хлопа вечер по прозорците на самотни грозни жени.

— Абе… — замисли се Сабине. — Знаеш ли какви извратени типове има… Значи отменяме пътуването?

— Защо? — учуди се той.

— Поне с няколко часа — поклати глава тя. Трябва да направим компютърен портрет на тоя… Докато всичко ти е прясно в главата.

Марк погледна с нови очи Сабине.

— Ти си била много свястно момиче.

— Ех, Марк!…