Андрея Илиев
Епизод от войната (28)

28.

Устните му трепереха.

Марк се огледа и повтори по-меко:

— Човек ли си?

Той закима бързо.

Откъм входната врата се чу шум и топуркане на множество крака.

— Хайде! — изсъска Марк.

Хвана го под лакътя и го повлече по стълбите. Първата врата вляво бе метална, с цифрова секретна брава. Марк щеше да я отмине, ако по стълбите не се чуха припрени стъпки. Той се върна тичешком назад, надникна иззад ъгъла и изстреля единия пълнител надолу. Върна се и тласна пленника си към вратата.

— Отвори я!

А сам той залепи гръб на стената и насочи към стълбите пистолета.

— Само не ми разправяй, че не знаеш! — грубо предупреди Марк.

Човекът се поколеба, погледна изкривеното лице, страшните очи и насочения пистолет и с треперещи пръсти чукна кода. Вратата се отвори леко и тихо.

Марк предпазливо надникна и като се убеди, че няма никой, блъсна човека и веднага влезе след него. Затвори вратата и я блокира с вътрешната механична брава. Угаси лампите и приближи до прозорците. Бяха четири — обиколи ги и изруга. Всичките имаха решетки.

— Какво има толкова тук, че така сте блиндирали залата? — обърна се той към човека с бялата престилка.

Той си стоеше все така до вратата.

— Я мръдни по-навътре… Та какво казваш, че държите тук?

— Не знам — рече той с несигурен глас.

Марк обиколи и на светлината на прожекторите и лампите по алеята отвън я огледа. Компютри, екран, индикатори. Десет изпъкнали вратички в стената и светещ надпис над тях: „Остават един час, тридесет и девет минути, четиридесет секунди…“ На един метър над тях, по средата, имаше друга вратичка.

— Какво е това?

Човекът вдигна рамене.

— Ти чистачка да беше, повече щеше да знаеш — поклати глава Марк. — Добре, братко, ще се оправя без теб. До какво ли остава един час…

— Недей! — уплашено се спусна оня към него.

— Стой по-далече — предупреди Марк и го оттласна с цевта на пистолета назад. — Повярвай ми: ако си далече от мен, няма да те заболи нищо.

И пак се зае с механизма за отваряне. Екранът светна и едно ренде с рамене колкото малко слонче и лице на пубертет безстрастно предложи:

— Предай се!

Марк извика, без да откъсне поглед от него:

— Джони!

Човекът с бялата престилка го погледна учудено:

— Казвам се Били.

— Повече ми харесва Джони. Слушай, Джони, тия виждат ли ни?

— Дори ни чуват.

— Джони, ами това е прекалено.

Той вдигна рамене.

Марк огледа залата и бързо намери това, което търсеше — камерата.

— Джони, тази гадинка ли ни предава?

— Предполагам.

Оня от екрана започна да обяснява, че няма никакъв шанс.

— Ама че умник — изсумтя Марк и стреля в камерата.

Екранът угасна моментално.

— Така е по-добре. Нали, Джони?

— Казвам се Били.

— Я, ти започна да показваш рога. Казах ти, че Джони ми харесва повече. Та какво викаш ще стане, ако отворя тази вратичка?

Той вдигна рамене.

— Ти нали не си чистачка?

— Не съм.

— Инженер?

— Да.

— И не знаеш? Лъжеш, Джони.

Марк поклати укоризнено глава и посегна към вратичката най-вдясно.

— Недей! — извика инженерът. — Ще ги убиеш!

И се хвърли напред. Марк се извърна и го ръгна като на шега в корема.

— Кого? Кого ще убия, Джони?

— Тия, дето са вътре — с мъка превъртя езика прегънатият на две Били.

Той сложи ръка на рамото му и продължи сговорчиво:

— Кои са вътре, Джони?

Оня само изпъшка и замачка още по-усилено корема си. Марк повдигна брадичката му нагоре, сложи дулото на пистолета на лявото му око и предупреди със студен глас:

— Бързо, Джони.

— Казвам се Били…

— Побързай, Джони. — Марк обра мекия спусък. — След малко стената зад теб ще е опръскана с кръв. И мозък. Впрочем имаш ли мозък, Джони?

— Имам — изхърка той.

— Защо не го използваш тогава? — И заби пръст под брадата му. — Кои са вътре?

Устните на инженера — бели, корави и непослушни — едва-едва мръднаха:

— Препечатки.

Марк отпусна мекия спусък и прекара лявата си ръка по брадата.

— Препечатки? Това май не сме го учили.

Били предпазливо обърса потта под носа си с ръкава на мантата си и окуражен рече:

— Че ти ходил ли си на училище?

Марк му се усмихна лъчезарно:

— Ха сега, Джони! Толкова тъп ли ти изглеждам?

Инженерът замълча.

Марк се огледа неспокойно. Надушваше някаква опасност. Лявото му око потрепваше нервно. Ослуша се — нищо.

— Хайде без философии — предложи той припряно.

Били въздъхна тежко.

— Ами от един човек правим десет. Да, точно така е, както си го мислиш — баща ти спокойно би могъл да те вкара в камерата горе и да си произведе още десет деца. При това без да поврежда майка ти.

Марк забрави сигналите за опасност. Свирна тихо с уста:

— Значи тези камери са като индиго?

— Точно така.

— Приличат ли си един на друг?

— Като близнаци. Цвят на очите, косите, кожата… До последната бенка.

— Значи Димитър Алеков…

— Познаваш ли го? — учуди се Били.

— Не — поклати глава Марк. — Но пречуках двойниците му.

После размисли.

— Но те не бяха хора.

— Да — съгласи се Били. — Биоробота от трета степен.

— Тоест?

— Примитивни. И евтини. — После допълни: — От тези десет пълноценни в интелектуално отношение ще бъдат трима. Останалите са посредствени.

— Че нали говореше за хора…

— Това става бавно. Един бизнесмен не може да си позволи да чака двайсет години. Материалите са изкуствени и върху тях се отпечатват знанията, уменията, навиците…

— Отпечатват!… Лудница!…

— Струва ми се, че науката отвън най-после призна душата. Е, добре, когато човекът в горната камера умре, душата му тръгва по своя път. Но залепва на специално поле, разделя се на десет части и те се поставят в изкуствените тела в долните камери.

— Боже мой!

— Чел си Библията, нали? „И създаде Господ Бог човека от мазна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа…“ Ето, тук е пръстта! А тук — Божието дихание!

— Но те не са хора!

— И мистър Бач не е бог. Трябват му машини, а не хора.

— За какво ги използват?

— Копаят долу.

— Какво?

— Не знам. Там нас, хората, не ни допускат.

Марк се сети за некролога на Алеков.

— А как да го кажа… оригиналът?

И посочи най-горната вратичка. Инженерът се смръщи.

— Казах. Той умира.

— А ако не е съгласен?

— Пита ли го някой?

— А после?

— Какво после?

— Като се събуди… като се роди… Или дявол знае какво.

— Тия машинарии — кимна той към стената — прецеждат информацията. В новото изделие отива само това, което е нужно на господаря му.

— Така ли ги наричате?

— Така.

— Изделия, а? Мамицата ви! — процеди Марк. — А мистър Бач?

— Какво мистър Бач?

— Той тук ли е мътен?

Били не можа да отговори — чу се приглушен гръм, част от стената до тях рухна и сред кълбото от прах, мазилка и тухлени парчетии изплуваха стремително като акули десетина мъже с лазерни пушки. Марк сложи ръце на забучените в колана на панталона му пистолети и — толкоз…